Ане Франк
Задната къща (167) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Събота, 15 юли 1944 г.

Мила Кити,

Взехме от библиотеката една книга с предизвикателното заглавие „Какво мислите за модерното младо момиче?“ Днес бих искала да пиша по този въпрос.

Авторката на книгата критикува обширно „днешната младеж“, без обаче да отрича напълно всичко младо като „неспособно за нищо добро“. Напротив, тя е по-скоро на мнение, че ако младежта поиска, би могла да построи голям, по-красив и по-добър свят, че тя има възможности за това, но се занимава с повърхностни неща, без да удостои с поглед истинската красота.

При някои пасажи изпитвах силното усещане, сякаш авторката в своята критика е имала предвид мен и затова искам да бъда съвсем искрена и да се защитя срещу тези нападки.

В характера си имам една силно изразена черта, която всеки, бил по-дълго време с мен, забелязва — това е, че добре познавам себе си. Аз мога да се наблюдавам при всичките си действия, сякаш съм чужд човек. Всеки ден заставам пред Ане без никакви предразсъдъци или с чувал оправдания и я наблюдавам какво прави — добро или лошо. Това „чувство спрямо себе си“ не ме напуска никога и при всяка дума, която изговарям, веднага знам: „Това трябваше да не бъде така“ или „Това беше добре“.

Обвинявам себе си в безброй много неща и се убеждавам отново и отново колко верни са думите на татко: „Всяко дете трябва да се възпитава само.“ Родителите трябва само да дават добри съвети и напътствия, но окончателното формиране на характера на човека е в собствените му ръце.

Освен това притежавам изключително много жизнена енергия, винаги се чувствам силна и в състояние да понасям много, усещам се така свободна и млада! Когато за пръв път забелязах, че съм такава, се зарадвах, защото не вярвам да се превия бързо под ударите, които всеки неизбежно понася.

Но за тези неща толкова често съм говорила и преди; сега искам да кажа нещо по раздела „Татко и мама не ме разбират“. Баща ми и майка ми винаги много са ме глезили, били са мили към мене, защитавали са ме и са правели всичко, което родителите могат да направят за децата си. И все пак дълго време се чувствах ужасно самотна, изолирана, изоставена и неразбрана. Татко опитваше всичко възможно да омекоти бунтовническия ми нрав, но не успя; аз сама се излекувах, като непрекъснато си посочвах кое е погрешно в моето държане и постъпки.

Как стана така, че в тази моя борба татко никога не ме подкрепи, че въобще не успя да ми протегне ръка за помощ? Той бе избрал погрешен подход — винаги ми говореше като на дете, което преминава през трудна възраст. Звучи странно, защото никой не е имал такова постоянно доверие в мен както татко и само той ме е карал да усещам, че съм разумна. Но той пропусна едно нещо: не помисли за това, че по-важно за мен от всичко друго е моята борба за утвърждаване. Аз не искам да слушам за „явления на възрастта“, за „другите момичета“ и „ще премине от само себе си“, не исках да се отнасят към мене като към „момиче като всички други“, а като към Ане с нейните собствени качества. Пим не разбра това. Пък и не мога да се доверявам на човек, който не ми е разкрил много от себе си, и понеже знам твърде малко за Пим, аз също не мога да бъда съвсем откровена с него.

Пим винаги застава на позицията на възрастния баща, който също някога е имал такива временни склонности, но не може вече да ги преживява заедно с мен, колкото и силно да желае това.

Заради тези неща стигнах дотам да не споделям своите схващания за живота и добре обмислените си теории с никого освен с моя дневник и един-единствен път с Марго.

Скривах от татко всичко, което дълбоко ме засягаше; никога не споделих с него своите идеали, съвсем съзнателно го отчуждих от себе си.

Не можех другояче, действах изцяло според чувствата си, но действах така, както бе добре за моето спокойствие. Защото бих изгубила напълно спокойствието и увереността в себе си, които с толкова лутане изградих, ако трябваше да слушам критика по отношение на моето недовършено дело. Колкото и сурово да звучи, дори и заради Пим не бих направила това.

Не само не споделях нищо от интимните си мисли с него, но често с раздразнителността си още повече го отдалечавах от себе си.

Това е въпрос, по който много мисля: защо Пим ме ядосва така? Защо почти не мога да уча с него, защо неговите милувки ми се струват неискрени, все искам да ме остави на мира и да не се интересува за мен дотогава, докато не стана по-сигурна пред него? Защото все още ме гложди онзи упрек за ужасното писмо, което дръзнах да му напиша в яда си. О, колко е трудно да бъдеш наистина силен и смел във всяко отношение!

Но все пак това не е най-голямото ми разочарование, не, много повече си бъхтя ума за Петер, отколкото за татко. Зная много добре, че аз съм го завладяла, а не той мене, създадох си идеален образ за него, представих си, че е тихо, чувствително, мило момче, което се нуждае така много от любов и приятелство. Искаше ми се да излея душата си пред живо същество, исках да имам приятел, който да ми помага по моя път. Трудно бе, но бавно и сигурно аз го привлякох към себе си. Когато най-накрая успях да спечеля приятелските му чувства, стигнахме неусетно до интимности, които сега, като размисля, ми се струват недопустими.

Ние говорихме за най-интимни неща, но за това, което изпълваше и изпълва сърцето ми, мълчим и досега. Все още не мога да разбера Петер — дали е повърхностен, или от стеснителност се въздържа дори и пред мен? Но да оставя това настрана, направих една грешка — изключих всички други възможности да постигна приятелство и се опитах с интимности да се доближа до него. Той жадува за любов и с всеки изминат ден ме харесва все повече, забелязвам това много ясно. Нашите срещи го задоволяват, а у мене те само предизвикват стремеж да се опитвам отново да постигна нещо с него. И все не смея да засегна въпросите, които бих искала да извадя на бял свят. Много повече, отколкото той сам подозира, го привлякох към себе си, дори насила. Сега той здраво се държи за мен и не виждам подходящ начин да го откъсна от себе си и да го накарам да застане твърдо на краката си. След като много добре разбрах, че не може да ми бъде приятел, както аз разбирам това, започнах да се стремя поне да го измъкна от неговата ограниченост и да го накарам да израсне до своята възраст.

„Защото в дълбините на душата си младостта е по-самотна от старостта.“ Тази мисъл съм запомнила от някаква книга и я намирам вярна.

Наистина ли на възрастните тук им е по-трудно, отколкото на младите? Не, това сигурно не е вярно. Възрастните хора имат свое мнение за всичко и не се колебаят за делата си в живота. На нас, младите, е двойно по-трудно да отстояваме своето мнение в едно време, когато всякакъв идеализъм се унищожава и разрушава, когато хората се показват от своята най-грозна страна, когато се съмняват в истината и правото.

Човек, който все пак твърди, че на възрастните тук, в Задната къща, им е по-трудно, сигурно не си представя в какви по-големи размери се струпват върху ни проблемите — проблеми, за които може би сме още прекалено млади. Те ни се натрапват и когато най-после сметнем, че сме намерили решение за тях, често излиза, че решението не може да устои на фактите, които го унищожават. Това е най-трудното в нашето време: идеалите, мечтите и хубавите очаквания още не са покълнали в нас, а жестоката действителност ги поваля и унищожава напълно.

Истинско чудо е, че не съм се отказала от всички свои мечти, защото те изглеждат абсурдни и неизпълними. Но аз здраво се държа за тях въпреки всичко, защото все още вярвам в присъщата на човека доброта. Напълно ми е невъзможно обаче и да градя всичко върху основата на смърт, злочестие и хаос. Виждам как светът бавно все повече заприличва на пустиня, все по-силно чувам приближаващата се гръмотевична буря, която ще унищожи и нас, съчувствам на мъката на милиони хора, но като погледна към небето, си мисля, че всичко все пак ще се оправи, че тази жестокост ще свърши, че пак ще настъпят спокойствие и мир в света.

Дотогава трябва да пазя идеалите си. Във времената, които идват, може би все пак ще мога да ги осъществя.

Твоя Ане