Ане Франк
Задната къща (159) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Сряда, 14 юни 1944 г.

Мила Кити,

В главата ми се въртят много желания, много мисли, много обвинения и упреци. Нямам прекалено високо мнение за себе си, както смятат хората. Съзнавам безбройните си грешки и недостатъци по-добре от когото и да е другиго, само за разлика от тях знам, че искам да се поправя, ще се поправя и вече дори доста съм се поправила.

Често се питам защо всички ме намират самонадеяна и нескромна? Дали съм толкова самонадеяна? Наистина ли съм такава? А другите не са ли? Това може да звучи странно, забелязвам го, но няма да задраскам изречението, защото не е чак пък толкова странно. Госпожа Ван Даан, един от най-известните ми обвинители, минава за неинтелигентна, дори — спокойно мога да кажа — за глупава. Глупавите хора обикновено не могат да преглътнат, че другите са по-добри от тях.

Госпожата ме смята за глупава, защото не ми липсва до такава степен интелигентност, както на нея; мисли ме за нескромна, защото самата тя е много по-нескромна от мен; намира, че роклите ми са прекалено къси, защото нейните са още по-къси. Затова и ме смята за самонадеяна, защото тя самата говори два пъти повече за неща, за което няма ни най-малка представа. Но една от най-любимите ми поговорки гласи „Няма дим без огън“, затова направо признавам, че съм самонадеяна.

Неприятното на моя характер е, че от никого не получавам толкова укори и критика, колкото от себе си. И когато мама прибави към, това и своята порция съвети, купчината поучения нараства до непреодолими размери, затова отчаянието, че не мога никога да се отърва от тези поучения, ме кара да ставам груба; започвам да отговарям и стигам до известната стара приказка на Ане: „Никой не ме разбира!“ Тази приказка се е загнездила в мен и колкото и невярна да изглежда, в нея има частица истина. Моите самообвинения често добиват такава форма, че жадувам за една утешителна дума от някой, който да ги доведе до разумни размери и който да вземе присърце това, което става в душата ми — но за съжаление колкото и отдавна да търся такъв човек, все още не съм го намерила.

Зная, че сега мислиш за Петер, нали, Кити? Въпросът стои така: Петер ме обича — не като влюбен, а като приятел; неговата привързаност расте с всеки изминат ден, но какво е това тайнствено нещо, което ни възпира и двамата, сама не мога да разбера. Понякога си мисля, че този мой страшен копнеж по него бе прекален, но всъщност не е така, защото само два дни да не се кача горе, вече така силно жадувам да съм с него, както никога преди. Петер е мил и добър, но не мога да отрека, че много неща у него ме разочароват. Преди всичко не ми харесват неговото отвращение към религията, разговорите му на масата, както и други съвсем различни неща. Но все пак съм твърдо убедена, че след нашата честна уговорка никога няма да се караме. Петер е кротък, търпелив и много отстъпчив. Позволява ми да му казвам много повече неща, отколкото позволява на майка си, и доста упорито се опитва да поддържа всичко в ред. Но все пак защо крие най-съкровените си мисли и никога ли няма да ми ги довери? Той има много по-затворен характер от мен, това е вярно, но зная (и то наистина от собствен опит), че дори най-затворените хора имат моменти, когато силно, дори по-силно от другите, жадуват да се доверят някому.

Петер и аз изкарахме нашите две години на размисъл в Задната къща, често говорим за бъдещето, за миналото и настоящето, но както вече казах, все ми се струва, че истинското липсва, а знам, че то съществува.