Ане Франк
Задната къща (90) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 7 януари 1944 г.

Мила Кити,

Колко съм глупава! Как не съм се сетила досега да ти разкажа историята за мен и моите обожатели?!

Когато бях съвсем малка, още в забавачницата, имах симпатии към Карел Самсон. Той беше останал без баща и живееше с майка си при някаква леля. Братовчедът на Карел, Роби, приятно, стройно, чернокосо момче винаги будеше повече възхищение, отколкото Карел, ниският и весел дебеланко. Аз обаче не обръщах внимание на хубостта и си харесвах Карел в продължение на години. По едно време бяхме често заедно, но въпреки това моята обич остана несподелена. След това се появи Петер и аз се влюбих с истинска детска обич. Той също ме харесваше и едно цяло лято бяхме неразделни. Още си спомням как вървяхме двамата по улиците ръка за ръка, той с бял памучен костюм, а аз с къса лека рокля. След лятната ваканция той постъпи в първи клас на средното училище, а аз в шести на началното. Той ме чакаше пред училище, а и обратното — понякога аз го чаках. Петер беше чудесно момче — висок, приятен, строен и със сериозно, спокойно, умно лице. Имаше черна коса и великолепни кафяви очи; румени, обгорели от слънцето страни и остро носле. Особено го харесвах, когато се смееше, тогава приличаше на непослушен пакостник. През ваканцията заминах и когато се върнах, Петер се беше преместил да живее другаде и имаше за съквартирант някакво момче, много по-голямо от него. То, изглежда, му е подсказало, че аз съм една наивна хлапачка, и Петер ме изостави. Аз така го обичах, че не исках да приема истината и го търсех до деня, когато прозрях, че ако продължавам така, ще започнат да ме сочат като момиче, което тича подир момчетата. Минаха години, Петер ходеше с момичета колкото него и дори не се сещаше да ме поздрави, но аз не можех да го забравя. Постъпих в Еврейския лицей, много момчета от нашия клас бяха влюбени в мене, това ми харесваше, бях поласкана — но нищо повече. Малко по-късно Хари се влюби лудо в мене, но, както казах, аз никога вече не се влюбвах.

Има една поговорка: „Времето лекува всички рани“ — така стана и с мене. Въобразих си, че съм забравила Петер и че повече изобщо не го харесвам. Споменът за него обаче продължаваше да живее силно в моето подсъзнание, а веднъж си признах, че всъщност го ревнувам от другите момичета и затова не го харесвам повече. Тази сутрин разбрах, че нищо не се е променило — напротив, като съм станала по-голяма и по-зряла, и любовта ми е расла заедно с мене. Сега добре разбирам, че Петер тогава ме е смятал за малка, но все пак изпитвах болка, че така ме е забравил. Виждах толкова ясно лицето му пред себе си, че зная — никой друг не може да бъде за мене това, което беше той.

След съня бях напълно объркана. Когато сутринта татко ме целуна по бузата, искаше ми се да извикам: „О, защо това не беше Петер?“ Непрекъснато мисля за него и през целия ден си повтарях само: „О, Петрик, мили, мили мой Петрик!“

Кой може да ми помогне? Трябва просто да продължа да живея и да се моля, когато се измъкна оттук, да срещна отново Петер, а той да прочете чувствата в очите ми и да каже: „О, Ане, ако знаех това, отдавна да съм дошъл при тебе!“

В огледалото видях, че лицето ми изглежда много променено. Очите ми са светли и дълбоки, бузите ми са поруменели, нещо, което не се е случвало от седмици; устните ми са по-меки, изглеждам, като че ли съм щастлива и все пак има нещо тъжно в изражението ми и усмивката бързо изчезва от устните ми. Не съм щастлива, защото зная, че Петер не мисли за мене, но все пак отново усещам погледа на хубавите му очи и хладната му мека буза до моята…

О, Петрик, Петрик, как мога да се освободя от твоя образ? И не е ли всеки друг, заемащ твоето място, само жалък заместител? Обичам те толкова много, че любовта ми не може да расте повече в сърцето ми, а трябва да избликне и да ми се разкрие внезапно с цялата си сила. Ако преди седмица, дори вчера, ме бяха попитали „Кого от познатите си смяташ за най-подходящ, за да се ожениш за него?“, щях да отговоря „Не зная“, но сега бих извикала: „Петрик, защото го обичам с цялото си сърце, с цялата си душа, всеотдайно!“ — с една уговорка — може да ме докосва само по лицето.

Веднъж, когато с татко говорехме за сексуалността, той ми каза, че аз все още не съм можела да разбирам сексуалното желание. Аз самата винаги съм мислела, че разбирам какво е, но сега ми е съвсем ясно и нищо не ми е по-скъпо в момента от него, от моя Петрик!