Ане Франк
Задната къща (86) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Сряда, 29 декември 1943 г.

Мила Кити,

Снощи пак бях много тъжна. Във въображението ми изплуваха баба и Лиз. Баба, о, тази моя мила баба, как не сме разбирали колко е страдала и колко мила беше! И в същото време криеше грижливо ужасната тайна за болестта, която носеше в себе си (баба страдаше от тежка вътрешна болест). Винаги беше толкова предана и добра! Тя не би оставила никого от нас в беда. Каквото и да се случеше, колкото непослушна да бях, баба винаги ме оправдаваше.

Бабо, обичаше ли ме, или и ти също не ме разбираше. Не зная. Пред баба никой никога не споделяше нещо за себе си. Колко ли самотна трябва да е била тя, колко ли самотна, дори и сред нас? Човек може да е самотен, въпреки че има обичта на много хора, когато за никого от тях не е „най-обичаният“. А Лиз, дали е още жива? Какво ли прави? Боже, запази я и я върни при нас! Лиз, ти непрекъснато ми показваш каква би могла да бъде и моята съдба, все виждам себе си на твое място. Защо тогава все се натъжавам заради това, което става тук? Не трябва ли да съм винаги доволна и щастлива, освен когато мисля за нея и за другарите й по съдба?

Егоистична и страхлива съм. Защо сънувам и мисля все за най-лошите неща и ми се иска да изкрещя от страх? Защо все още въпреки всичко не се уповавам на Бога? Той ми е дал толкова много, което сигурно не съм заслужила, и въпреки това всеки ден отново правя толкова грешки!

Ако човек мисли за своите ближни, той трябва да плаче, да, по цял ден да плаче. Не остава друго, освен да се молиш Бог да стори чудо и да пощади още някои от тях. Аз се надявам, че правя това достатъчно!

Твоя Ане