Ане Франк
Задната къща (118) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Неделя, 19 март 1944 г.

Мила Кити,

Вчера за мен беше един много важен ден. Реших най-после да разговарям с Петер. Малко преди да седнем да се храним, му прошепнах:

— Петер, ще учиш ли по стенография тази вечер?

— Не — беше отговорът.

— Тогава бих искала по-късно да поговоря с тебе!

Той се съгласи. След като измих чиниите, от приличие първо постоях до прозореца с родителите му, но не след дълго отидох при него. Той стоеше в левия край на отворения прозорец, аз застанах на десния и заговорихме. Беше по-лесно да разговаряме при отворен прозорец и в полумрак, отколкото на светло, а смятам, че и Петер мислеше така.

Ние си казахме много неща, така ужасно много, че не мога да повторя всичко, но беше чудесно! Най-хубавата вечер, която съм преживяла в Задната къща. Накратко, все пак ще ти кажа различните теми на разговора. Първо, беше за караниците и че сега имам съвсем различно отношение към тях, след това за отдалечаването ни от нашите родители.

Разказах на Петер за мама и татко, за Марго и за мен. По едно време той попита:

— Във вашето семейство се целувате за лека нощ, нали?

— По една целувка за всеки, а ти не ги ли целуваш?

— Не, почти никога не съм целувал някого.

— И за рождения ти ден ли?

— Е, тогава да.

След това говорихме за доверяването: как ние с Марго не споделяме с родителите си и как неговите биха искали Петер да им се доверява, но той не желае. Как аз изплаквам мъката си в леглото, а той се качва на тавана и ругае. И че ние двете с Марго се сближихме едва отскоро, но и с нея не си доверяваме всичко, защото сме непрекъснато заедно. Говорихме още за толкова много неща и той беше точно такъв, какъвто очаквах!

След това си приказвахме за 1942 година, колко различни бяхме тогава. Така различни, че сега не можехме да се разпознаем. Как в началото с него не се понасяхме. Той ме намираше бъбрива и досадна, а аз не виждах нищо интересно в него. Не разбирах как може да не флиртува с мен, но сега съм щастлива от това. Казах му, че няма голяма разлика между неговата мълчаливост и моята бъбривост. Че и аз обичам спокойствието и си нямам нищо друго освен своя дневник. Той беше щастлив, че има и други млади хора тук, и аз отвърнах, че и аз се радвам на това, че той е тук. Казах, че разбирам неговата сдържаност и отношенията с родителите му и че с удоволствие ще му помогна.

— Ти и досега ми помагаше — каза той.

— Как така? — попитах съвсем учудена.

— Ами с това, че си весела!

Ето най-хубавото, което Петер ми каза. Беше чудесно, той, изглежда, ме харесва за приятел и засега това ми стига. Не мога да изразя с думи колко съм благодарна и щастлива и трябва да ти се извиня, Кити, но днес стилът ми е под всякаква критика.

Просто записах това, което ми дойде на ум. Сега имам чувството, че Петер и аз споделяме една тайна. Като ме погледне с тези свои очи, като ми се усмихне и ми намигне, сякаш нещо светва в душата ми. Надявам се, че всичко ще остане така и занапред и ние ще прекараме заедно още много, много приятни часове.