Ерик Сийгъл
Любовна история (9)

9

Сега оставаше проблемът с Кренстън, Роуд Айлънд — един град по-далече на юг от Бостън, отколкото е Ипсуич на север. След като се провалих при представянето на Дженифър на потенциалните й законни роднини („Сега незаконни ли да ги наричам?“, попита ме тя), с голям страх очаквах срещата с баща й. Искам да кажа, че щях да се изправя срещу този любвеобилен италиано-средиземноморски синдром. Като се прибави и фактът, че Джени беше единствено дете, а също и че нямаше майка, това означаваше неестествено близки отношения с баща й. И аз щях да се изправя срещу всички тези емоционални сили, описвани в книгите по психология.

Отгоре на всичко нямах пукната стотинка.

Представете си за момент Оливеро Барето — едно добро италианско хлапе от съседния блок в Кренстън, Роуд айлънд. Той се среща с г-н Кавилери — главен сладкар на този град, изкарващ честно надницата си, — и му казва: „Искам да се оженя за вашата единствена дъщеря Дженифър“. Какъв щеше да е първият въпрос на стария човек? (Той нямаше да постави под съмнение любовта на Барето, понеже е всеобща истина, че ако познаваш Джени, не може да не я обичаш.)

Не, г-н Кавилери ще каже нещо като: „Барето, а как смяташ да я издържаш?“

А сега си представете реакцията на горкия г-н Кавилери, ако Барето го информира, че в сила ще бъде обратният вариант поне през следващите три години, т.е., че неговата дъщеря ще трябва да издържа зет му! А няма ли добрият г-н Кавилери да посочи вратата на Барето и дори да му фрасне един, ако той не е с моето телосложение?

Мога да се хвана на бас, че ще го направи.

Сега вече разбирате защо през онзи неделен майски следобед аз се подчинявах на всички ограничения за скоростта по шосе 95 в южна посока. Дори Джени, която беше започнала да се наслаждава на скоростта, с която карах, сега ми направи забележка, тъй като карах с 40 в зона за 45 мили в час. Казах й, че колата има нужда от регулиране, но тя въобще не повярва.

— Я ми кажи пак, Джен.

Търпението не беше измежду добродетелите на Джени и тя не желаеше да поддържа самочувствието ми, повтаряйки отговорите на всички глупави въпроси, които й бях задал.

— Още веднъж, Джени, моля те!

— Обадих му се й му казах. Той каза окей — на английски, защото както ти казах, но ти не искаш да повярваш, той не знае нито една дума италиански, освен няколко псувни.

— Ама какво значи „окей“?

— Да не искаш да кажеш, че в юридическия факултет на Харвард са приели човек, който не може да дефинира „окей“?

— Това не е юридически термин, Джени.

Тя докосна ръката ми и аз разбрах. Въпреки всичко се нуждаех от уточнение — трябваше да зная какво ме очаква.

— „Окей“ може също да означава „Все някак си ще го преживея“.

В сърцето й се намери малко милост и тя повтори за стотен път подробностите от разговора с баща си. Той беше щастлив. Наистина беше. Когато я изпращал в Редклиф, той въобще не очаквал тя да се завърне в Кренстън и да, се омъжи за момчето от съседната улица (което между другото поискало ръката й точно преди да замине). В началото не повярвал, че бъдещото й име наистина ще бъде Оливър Барет IV, а след това я предупредил да не нарушава 11-ата Божа заповед.

— Тя за какво е?

— Недей да ментиш отеца си — отговори ми тя.

— О, да!

— Всичко ти казах, Оливър, наистина.

— Той знае ли, че нямам пари?

— Да.

— И няма нищо против?

— Е, поне и двамата имате нещо общо.

— Но щеше да бъде по-доволен, ако имах няколко долара, нали?

— А ти нямаше ли да бъдеш по-доволен?

Млъкнах и не казах дума до края на пътуването.

 

 

Джени живееше на улица на име Хамилтън авеню, която представляваше дълга редица дървени къщи с много деца пред тях и няколко хилави дървета. Просто си карах по нея и търсех място за паркиране, когато изведнъж се почувствах като в друга държава. На първо място, освен децата имаше толкова много хора, които играеха — цели семейства седяха пред вратите и очевидно този неделен следобед нямаха какво по-добро да правят, освен да ме наблюдават как си паркирам ЕмДжито.

Джени изскочи първа от колата — в Кренстън рефлексите й ставаха невероятни: беше като някакъв бърз малък скакалец. Когато наблюдателите пред вратата видяха кой пристига, те реагираха с нестройни приветствени възклицания. Пристигаше великата Кавилери! След като чух всички тези поздравления, предназначени за нея, почти ме беше срам да сляза от колата. Имам предвид, че дори и за момент не можех да мина за хипотетичния Оливеро Барето.

— Джени! — чух да се провиква весело една леля.

— Мисис Каподилупо! — отговори й Джени радостно, а докато се измъквах от колата, усетих върху себе си всички погледи.

— Хей, кое е това момче? — извика мисис Каподилупо. Тук не бяха от най-деликатните.

— Никой — отвърна Джени и това беше балсам за моето самочувствие.

— Сигурно, но момичето, с което е, е страхотно парче! — обърна се мисис Каподилупо.

— Той го знае — отговори Джени.

След това се обърна, за да задоволи любопитството на съседите от другата страна.

— Той го знае — осведоми една цяла новодошла група свои почитатели. Взе ръката ми (чувствах се като странник в рая) и ме поведе нагоре по стълбите на Хамилтън авеню №189А.

 

 

Това беше един ужасен момент.

Аз стоях там, а Джени каза:

— Това е баща ми.

Тогава Фил Кавилери — грубоват тип (каквито бяха всички в Роуд айлънд), който наближаваше петдесетте и беше висок около 5 фута и 9 инча и тежеше 165 фунта — протегна ръката си.

Стисна моята здраво и ние се ръкувахме.

— Приятно ми е, сър.

— Фил — поправи ме той. — Казвам се Фил.

— Фил, сър — отвърнах, като продължих да стискам ръката му.

Точно тогава ужасно се смутих, защото след като пусна ръката ми, г-н Кавилери се обърна към дъщеря си и наддаде невероятен вик:

— Дженифър!

В следващата секунда не се случи нищо, а в по-следващата те вече се прегръщаха. Силно. Много силно. Люлееха се напред-назад. Всичко, което г-н Кавилери беше способен да каже в този момент — но сега много тихо, — беше да повтаря името на дъщеря си: „Дженифър“. И всичко, което неговата завършваща Редклиф с отличие дъщеря можеше да отговори, беше: „Фил“.

Аз бях абсолютно излишен.

 

 

През този следобед едно нещо от изисканото ми възпитание ми помогна — винаги са ми чели конско да не говоря с пълна уста. Тъй като Фил и дъщеря му се бяха уговорили да я държат пълна през цялото време, не се и налагаше да говоря. Трябва да съм изял рекордно количество италиански сладкиши, след което поговорихме малко за това кои ми харесват най-много — изядох не по-малко от две от всеки вид от страх да не ги обидя.

— Той е окей — каза Фил Кавилери на дъщеря си.

Какво ли значеше това?

Не беше нужно да ми се дефинира „окей“, просто исках да знам кои от малкото обмислени действия ми спечелиха този лелеян епитет.

Дали харесах точно тези сладкиши, които трябваше? Или ръкуването ми беше достатъчно силно? Кое по-точно?

— Нали ти казвах, че е окей, Фил — каза дъщерята на г-н Кавилери.

— Да, каза ми — отговори баща й, — но трябваше да се убедя сам. Оливър?

Сега вече се обръщаше към мен.

— Да, сър?

— Фил.

— Да, Фил, сър.

— Ти си окей.

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря. Наистина. И вие знаете какво изпитвам към дъщеря ви, сър. И към вас, сър.

— Оливър — намеси се Джени, — я престани да дрънкаш като някакво тъпо подготве и…

— Дженифър — прекъсна я г-н Кавилери, — не можеш ли по-учтиво? Копелето ни е на гости.

 

 

По време на вечерята — тъй като сладкишите се оказаха просто следобедна закуска — Фил се опита да разговаря сериозно с мен за… нали се сещате за какво? По някаква налудничава причина той си мислеше, че е в състояние да осъществи сдобряване между Оливър III и Оливър IV.

— Нека му се обадя и да поговоря с него по телефона като баща с баща — помоли ме той.

— Моля те, Фил, само ще си загубиш времето.

— Не мога да бъда спокоен, когато един родител отхвърля детето си, просто не мога.

— Да, но аз също го отхвърлям, Фил.

— Да не чувам повече такива приказки! — каза той и наистина се ядоса. — Бащината любов трябва да се пази и уважава. Тя е толкова рядка.

— Особено в моето семейство — вмъкнах аз.

Джени ставаше и сядаше през цялото време, за да сервира, така че не можа да чуе по-голямата част от разговора.

— Я го набери — повтори Фил. — Аз ще говоря с него.

— Не, Фил, ние с баща ми скъсахме всякакви връзки помежду си.

— Абе, виж какво, Оливър, той ще се размекне. Вярвай ми, като ти казвам, че ще се размекне. Като дойде моментът да се влезе в църквата…

В тази минута Джени, която слагаше чинийките за десерта, изрече с непредвещаващ нищо добро глас една сричка в посока към баща си:

— Фил…?

— Кажи, Джен.

— Абе, за църквата…

— Е?

— Май няма да стане…

— Моля? — попита г-н Кавилери. Изведнъж обаче се сети нещо и се обърна с извинителен вид към мен, като явно си беше направил погрешен извод:

— Е-е, не искам да кажа непременно католическата църква, Оливър. Сигурно Дженифър ти е казала, че ние сме от католическата вяра, но става въпрос за твоята църква. Кълна се, че Бог ще благослови този съюз във всяка църква.

Погледнах към Джени, която очевидно беше пропуснала да засегне тази съдбоносна тема в разговора им по телефона.

Тя ми обясни:

— Оливър, щеше да му дойде адски много да го изненадвам с толкова новини наведнъж!

— За какво става дума? — попита винаги любезният г-н Кавилери. — Изненадайте ме, деца, изненадайте ме. Искам да ме изненадвате с всичко, което ви дойде наум.

Защо ли точно в този момент погледът ми попадна върху порцелановата статуя на Дева Мария върху една полица в трапезарията на г-н Кавилери?

— Става въпрос за оная работа с Божията благословия, Фил — каза Джени като отбягваше да го погледне в очите.

— Кажи де, Джени? — питаше Фил, предчувствайки най-лошото.

— Абе… май няма да стане, Фил — отговори тя, обръщайки поглед за подкрепа към мен и моят поглед се опита да й я даде.

— За църквата? За чия да е църква?

Джени кимна утвърдително.

— Може ли аз да обясня, Фил? — попитах.

— Моля те!

— Фил, и двамата не сме вярващи и не искаме да бъдем лицемери.

Мисля, че той го прие, защото дойде от мен — иначе може би щеше да удари Джени. Сега обаче той бе излишният, чуждият и не можеше да погледне нито един от двама ни.

— Може и така — каза той след много дълга пауза. — Може ли поне да ме осведомите кой ще извърши церемонията?

— Ние — отговорих му аз.

Погледна към дъщеря си за потвърждение и тя кимна в подкрепа на моето изказване.

След още една дълга пауза, той каза:

— Става.

След това ме запита — понеже аз смятах да изучавам право — доколко такъв вид брак е — как се казваше? — законен.

Джени обясни, че церемонията, която имаме предвид, ще се ръководи от свещеника на колежа, който е унитарианец („М-м, свещеник“, промърмори Фил), а мъжът и жената се обръщат един към друг.

— И булката ли говори? — попита той с вид на човек, за когото това беше — измежду всички други неща — почти като смъртен удар.

— Филип, можеш ли да си представиш някоя ситуация, в която аз ще си затворя устата? — попита дъщеря му.

— Не, скъпа — отговори й той и изобрази насила върху устните си една лека усмивка. — Май ще се наложи и ти да говориш.

 

 

По пътя обратно към Кеймбридж попитах Джени как смята, че е минало.

— Окей — отговори тя.