Ерик Сийгъл
Любовна история (3)

3

На мача с Корнел бях контузен.

Всъщност вината си беше чисто моя. В един разгорещен критичен момент направих печалната грешка да се обърна към техния център със „шибан кънак“^[1]. Пропускът ми се състоеше в това, че бях забравил, че четирима души от техния отбор бяха канадци. Оказа се, че и четиримата са изключителни патриоти, с добри фигури и съвсем наблизо. Като капак на всичко, ми беше отсъдено наказание. И то не беше обикновено: пет минути за побой! Трябваше да чуете как ми се подиграваха привържениците на Корнел! Не бяха много запалянковците на Харвард, изминали целия този път горе до Итака, Ню Йорк въпреки че наградата Айви беше заложена на карта. Пет минути! Докато се качвах в клетката, виждах треньора ни как си скубе косите!

Джеки Фелт дойде на бегом и едва тогава разбрах, че цялата дясна страна на лицето ми представляваше кървава пихтия. „Господи“, повтаряше той, докато ме обработваше с кръвоспиращ молив. „Господи, Оли“.

Седях тихо и гледах с празен поглед пред себе си.

Срамувах се да погледна какво става на леда, където най-лошите ми страхове бързо се оправдаха — Корнел отбеляза гол. Червените запалянковци крещяха, виеха и свиреха. В момента резултатът бе равен. Твърде вероятно беше Корнел да победи и с това да вземе титлата. Мамка му! Наказанието ми беше едва на средата!

Там на пързалката незначителният на брой Харвардски контингент беше унил и мълчалив. До този момент запалянковците и на двата отбора ме бяха забравили. Само един зрител все още задържаше погледа си върху наказателната клетка. Да, той беше там. „Ако конференцията свърши навреме, ще се опитам да дойда до Корнел“. Между поддръжниците на Харвард седеше — без да ги поддържа, разбира се — Оливър Барет III.

От другата страна на ледената бездна каменното лице на стария наблюдаваше в безизразно мълчание, докато и последната капка кръв по лицето на неговия единствен син беше спряна с лейкопласт. Как смятате, за какво си е мислил? Ц-ц-ц — или нещо в този смисъл?

„Оливър, щом ти харесва толкова много да се биеш, защо не се присъединиш към отбора по бокс?“

„Екзетър няма отбор по бокс, татко.“

„Може би не трябваше да слизам до нивото на твоите хокейни мачове.“

„Татко, смяташ ли, че се бия в твоя полза?“

„Е, не бих казал полза.“

Но, разбира се, кой би могъл да отгатне за какво си е мислил? Оливър Барет III бе подвижен, а понякога и говорящ връх Ръшмор, Каменното лице.

Вероятно беше ангажиран както обикновено да ръкопляска на себе си: Вижте ме! Тази вечер има изключително малко зрители на Харвард и все пак аз съм един от тях. Аз, Оливър Барет III, един изключително зает човек, който управлява банки и т.н., съм отделил от времето си, за да дойда до Корнел на някакъв тъп хокеен мач. Чудесно! (За кого?)

Тълпата изрева отново, този път съвсем подивяла. Още един гол за Корнел. Те водеха. А аз имах още две минути до края на наказанието! Дейви Джонстън се пързаляше по леда с ядосано, зачервено лице. Сълзи ли видях в очите му? Добре де, рискувахме титлата, но, Господи, сълзи! Обаче, от друга страна, Дейви, нашият капитан, притежаваше една невероятна черта: за седем години игра никога не бе губил — нито в колежа, нито в университета. Една малка легенда. И беше в четвърти курс. И това беше последният ни тежък мач, който изгубихме с 6:3.

След мача рентгеновата снимка потвърди, че няма счупени кости и д-р Ричард Селцър заши дванадесет шева на бузата ми. Джеки Фелт се мотаеше около кабинета и разказваше на лекаря на Корнел колко неправилно се храня и как всичко това би могло да не се случи, ако бях взимал достатъчно таблетки сол. Селцър не му обръщаше никакво внимание и най-сериозно ме предупреди, че почти съм щял да си повредя „дъното на очната кухина“ (това са медицинските термини) и че най-разумно ще бъде да не играя една седмица. Аз му благодарих и той си тръгна, а Фелт вървеше по петите му и искаше да си поговорят още за правилното хранене. Доволен бях, че останах сам.

Къпех се бавно под душа и внимавах да не намокря раненото си лице. Въздействието на новокаина постепенно отслабваше, но аз донякъде исках да почувствам болката. Искам да кажа, не се ли изложих тотално? Изтървахме титлата, нарушихме собствената си традиция (всички четвъртокурсници винаги са били непобедими), както и тази на Дейви Джонстън. Може би вината не беше изцяло моя, но точно тогава се чувствах така.

В съблекалнята нямаше никой. Вероятно вече всички бяха в мотела. Предположих, че никой не искаше нито да ме види, нито да говори с мен. С този ужасен горчив вкус в устата си — толкова зле се чувствах, че го усещах — прибрах одеждите си и излязох навън. В тази дива северна част на щата Ню Йорк нямаше много фенове на Харвард.

— Как е бузата, Барет?

— Добре, благодаря, мистър Дженкс.

— Вероятно ще искаш един бифтек — каза друг познат глас. Така говореше Оливър Барет III. Съвсем в неговия стил беше да предлага старомодната рецепта за насинено око.

— Благодаря, татко, докторът се погрижи за мен — казах и посочих марлята, покриваща дванайсетте шева на Селцър.

— Имам предвид за стомаха ти, синко.

По време на вечерята проведохме още един от нашите продължителни епизодични неразговори. Всички започваха с „Как я караш?“ и завършваха с „Нещо да направя за теб?“

— Как я караш, сине?

— Добре, сър.

— Боли ли те лицето?

— Не, сър.

Започваше дяволски да ме боли.

— Искам Джек Уелс да те види в понеделник.

— Няма нужда, татко.

— Той е специалист…

— Лекарят на Корнел не е съвсем ветеринар — казах, надявайки се да възпра обичайния снобски ентусиазъм на баща си относно специалисти, експерти и всякакви други светила.

— Много лошо — отбеляза Оливър Барет III с тон, който първоначално взех за опит за иронизиране, — че имаш такава зверска рана.

— Да, сър — казах аз. (Трябваше ли да се изкикотя?)

След това се размислих дали тази на пръв поглед духовитост не представляваше един скрит упрек за моето поведение на леда.

— Да не искаш да кажеш, че съм се държал като животно тази вечер?

По вида му разбрах, че донякъде е доволен от въпроса ми, но отговори съвсем просто:

— Ти пръв заговори за ветеринарни доктори.

В този момент реших да се съсредоточа върху менюто.

След като беше сервирано основното ястие, Каменното лице се впусна в поредното си елементарно конско, този път, доколкото си спомням, — а се опитвам да не си спомням — относно победите и пораженията. Той отбеляза, че сме изгубили титлата (колко мъдро, татко!), но в края на краищата това, което има значение в спорта, е не победата, а играта. Забележките му звучаха подозрително еднакви с една перифраза на олимпийския девиз и аз предусещах, че това е увертюра към омаловажаването на такива спортни баналности като титлата на Айви. Но аз нямах намерение да подхранвам олимпийската му линия — бе получил своята част от отговори „Да, сър“, и накрая млъкнах.

Както обикновено минахме през всички видове теми, като винаги се въртяхме около любимата тема на Каменното лице — моите планове.

— Оливър, имаш ли новини от Юридическото училище?

— Всъщност, татко, не съм се спрял със сигурност на това училище.

— Просто попитах дали училището се е спряло със сигурност на теб.

Това друга духовитост ли беше? Трябваше ли да се усмихна на розовата реторика на баща ми?

— Не, сър, не са ми писали.

— Бих могъл да звънна на Прайс Цимерман…

— Не! — Прекъснах го инстинктивно. — Моля ви, недейте, сър!

— Не за да му влияя — съвсем откровено каза О.Б.III. — Просто да запитам.

— Татко, искам да получа писмо като всеки друг. Моля те!

— Да, разбира се. Добре.

— Благодаря ви, сър.

— Освен това — добави той — почти няма съмнение, че ще влезеш.

Не знам защо, но О.Б.III излъчваше някакво пренебрежение дори когато те хвалеше.

— Не е сигурно. Пък и те нямат хокеен отбор — казах аз.

Нямах представа защо се държах така — може би защото той беше на обратното мнение.

— Ти имаш други качества — каза Оливър Барет III, но не се разпростря върху тях. (Съмнявам се, че можеше.)

Храната беше толкова противна, колкото и разговорът, с тази разлика, че можех да предвидя, че кифлите са стари преди още да са ги донесли, докато никога не знаех каква тема гадничко ще постави пред мен баща ми.

— Винаги можеш да отидеш в Корпуса на мира — отбеляза той без никаква връзка.

— Сър? — попитах аз, тъй като не бях съвсем сигурен дали това беше констатация или въпрос.

— Смятам, че Корпусът на мира е нещо хубаво, нали? — каза той.

— Е, със сигурност е по-добре от Корпуса на войната — отговорих му аз.

Бяхме квит. Не знаех какво искаше да ми каже. Той също… Това ли беше всичко на тази тема? Сега други теми ли ще обсъждаме или правителствени програми? Не-е, за момент бях забравил, че нашата типична тема винаги бяха моите планове.

— Въобще няма да възразя, ако се присъединиш към Корпуса на мира, Оливър.

— Това е взаимно, сър — отговорих му със съответна на неговата щедрост на духа. Убеден съм, че старият никога не ме слуша, така че не бях изненадан, когато той не реагира на лекия ми сарказъм.

— А измежду съучениците ти какво е отношението? — продължи той.

— Сър?

— Смятат ли, че Корпусът на мира е свързан с техния живот?

Мисля, че баща ми има нужда да чува отговора, така както рибата се нуждае от вода:

— Да, сър.

Дори ябълковият пай беше остарял.

 

 

Към единайсет и половина го изпратих до колата.

— Имаш ли нужда от нещо, синко?

— Не, сър. Лека нощ, сър.

И той потегли.

Естествено между Бостън и Итака, щата Ню Йорк има самолети, но Оливър Барет III предпочита да шофира. Не че всички тези часове на волана биха могли да се вземат за някакъв вид родителски жест — баща ми просто обича да кара. И то бързо. А в този час на нощта в един Астън Мартин можеш да караш дяволски бързо. Нямах никакви съмнения, че от Бостън до Итака Оливър Барет III щеше да счупи рекорда за скорост, поставен през миналата година, когато победихме Корнуел и взехме титлата. Убеден съм в това, тъй като го видях да си поглежда часовника.

Върнах се в мотела да се обадя на Джени.

Това беше единствената хубава част на вечерта. Разказах й всичко за боя (избягвайки точната причина) и мога да кажа, че това я забавляваше. Кекавите й музикални приятелки нито даваха, нито получаваха крошета.

— Поне върна ли го на оня, дето те удари? — запита тя.

— Естествено. Разбих го.

— Как ми се искаше да го видя! Може би ще се сбиеш с някого и на мача с Йейл, а?

— Разбира се.

Усмихнах се. Колко й допадаха простите неща в живота!