Ерик Сийгъл
Любовна история (50)

28

— Оливър, доколко си убеден?

— Марси, сигурен съм.

Когато се върнах от Ню Хевън тя ме чакаше, съвсем свежа. Никой не бе помислил, че цял ден е летяла от единия край на страната до другия.

Въпреки че разговорът с баща ми бе една от многото теми, за които й говорих, той предизвика у нея интерес.

— И ти направо каза не?

— И бях напълно убеден.

Тогава си спомних на кого говоря.

— Естествено, ако ти бе на моето място, щеше да приемеш, нали? Струва ми се, че точно това си направила.

— Но аз имах стимул — каза Марси откровено. — Исках да докажа много неща.

— Аз също. И точно затова отказах.

— И ще позволиш… хм, наследството да изчезне?

— Що за наследство — първите експлоататорски фабрики в Америка.

— Оливър, това е далечно минало. В днешно време един работник получава фантастично…

— Това е извън темата.

— Помисли за цялото добро, което е направило семейството ти! Болницата, сградата в Харвард. Дарения…

— Нека не го обсъждаме, а?

— Защо не. Държиш се по детски. Приличаш на пламенен старомоден радикал.

Защо, по дяволите, толкова страстно ме убеждаваше да се включа в Обединението?

Изведнъж се чу звън. Телефонът призова двете страни към неутрални позиции.

— Да вдигна ли?

— Да върви по дяволите — почти полунощ е.

— Може да е важно.

— Не и за мен.

— Аз също живея тук.

— Тогава се обади — отговорих троснато, ядосан, че това, което очаквах да бъде любовна среща, се оказа враждебност.

Марси се обади.

— За теб е — каза тя и ми подаде слушалката.

— Да, моля — изръмжах аз.

— Страхотно! Тя още е там! — чу се ентусиазиран глас.

Филип Кавилери. Трябваше да се усмихна.

— Проверяваш ли ме?

— Честен отговор ли искаш? Да. Е, как върви?

— Какво имаш предвид, Филип?

Той отговори с: „Дин-дон, дин-дон.“

— Какво, по дяволите е това — твоят часовник с кукувичката?

— Това са сватбени камбани! Кога ще бият?

— Фил, ти първи ще научиш.

— Тогава, кажи ми сега, за да спя спокойно.

— Филип — отговорих аз с престорено раздразнение, — обаждаш се само, за да направиш сватбена пропаганда или имаш да ми казваш нещо друго?

— Да. Да поговорим на турски.

— Филип, казах ти…

— Имам предвид пуйка. Пълнена. Птичка за Деня на благодарността.

— А, да. — Следващата седмица, разбира се, беше празникът.

— Бих искал ти и онзи интелигентен женски глас да дойдете на семейното ми събиране на празника.

— Кой ще идва на твоето събиране? — попитах аз.

— Бащите — поклонници! Какво значение има това?

— Кого си поканил, Филип — настоявах аз, като се опасявах от тълпи прекалено разпалени Кранстънци.

— Засега само себе си — каза той.

— О — отговорих аз. И си спомних, че Филип не можеше да понася събирания с роднините си по празници. (Разни проклети деца, които плачат — оплакваше се той. А аз се шегувах с измислените му извинения.)

— Добре. Тогава ти можеш да дойдеш при нас… — погледнах към Марси, която ме насърчи, но и попита: „Кой ще готви?“

— Марси иска да се запознае с теб — казах аз.

— Не, не мога — каза Филип.

— Хайде, де.

— Добре. По кое време?

— Рано следобед — казах аз. — Само ми кажи кой влак да чакам.

— Мога ли да донеса нещо? Спомни си, че снабдявам Роуд Айлънд с най-хубавия пай с тиква.

— Чудесно.

— Ще донеса и пълнежа.

— Добре.

— Марси отстрани правеше енергични жестове: „На всяка цена!“

— Хм… Фил, има още нещо. Знаеш ли да готвиш пуйка?

— Като турчин — каза той. — Мога да взема много хубава от приятеля ми Анджело. Сигурен ли си, че тя няма нищо против?

— Кой, Фил?

— Твоята чудесна годеница. Някои дами се дразнят, когато някой им се пречка в кухнята.

— Марси е много либерална в това отношение — казах аз.

Сега тя подскачаше от радост.

— Прекрасно. Тогава тя наистина е чудесно момиче. „Марси“, а? Оливър, мислиш ли, че ще ме хареса?

— Убеден съм.

— Тогава ме чакай на влака в десет и половина. Става ли?

— Става.

Тъкмо щях да затворя, когато чух:

— Ало, Оливър.

— Да, Фил.

— Денят на благодарността е подходящо време да се планира сватба.

— Лека нощ, Фил.

Най-сетне си отдъхнахме. Погледнах Марси.

— Радваш ли се, че ще дойде?

— Ако мислиш, че ще ме хареса.

— Не се безпокой.

— Ще имам по-добри шансове, ако не готвя.

Засмяхме се. Имаше нещо вярно в това.

— Почакай малко, Оливър — каза тя. — Не те ли очакват в Ипсуич?

Наистина. Денят на благодарността е свещен ден за Барет.

— Ще се обадя и ще кажа, че ме е задържало делото за училищния съвет, което започва в понеделник.

Марси също трябваше да направи някои промени.

— Трябва да бъда в Чикаго, но ще долетя за вечерята и ще взема последния самолет обратно. Денят на благодарността е важен ден в търговските календари. Продажбите започват в петък.

— Добре, Това ще означава много за Фил.

— Радвам се.

— Така, след като всичко е организирано, казах шеговито — мога ли да изразявам емоции?

— Да. Какви?

— Ами… тъга. Харвард изгуби срещу Йейл. Беше ужасен ден. Можеш ли да се сетиш за нещо, което да ме успокои?

— Трябва ти лечение — каза тя. — Ще бъдеш ли така добър да легнеш?

— Да — казах аз и легнах. Тя седна на края на леглото.

— Сега прави каквото ти дойде на ум — каза тя.

Така и направих.

След това заспахме щастливо.

 

Цялата тази седмица Фил Кавилери се труди неуморно, за да приготви празничните лакомства. И похарчи цяло състояние в обаждания за консултации.

— Тя обича ли орехи в пълнежа?

— В момента е на работа, Фил.

— В осем вечерта?

— В сряда работи до късно.

— Какъв е номерът там? — попита той, решен да узнае предпочитанията й към ядките.

— Тя е заета, Фил. Но да — тъкмо си спомних. Орехите просто я очароват.

— Това е чудесно!

И затвори. За момента.

Но в следващите дни ние се съвещавахме по телефона относно гъбите, вида тиква, състоянието на боровинките (желе или цял плод) и всички зеленчуци.

— Ще бъдат направо от фермата — увери ни той от Роуд Айлънд. — Хората в Ню Йорк ядат замразени боклуци.

Естествено, аз изфабрикувах повечето от важните решения на Марси. Това бе нейната седмица за Цинцинати, Кливлънд и Чикаго. Въпреки че говорихме често и най-малко по един час на вечер, менюто за празника не заемаше първо място в разговорите.

— Как са приготовленията за делото, приятелю?

— Готов съм. Проучванията на Бари са страхотни. Аз трябва само да защитавам. Междувременно препрочитам целия материал. Не искат да разрешат на деца в средно училище да четат Вонегът. И дори „Спасителят в ръжта“!

— О, тази книга беше тъжна — каза Марси.

— Горкият, сладък, самотен Холдън Колфийлд.

— Не чувстваш ли същото към мен? Аз също съм самотен.

— Оливър, не само чувствам, но и дълбоко го преживявам.

Ако случайно телефонът ми е бил подслушван, подслушвачът сигурно се побъркваше всяка вечер, когато Марси се обаждаше.

 

 

Сутринта в Деня на благодарността бях събуден от пуйка на вратата. Размахваше я Филип Кавилери, който в последния момент бе решил, че трябва да вземе наистина ранен влак, за да има достатъчно време да приготви празника както трябва. („Зная бавната ти фурна. Напомня ми на развален тостер.“)

— Къде е тя? — попита Филип веднага след като свали товара с лакомствата. (Той претърси почти навсякъде.)

— Фил, тя не живее тук. И освен това сега е в Чикаго.

— Защо?

— По бизнес.

— О, тя се занимава с бизнес?

— Да.

Беше впечатлен. И после бързо попита:

— Тя цени ли те, Оливър?

Господи, никога нямаше да престане!

— Хайде, Филип, да се хващаме на работа.

 

 

Аз изчистих. Той сготви. Аз подредих масата. Той украси това, което може да се сервира студено. По обед банкетът бе готов. Освен пуйката, за която бе предвидено да бъде сочно изпечена в четири и половина. Самолетът на Марси щеше да пристигне в три и половина. И тъй като няма да има голямо движение на празника, ще можем да седнем на масата в пет. Докато чакахме, с Фил гледахме футбол по телевизията. Той не пожела да се разходим за малко, въпреки че времето бе по ноемврийски свежо и слънчево. Всеотдайният майстор трябваше винаги да бъде близо до печката.

Малко след това телефонът иззвъня.

— Оливър?

— Къде си, Марси?

— На летището. В Чикаго. Не мога да дойда.

— Случило ли се е нещо?

— Не тук. Но има криза в магазина в Денвър. Излитам за там след двадесет минути. Ще ти обясня довечера.

— Сериозно ли е?

— Мисля, че да. Може да отнеме няколко дни, но ако имаме късмет ще спасим положението.

— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.

— Моля те, обясни на Филип. Кажи му, че наистина съжалявам.

— Добре. Но няма да е лесно.

Кратка пауза. Която щеше да бъде много по-дълга, ако тя не бързаше за самолета.

— Изглеждаш малко обиден.

Премислих думите си. Не исках да увеличавам проблемите й.

— Само съм разочарован, Марси. Мисля, че ние… няма значение.

— Моля те, стой вкъщи, докато стигна до Денвър. Ще ти обясня по-подробно.

— Добре — казах аз.

— Кажи нещо хубаво, Оливър, моля те.

— Надявам се да ви сервират пуйка в самолета.

 

 

Имаше някаква утеха в самотното ни угощение с Фил.

Беше като едно време. Бяхме заедно, само двамата.

Храната бе превъзходна. Трудно преглъщах само мислите си.

Филип се опитваше да ми помогне да го понеса.

— Слушай — каза той, — такива неща се случват в света на бизнеса. Хората на бизнеса пътуват. Това е същността на работата.

— Да.

— Освен това има и други хора, които не могат да си бъдат вкъщи. Например войниците…

Прекрасна аналогия!

— След като са я накарали да остане, значи Марси е от значение, нали?

Не отговорих.

— Тя изпълнява ли някакви административни функции?

— Донякъде.

— Това е в нейна полза. Тя е съвременно момиче. Господи, ти трябва да се гордееш. Постигнала е нещо. Стреми ли се към повишение?

— Донякъде.

— Това е добре. Амбициозна. Трябва да се гордееш, Оливър.

Кимнах. Само, за да покажа, че не спя.

— В моето детство всяко семейство бе гордо да каже: „Моето момиче е амбициозно“. Разбира се, те го казваха за мъжете. Но модерните момичета са равни с тях, нали?

— Определено — отговорих аз.

Най-накрая моята мълчаливост го убеди, че не може да разсее разочарованието ми.

— Виж какво — започна той по друг начин. — Няма да бъде така ако се ожениш за нея.

— Защо не? — попитах с ирония.

— Защото жената си е жена. Съпругите трябва да бъдат у дома със семействата си. Това е естествено.

Не исках да оспорвам философията му.

— Слушай — каза той, — това е твоя грешка. Ако бе се оженил за нея…

— Фил!

— Което е вярно, вярно е — сопна се той, защитавайки непознат човек. — Привържениците на женската свобода може да не са съгласни с мен, но аз зная какво казва Библията. Мъжът и жената трябва да се придържат един към друг. Така ли е?

— Така е — казах аз и се надявах, че това ще го накара да млъкне. Млъкна. За няколко секунди.

— Между другото какво значи „придържат“? — попита той.

— Да бъдат много близки.

— Тя чела ли е Библията, Оливър?

— Предполагам.

— Обади й се. Не може да няма библия в хотела й.

— Ще й се обадя — казах аз.