Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Любовна история
Книга първа. Любовна историяЛюбовна история
Книга втора. Животът без теб - Оригинално заглавие
- Love Story, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Олга Стоичкова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle (1992)
Издание:
Ерик Сийгъл. Любовна история
Книга първа. Любовна история
Английска. Първо издание
Редактор: Надя Златкова
ИК „Абагар“, София, 1992
ISBN: 954–8004–65–8
Издание:
Ерик Сийгъл. Любовна история
Книга втора. Животът без теб
Английска. Първо издание
Редактор: Румяна Савова
ИК „Абагар“, София, 1992
ISBN: 954–8004–64-Х
История
- — Добавяне
30
— Оливър, не ме оставяй. Ще се проваля.
— Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Отпусни се.
Подскачайки в таксито по неравния път към аерогарата, аз успокоявах Бари Пола относно делото.
— Но, Оли, защо? Защо ми правиш този номер сега?
— Ще се справиш. Знаеш проучванията от горе до долу.
— Зная, че си знам материала. Аз не мога да споря и да баламосвам като теб. Ще ме разбият. Ще загубим!
Успокоих го и му обясних как може да парира нападките на противника. Помни, говори ясно. Много бавно. И винаги се обръщай към главния ни свидетел с „доктор“. Това ги впечатлява.
— Господи, уплашен съм. Защо трябва сега да ходиш в Денвър?
— Необходимо е, Бар. Не мога да ти обясня повече.
Подскачахме в напрегнато мълчание около една миля.
— Ей, Ол.
— Да, Бар?
— Ще ми кажеш ли, ако отгатна какво става?
— Да. Може би.
— Това е предположение. Важно предложение. Нали?
Точно тогава стигнахме. Бях почти навън, когато таксито спря.
— Това ли е? — попита Бари. — Предложение ли е?
Оливър се ръкува с по-младия си колега през прозореца на таксито.
— Късмет и на двама ни.
Обърнах се и се запътих към гардероба. Бог да те благослови, Бари, ти така трепереше, че не забеляза, че и аз бях нервен.
Защото не й бях казал, че отивам.
Едва бяхме кацнали в града, „висок една миля“ (както непрекъснато го наричаше веселият пилот), аз грабнах малкия си куфар, избрах таксито, което ми се стори, че ще ме откара най-бързо и казах:
— „Браун Палас“. Моля, размърдайте се.
— Тогава си дръж шапката, приятелче — отговори шофьорът. Бях направил добър избор.
Около девет вечерта (единадесет минути по-късно) стигнахме „Палас“, най-престижния хотел в Денвър. Има огромно фоайе с голяма градина в средата. Завива ти се свят само като гледаш бездната над себе си.
Знаех апартамента й от телефонните разговори. Оставих багажа си на гардероба и се затичах към седмия етаж. Не се обадих в стаята.
Поех си дъх за секунда. После почуках.
Тишина.
После се появи един мъж. Бих казал, много красив мъж. Жива скулптура.
— Какво желаете?
Кой беше той, по дяволите? Не говореше с денвърски акцент, а по-скоро псевдоанглийски от Марс.
— Бих искал да говоря с Марси — отговорих аз.
— Боя се, че в момента е заета.
С какво? На какво се бях натъкнал? Този беше прекалено красив. С онзи тип лице, което искаш по принцип да удариш.
— Бих искал да я видя, въпреки всичко — казах аз.
Беше с два инча по-висок от мен. Костюмът му бе така добре ушит, че не беше ясно къде свършваше и къде започваше той самият.
— Мм… мис Бинъндейл очаквали ви? — Начинът, по който каза „мм“ би могъл да бъде увертюра към счупена челюст.
Преди да продължа с полемика или с юмруци, женски глас се чу отвътре:
— Кой е, Джереми?
— Нищо, Марси. Грешка.
Той отново се обърна към мен.
— Джереми, аз не съм грешка — казах аз. — Моите родители са ме искали.
Ефектът от остроумието ми или заплашителният ми израз накараха Джереми да отстъпи и да ме пусне да вляза.
Докато крачех по малкия коридор се чудех как ли ще реагира Марси. И с какво ли се занимава.
Холът бе пълен от край до край със сив вълнен плат.
Което означава бизнесмени навсякъде, всеки с пепелник, пушеха нервно или дъвчеха сандвичи.
На бюрото, без да яде или пуши (и не съблечена, както се опасявах) седеше Марси Бинъндейл. Бях я хванал по време на… бизнес.
— Познаваш ли този господин? — каза Джереми.
— Да — каза Марси с усмивка. Но не полетя в прегръдките ми, както бях мечтал по пътя.
— Здравей — казах аз. — Съжалявам, ако ви прекъсвам.
Марси се огледа и каза на взвода си: — Извинете ме за момент.
Отидохме в коридора. Хванах ръката й, но тя нежно ми попречи да направя нещо друго.
— Какво правиш тук?
— Мислех, че имаш нужда от приятел. Ще остана докато оправиш нещата.
— Но какво стана с делото ти?
— Изоставих го. Ти беше по-важна. — И я прегърнах през кръста.
— Луд ли си? — прошепна тя, но не бе ядосана.
— Да. Луд от спане — или безсъние — на двойно легло сам. Луд съм, защото ми липсваш между сандвича от шперплат и тъпите яйца. Луд…
— Приятелю — каза тя и посочи към стаята. — Аз съм на заседание.
Какво ме интересуваше, че всички костюмирани ще ме чуят. Продължих:
— … и се питах дали в твоята президентска бъркотия и ти не се чувстваш малко луда и…
— Глупчо — прошепна тя строго. — Аз съм на съвещание.
— Виждам, че си заета, Марси. Не бързай, когато свършиш ще те чакам в стаята си.
— Това може да продължи цяла вечност.
— Тогава ще чакам цяла вечност.
Марси разбра това.
— Добре, приятелю.
Целуна ме по бузата. И се върна към работата си.
— О, моя любов, моя Афродита, моя изящна рапсодия…
Жан-Пиер Амон, офицер от чуждестранния легион, шепнеше това на някаква въздушна пустинна принцеса, която въздишаше:
— Не, не, внимавай, баща ми.
Беше след полунощ и този стар филм беше единственото забавление по телевизията на Денвър.
Бях толкова войнствено настроен, че говорех към екрана:
— За бога, Жан-Пиер, просто й свали роклята!
Но той не ми обърна внимание и продължи с глупостите, а ръката му беше твърде високо.
Почука се.
Слава богу.
— Здрасти, скъпи — каза Марси.
Тя изглеждаше уморена и косата й бе леко разрошена. Както я харесвах.
— Как мина?
— Изпратих всичките по къщите им.
— Оправи ли всичко?
— О, не. Това е безнадеждна бъркотия. Мога ли да вляза?
Бях толкова уморен, че се бях подпрял на вратата и препречвах пътя й.
Тя влезе. Свали си обувките. Просна се на леглото и ме погледна уморено.
— Голям, романтичен глупчо. Да зарежеш това важно дело?
Усмихнах се.
— Имах по-важна работа — отговорих аз. — Ти беше тук, в Денвър, в затруднение. И просто помислих, че е хубаво да има някой с теб.
— Хубаво е — каза тя. — Малко е налудничаво, но е ужасно хубаво.
Легнах на леглото и я прегърнах.
След петнадесет секунди и двамата заспахме.
Присъни ми се, че Марси се промъква в палатката ми и докато спя ми прошепва: „Оливър, ще прекараме деня заедно. Само двамата. И ще се изкачим колкото се може по-високо.“
Когато се събудих, сънят се сбъдна.
Марси стоеше пред мен в скиорски костюм и държеше в ръце още един, който би могъл да ми стане.
— Хайде — каза тя. — Отиваме в планината.
— Но какво ще стане с деловите ти срещи?
— Днес съм с теб. Ще се срещна с другите след вечеря.
— Господи, Марси, какво ти е станало?
— Имам по-важна работа — усмихна се тя.
Марси можеше да смае всеки.
Жертвата бе снежен човек, причината за смъртта — обезглавяване със снежна топка.
— Каква е следващата игра? — попитах аз.
— Ще ти кажа след обяда — каза тя.
Нямам представа докъде се простира Планинският парк, където бяхме. От нас до хоризонта не се виждаше жива душа. Най-силният шум бяха стъпките в скърцащия сняг. Неопетнена белота навсякъде. Като сватбената торта на природата.
Може и да не знаеше да пали печка, но Марси бе фантастична с канче на огън. Обядвахме супа и сандвичи. Пренебрегнахме всички хубави ресторанти. Всички задължения. Всички телефони. И цялото градско население, освен нас самите:
— Къде точно се намираме? (Компасът бе у Марси).
— Малко на изток от Никъде.
— Харесва ми околността.
— Ако ти не бе разнообразил ежедневието ми, сега щях да съм в Денвър, в стая пълна с дим.
Тя направи кафе в канчето. Експертите може да го нарекат не особено добро или едва годно за пиене, но все пак ме стопли.
— Марси — казах аз полушеговито, — ти си джобен готвач.
— Но само в пустошта…
— Тогава това е мястото ти в живота.
Тя ме погледна. После се огледа наоколо с щастливо изражение.
— Иска ми се да не бяхме длъжни да си тръгваме — каза тя.
— Не сме — отговорих аз.
Тонът ми бе сериозен.
— Марси, можем ли да останем, докато се стопят ледовете или докато ни се прииска да бъдем на морски бряг. Или с кану по Амазонка. Наистина го мисля.
Тя се поколеба. Чудеше се как да реагира на това — какво беше? Възможност? Предложение?
— Изпитваш ли ме или си сериозен?
— И двете. Мога да се изкуша да изоставя тази надпревара, а ти? Малко хора имат нашата възможност.
— Хайде, Барет — възпротиви се тя, — ти си най-амбициозният човек, когото познавам. Освен себе си. Хващам се на бас, че дори мечтаеш да станеш президент.
Усмихнах се. Но достойният за президент не може да лъже.
— Добре. Така беше. Но напоследък си мисля, че по-скоро бих учил децата си да се пързалят на лед.
— Наистина ли?
Не се шегуваше. Наистина беше изненадана.
— Само ако искат да се научат — добавих аз. — Не можеш ли да получиш удоволствие от нещо различно от състезание?
Тя помисли за момент.
— Наистина ще бъде ново преживяване — отговори тя. — Преди да се появиш, аз живеех само за тези победи, тип „вижте ме“…
— Кажи ми какво би те направило щастлива сега.
— Един мъж — каза тя.
— Какъв?
— Който да ме познава много добре, предполагам. Който ще разбере, не, това, което наистина искам, е… невинаги да бъда шефът.
Чаках, докато планината мълчеше.
— Ти — каза тя най-сетне.
— Радвам се — отговорих.
— Какво ще правим сега, Оливър?
Бяхме на високо и тихо. Изреченията ни се подчертаваха от паузите.
— Искаш да знаеш какво трябва да направиш? — казах аз.
— Да.
Поех дълбоко дъх и й казах:
— Продай магазините.
Тя едва не изпусна кафето си.
— Какво?
— Чуй ме, Марси, мога да напиша дисертация върху живота на президент на верига от магазини. Постоянно движение, постоянни промени, двигател, винаги готов за път.
— Вярно е.
— Е, това може да е прекрасно за бизнеса, но отношенията са нещо различно. Те изискват много време и много малко движение.
Марси не отговори. Аз продължих.
— Следователно — казах весело, — продай всички магазини. Можеш да даваш добре платени модни консултации, в който град си избереш. Аз ще водя дела за обезщетение, където и да е. Тогава и двамата ще можем да пуснем корени. И да отгледаме някои други малки неща.
— Ти мечтаеш — засмя се Марси.
— А ти си проклета — отговорих аз. — Все още си прекалено влюбена в собствената си власт.
Не се изразих обвинително, въпреки че това бе истината.
— Ти ме изпитваше — каза тя.
— Да — отговорих аз, — и ти се провали.
— Ти си груб и егоистичен — каза тя закачливо.
Кимнах.
— Също съм и човек.
Марси ме погледна.
— А ще останеш ли с мен…
— Снегът трябва да се стопи — казах аз.
После станахме и тръгнахме ръка за ръка към колата.
И се върнахме в Денвър. Където изобщо нямаше сняг.