Ерик Сийгъл
Любовна история (52)

30

— Оливър, не ме оставяй. Ще се проваля.

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Отпусни се.

Подскачайки в таксито по неравния път към аерогарата, аз успокоявах Бари Пола относно делото.

— Но, Оли, защо? Защо ми правиш този номер сега?

— Ще се справиш. Знаеш проучванията от горе до долу.

— Зная, че си знам материала. Аз не мога да споря и да баламосвам като теб. Ще ме разбият. Ще загубим!

Успокоих го и му обясних как може да парира нападките на противника. Помни, говори ясно. Много бавно. И винаги се обръщай към главния ни свидетел с „доктор“. Това ги впечатлява.

— Господи, уплашен съм. Защо трябва сега да ходиш в Денвър?

— Необходимо е, Бар. Не мога да ти обясня повече.

Подскачахме в напрегнато мълчание около една миля.

— Ей, Ол.

— Да, Бар?

— Ще ми кажеш ли, ако отгатна какво става?

— Да. Може би.

— Това е предположение. Важно предложение. Нали?

Точно тогава стигнахме. Бях почти навън, когато таксито спря.

— Това ли е? — попита Бари. — Предложение ли е?

Оливър се ръкува с по-младия си колега през прозореца на таксито.

— Късмет и на двама ни.

Обърнах се и се запътих към гардероба. Бог да те благослови, Бари, ти така трепереше, че не забеляза, че и аз бях нервен.

Защото не й бях казал, че отивам.

 

 

Едва бяхме кацнали в града, „висок една миля“ (както непрекъснато го наричаше веселият пилот), аз грабнах малкия си куфар, избрах таксито, което ми се стори, че ще ме откара най-бързо и казах:

— „Браун Палас“. Моля, размърдайте се.

— Тогава си дръж шапката, приятелче — отговори шофьорът. Бях направил добър избор.

Около девет вечерта (единадесет минути по-късно) стигнахме „Палас“, най-престижния хотел в Денвър. Има огромно фоайе с голяма градина в средата. Завива ти се свят само като гледаш бездната над себе си.

Знаех апартамента й от телефонните разговори. Оставих багажа си на гардероба и се затичах към седмия етаж. Не се обадих в стаята.

Поех си дъх за секунда. После почуках.

Тишина.

После се появи един мъж. Бих казал, много красив мъж. Жива скулптура.

— Какво желаете?

Кой беше той, по дяволите? Не говореше с денвърски акцент, а по-скоро псевдоанглийски от Марс.

— Бих искал да говоря с Марси — отговорих аз.

— Боя се, че в момента е заета.

С какво? На какво се бях натъкнал? Този беше прекалено красив. С онзи тип лице, което искаш по принцип да удариш.

— Бих искал да я видя, въпреки всичко — казах аз.

Беше с два инча по-висок от мен. Костюмът му бе така добре ушит, че не беше ясно къде свършваше и къде започваше той самият.

— Мм… мис Бинъндейл очаквали ви? — Начинът, по който каза „мм“ би могъл да бъде увертюра към счупена челюст.

Преди да продължа с полемика или с юмруци, женски глас се чу отвътре:

— Кой е, Джереми?

— Нищо, Марси. Грешка.

Той отново се обърна към мен.

— Джереми, аз не съм грешка — казах аз. — Моите родители са ме искали.

Ефектът от остроумието ми или заплашителният ми израз накараха Джереми да отстъпи и да ме пусне да вляза.

Докато крачех по малкия коридор се чудех как ли ще реагира Марси. И с какво ли се занимава.

Холът бе пълен от край до край със сив вълнен плат.

Което означава бизнесмени навсякъде, всеки с пепелник, пушеха нервно или дъвчеха сандвичи.

На бюрото, без да яде или пуши (и не съблечена, както се опасявах) седеше Марси Бинъндейл. Бях я хванал по време на… бизнес.

— Познаваш ли този господин? — каза Джереми.

— Да — каза Марси с усмивка. Но не полетя в прегръдките ми, както бях мечтал по пътя.

— Здравей — казах аз. — Съжалявам, ако ви прекъсвам.

Марси се огледа и каза на взвода си: — Извинете ме за момент.

Отидохме в коридора. Хванах ръката й, но тя нежно ми попречи да направя нещо друго.

— Какво правиш тук?

— Мислех, че имаш нужда от приятел. Ще остана докато оправиш нещата.

— Но какво стана с делото ти?

— Изоставих го. Ти беше по-важна. — И я прегърнах през кръста.

— Луд ли си? — прошепна тя, но не бе ядосана.

— Да. Луд от спане — или безсъние — на двойно легло сам. Луд съм, защото ми липсваш между сандвича от шперплат и тъпите яйца. Луд…

— Приятелю — каза тя и посочи към стаята. — Аз съм на заседание.

Какво ме интересуваше, че всички костюмирани ще ме чуят. Продължих:

— … и се питах дали в твоята президентска бъркотия и ти не се чувстваш малко луда и…

— Глупчо — прошепна тя строго. — Аз съм на съвещание.

— Виждам, че си заета, Марси. Не бързай, когато свършиш ще те чакам в стаята си.

— Това може да продължи цяла вечност.

— Тогава ще чакам цяла вечност.

Марси разбра това.

— Добре, приятелю.

Целуна ме по бузата. И се върна към работата си.

 

 

— О, моя любов, моя Афродита, моя изящна рапсодия…

Жан-Пиер Амон, офицер от чуждестранния легион, шепнеше това на някаква въздушна пустинна принцеса, която въздишаше:

— Не, не, внимавай, баща ми.

Беше след полунощ и този стар филм беше единственото забавление по телевизията на Денвър.

Бях толкова войнствено настроен, че говорех към екрана:

— За бога, Жан-Пиер, просто й свали роклята!

Но той не ми обърна внимание и продължи с глупостите, а ръката му беше твърде високо.

Почука се.

Слава богу.

— Здрасти, скъпи — каза Марси.

Тя изглеждаше уморена и косата й бе леко разрошена. Както я харесвах.

— Как мина?

— Изпратих всичките по къщите им.

— Оправи ли всичко?

— О, не. Това е безнадеждна бъркотия. Мога ли да вляза?

Бях толкова уморен, че се бях подпрял на вратата и препречвах пътя й.

Тя влезе. Свали си обувките. Просна се на леглото и ме погледна уморено.

— Голям, романтичен глупчо. Да зарежеш това важно дело?

Усмихнах се.

— Имах по-важна работа — отговорих аз. — Ти беше тук, в Денвър, в затруднение. И просто помислих, че е хубаво да има някой с теб.

— Хубаво е — каза тя. — Малко е налудничаво, но е ужасно хубаво.

Легнах на леглото и я прегърнах.

След петнадесет секунди и двамата заспахме.

Присъни ми се, че Марси се промъква в палатката ми и докато спя ми прошепва: „Оливър, ще прекараме деня заедно. Само двамата. И ще се изкачим колкото се може по-високо.“

Когато се събудих, сънят се сбъдна.

Марси стоеше пред мен в скиорски костюм и държеше в ръце още един, който би могъл да ми стане.

— Хайде — каза тя. — Отиваме в планината.

— Но какво ще стане с деловите ти срещи?

— Днес съм с теб. Ще се срещна с другите след вечеря.

— Господи, Марси, какво ти е станало?

— Имам по-важна работа — усмихна се тя.

Марси можеше да смае всеки.

 

 

Жертвата бе снежен човек, причината за смъртта — обезглавяване със снежна топка.

— Каква е следващата игра? — попитах аз.

— Ще ти кажа след обяда — каза тя.

Нямам представа докъде се простира Планинският парк, където бяхме. От нас до хоризонта не се виждаше жива душа. Най-силният шум бяха стъпките в скърцащия сняг. Неопетнена белота навсякъде. Като сватбената торта на природата.

Може и да не знаеше да пали печка, но Марси бе фантастична с канче на огън. Обядвахме супа и сандвичи. Пренебрегнахме всички хубави ресторанти. Всички задължения. Всички телефони. И цялото градско население, освен нас самите:

— Къде точно се намираме? (Компасът бе у Марси).

— Малко на изток от Никъде.

— Харесва ми околността.

— Ако ти не бе разнообразил ежедневието ми, сега щях да съм в Денвър, в стая пълна с дим.

Тя направи кафе в канчето. Експертите може да го нарекат не особено добро или едва годно за пиене, но все пак ме стопли.

— Марси — казах аз полушеговито, — ти си джобен готвач.

— Но само в пустошта…

— Тогава това е мястото ти в живота.

Тя ме погледна. После се огледа наоколо с щастливо изражение.

— Иска ми се да не бяхме длъжни да си тръгваме — каза тя.

— Не сме — отговорих аз.

Тонът ми бе сериозен.

— Марси, можем ли да останем, докато се стопят ледовете или докато ни се прииска да бъдем на морски бряг. Или с кану по Амазонка. Наистина го мисля.

Тя се поколеба. Чудеше се как да реагира на това — какво беше? Възможност? Предложение?

— Изпитваш ли ме или си сериозен?

— И двете. Мога да се изкуша да изоставя тази надпревара, а ти? Малко хора имат нашата възможност.

— Хайде, Барет — възпротиви се тя, — ти си най-амбициозният човек, когото познавам. Освен себе си. Хващам се на бас, че дори мечтаеш да станеш президент.

Усмихнах се. Но достойният за президент не може да лъже.

— Добре. Така беше. Но напоследък си мисля, че по-скоро бих учил децата си да се пързалят на лед.

— Наистина ли?

Не се шегуваше. Наистина беше изненадана.

— Само ако искат да се научат — добавих аз. — Не можеш ли да получиш удоволствие от нещо различно от състезание?

Тя помисли за момент.

— Наистина ще бъде ново преживяване — отговори тя. — Преди да се появиш, аз живеех само за тези победи, тип „вижте ме“…

— Кажи ми какво би те направило щастлива сега.

— Един мъж — каза тя.

— Какъв?

— Който да ме познава много добре, предполагам. Който ще разбере, не, това, което наистина искам, е… невинаги да бъда шефът.

Чаках, докато планината мълчеше.

— Ти — каза тя най-сетне.

— Радвам се — отговорих.

— Какво ще правим сега, Оливър?

Бяхме на високо и тихо. Изреченията ни се подчертаваха от паузите.

— Искаш да знаеш какво трябва да направиш? — казах аз.

— Да.

Поех дълбоко дъх и й казах:

— Продай магазините.

Тя едва не изпусна кафето си.

— Какво?

— Чуй ме, Марси, мога да напиша дисертация върху живота на президент на верига от магазини. Постоянно движение, постоянни промени, двигател, винаги готов за път.

— Вярно е.

— Е, това може да е прекрасно за бизнеса, но отношенията са нещо различно. Те изискват много време и много малко движение.

Марси не отговори. Аз продължих.

— Следователно — казах весело, — продай всички магазини. Можеш да даваш добре платени модни консултации, в който град си избереш. Аз ще водя дела за обезщетение, където и да е. Тогава и двамата ще можем да пуснем корени. И да отгледаме някои други малки неща.

— Ти мечтаеш — засмя се Марси.

— А ти си проклета — отговорих аз. — Все още си прекалено влюбена в собствената си власт.

Не се изразих обвинително, въпреки че това бе истината.

— Ти ме изпитваше — каза тя.

— Да — отговорих аз, — и ти се провали.

— Ти си груб и егоистичен — каза тя закачливо.

Кимнах.

— Също съм и човек.

Марси ме погледна.

— А ще останеш ли с мен…

— Снегът трябва да се стопи — казах аз.

После станахме и тръгнахме ръка за ръка към колата.

И се върнахме в Денвър. Където изобщо нямаше сняг.