Ерик Сийгъл
Любовна история (18)

18

Започнах да мисля за Бога.

Искам да кажа, че мисълта за някакво Върховно създание, съществуващо там някъде, започна да се прокрадва в най-интимните ми мисли. Не защото исках да Го ударя по лицето или да Го напердаша за това, което Той се канеше да ми причини, т.е. да причини на Джени. Не, моите религиозни мисли бяха в обратна посока. Като например, когато се събуждах сутрин и Джени беше там, все още там. Надявах се, че един Господ, на когото можех да благодаря, да благодаря за това, че ми е позволил да се събудя и да видя Дженифър.

Стараех се като луд да се държа нормално и затова й позволявах да прави закуската и тем подобни.

— Днес видя ли се със Стратън? — попита тя, докато аз пиех втора чаша чай.

— С кой? — попитах.

— Реймънд Стратън, випуск ’64 — каза тя, — най-добрият ти приятел. Съкафезникът ти преди мен.

— О, да. Трябваше да играем скуош, но мисля да го отложа.

— Глупости.

— Какво каза, Джен?

— Престани да отлагаш мачовете си скуош, Препи. Не искам отпуснат съпруг, по дяволите!

— Добре — съгласих се аз, — но нека да вечеряме навън.

— Защо? — попита тя.

— Как така „защо“? — извиках й, като се опитвах да си възвърна нормалния ироничен тон. — Не мога ли да поканя проклетата си съпруга на вечеря, ако поискам?

— Коя е тя, Барет? Как се казва? — попита Джени.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж какво — обясни тя, — когато се налага да поканиш жена си на вечеря през седмицата, значи чукаш някоя!

— Дженифър! — изръмжах, сега вече наистина обиден. — Няма да позволя такива думи на масата за закуска!

— Тогава си докарай задника на масата за вечеря у дома, окей?

— Окей.

 

 

И аз казах на този Бог — който и да беше и където и да се намираше Той — че с удоволствие се примирявам със съществуващото положение на нещата. Нямам нищо против агонията, сър, нямам нищо против това да знам, стига Джени да не знае. Чу ли ме, Господи, сър? Цената ще я кажеш ти.

 

 

— Оливър?

— Да, г-н Джонас?

Той ме повика в кабинета си.

— Запознат ли си със случая Бек? — попита той.

Разбира се, че бях запознат. Чикагската полиция беше пребила Роберт Л. Бек — фотограф от списание „Лайф“ — когато се опитвал да заснеме един бунт. Джонас смяташе това за един от ключовите случаи на фирмата.

— Знам, че ченгетата са го бъхтили, сър — казах на Джонас безгрижно (ха!).

— Искам ти да се заемеш със случая.

— Сам ли? — попитах.

— Можеш да вземеш някой от по-младите — отговори ми той.

По-младите? Аз бях най-младият в кантората, но разбрах какво иска да ми каже: Оливър, независимо от възрастта, на която си, ти вече си един от старите в тази кантора. Ти си един от нас, Оливър.

— Благодаря ви, сър.

— Кога най-рано можеш да тръгнеш за Чикаго? — запита той.

Бях решил да не казвам на никого и да нося на гърба си целия товар сам. Затова казах на стария Джонас някаква тъпотия, дори не си спомням какво точно — нещо в смисъл, че не мога точно сега да напусна Ню Йорк, сър, и се надявам вие да разберете. Обаче аз знам, че той се разочарова от моята реакция на това, което очевидно беше един твърде значителен жест. О, Боже, г-н Джонас, само като разберете каква е истинската причина!

Ето ви един парадокс: Оливър Барет IV си тръгва от кантората по-рано и тръгва към дома по-бавно. Как ще обясните това?

Свикнах да зяпам по витрините на Пето авеню и да си представям, че купувам прекрасните и глупави екстравагантни вещи, които щях да купя на Дженифър, ако не трябваше да поддържам тази илюзия за… нормално поведение.

Естествено, страхувах се да се прибера вкъщи. Защото сега, няколко седмици след като първи научих действителните факти, тя започна да отслабва. Губеше от теглото си толкова по малко, че може би самата тя не забелязваше, но аз, който знаех, забелязах.

Взирах се във витрините на авиокомпаниите: Бразилия, Карибските острови, Хавай („Измъкнете се от всичко — полетете към слънцето!“) и т.н. В онзи следобед TWA рекламираше пътувания из Европа извън сезона: Лондон за купувачи, Париж за влюбени…

— Ами моята стипендия? Ами Париж, който никога през живота си не съм виждала?

— Ами нашата женитба?

— Кой е казал нещо за женитба?

— Аз. Казвам го сега.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Да.

— Защо?

Бях толкова добре финансово, че вече притежавах кредитна карта на Дайнърс клъб. Хоп! Подписът ми върху пунктираната линия и вече бях горд притежател на два билета (първа класа, естествено!) за Града на влюбените.

Джени изглеждаше бледа и посивяла, когато се прибрах вкъщи, но се надявах фантастичната ми идея да докара малко цвят на бузите й.

— Познайте какво, госпожо Барет — започнах аз.

— Изритали са те — отгатна оптимистичната ми съпруга.

— Не, изстреляли — отговорих и извадих билетите. — Нагоре, нагоре и надалече. Утре вечер за Париж.

— Глупости, Оливър — каза тя, но съвсем тихо, без обикновената й иронична агресивност. Повтори го, този път с някаква симпатия:

— Глупости, Оливър.

— Я ако обичаш, дефинирай „глупости“ по-точно?

— Виж какво, Оли — промълви тя тихо. — Така няма да стане.

— Да стане какво? — попитах аз.

— Не го искам Париж. Нямам нужда от Париж. Просто искам теб…

— Нали ме имаш, сладурче — прекъснах я, но гласът ми беше фалшиво весел.

— … и искам време — продължи тя, — което ти не можеш да ми дадеш.

Едва сега я погледнах в очите. Те бяха неизказано тъжни. Но тъжни по начин, който само аз разбирах. Те казваха, че съжаляват. Съжаляват за мен.

Стояхме мълчаливо, вкопчени един в друг. Господи, ако единият от нас заплаче, нека заплачем и двамата! Но по-добре е никой да не плаче.

След това Джени обясни как се чувствала „абсолютно гадно“ и се върнала при д-р Шепърд не за консултация, а за конфронтация: кажете ми какво не ми е наред, по дяволите. И той й казал.

Чувствах се странно глупаво, че не съм й го съобщил пръв. Тя усети това и направи една обмислена глупава бележка.

— Той е от Йейл, Ол.

— Кой, Джен?

— Акерман, хематологът. Стопроцентов възпитаник на Йейл — колежа и Медицинския факултет.

— Ами! — възкликнах, усещайки, че тя се опитва да внесе някаква лекота в мрачните разисквания.

— Може ли поне да чете и пише? — попитах я.

— Това трябва да се провери — усмихна се госпожа Оливър Барет, випуск ’64 на Редклиф, — но знам, че може да говори. А аз исках да говоря.

— Окей тогава, наздраве за Йейлския доктор — казах аз.

— Окей — отвърна тя.