Ерик Сийгъл
Любовна история (16)

16

СМЯНА НА АДРЕСА

От 1 юли 1967 г.

Г-н и г-жа Оливър Барет IV

Ийст 63 Стрийт №263

Ню Йорк, Н.У. 10021

— Типично за новобогаташи — оплака се Джени.

— Но ние сме новобогаташи — настоях аз.

Към чувството на еуфоричен триумф, което ме беше обхванало, се прибавяше и фактът, че месечната вноска за колата ми беше наближила ужасно, тъй като бяхме изплатили изцяло апартамента си в Кеймбридж! „Джонас и Марш“ се намираха на десетминутна разходка от нас (или влачене, което предпочитах), а така също и скъпите магазини като Бонуитс и т.н. Настоях жена ми — тази проклетница — да си открие сметки и незабавно да започне да харчи.

— Но защо, Оливър?

— Защото, Джени — да те вземат мътните — искам да ме използваш!

Станах член на Харвард клъб — Ню Йорк. Предложи ме Раймънд Стратън (випуск ’64), който се беше завърнал току-що в цивилния живот, след като бе стрелял по някакъв виетнамец („Всъщност не съм сигурен, че е бил виетнамец. Чух някакви шумове и открих огън към храстите“). Рей и аз играехме скуош поне три пъти седмично и аз си обещах след три години да бъда шампион на клуба. Дали защото се „посадих“ отново на Харвардска територия, или защото слухът за моите образователни успехи се разнесе наоколо (не съм се фукал за заплатата, честна дума!), но моите така наречени приятели ме откриха наново. Бяхме се нанесли в средата на лятото (трябваше да зубря в един курс за адвокатския си изпит в Ню Йорк) и първите покани ни ангажираха уикенди напред.

— Да вървят по дяволите, Оливър. Не ми се ще два дни да си губя времето в дрънкане на глупости с една тълпа тъпи подгответа.

— Добре де, Джени, но какво да им кажа?

— Кажи им просто, че съм бременна.

— А ти бременна ли си? — попитах аз.

— Не, но ако си останем вкъщи този уикенд, може и да забременея.

Вече бяхме избрали едно име. Тоест, аз го бях избрал и накрая навих Джени да го приеме.

— Ей, няма да се смееш, нали? — казах й аз, когато за първи път зачекнах въпроса. По това време тя беше в кухнята — боядисано в жълто помещение, в което имаше дори и миялна машина.

— Какво има? — попита тя, все още режейки домати на колелца.

— Това име Бозо наистина ми харесва.

— Сериозно ли говориш?

— Да, съвсем честно.

— Ще наречеш детето ни Бозо? — попита тя още веднъж.

— Да, наистина, Джен — това е името на един суператлет.

— Бозо Барет — изрече тя, за да го чуе как звучи.

— Господи, ще бъде един невероятен побойник! — продължих на глас, като убеждавах сам себе си с всяка дума, която изговарях. — Представи си: „Влиза Бозо Барет — Харвардският колос, победителят на Ол айви“.

— Да, ама Оливър… защо не предположиш — само предположение — че хлапето не е такова? — попита тя.

— Изключено е, Джен, гените са прекалено добри. Честно ти казвам! — Говорех й съвсем искрено. Цялата тая работа с Бозо се беше превърнала в една мечта, която често ме връхлиташе по пътя за работа.

Продължих темата на вечеря. Бяхме си купили голям сервиз от датски порцелан.

— Бозо ще бъде един много печен побойник — казах на Джени. — Всъщност ако има твоите ръце, можем да го сложим на задна линия.

Тя само ми се хилеше и без съмнение подло търсеше някаква унизителна забележка, която да разруши идиличното ми видение. Тъй като обаче не намери такава, просто разряза кейка и ми подаде едно парче, продължавайки да ме слуша.

— Само си помисли, Джени — продължих да говоря вече с пълна уста — двеста и четиридесет фута поразяващ финес!

— Двеста и четиридесет фута? — учуди се тя. — Че в нашите гени няма нищо, което да подсказва за двеста и четиридесет фута, Оливър.

— Ще го угоим, Джен: много протеини, добра храна, разни диети и тем подобни.

— Виж ти! Ами ако не иска да яде?

— Ще яде, по дяволите! — Вече започна леко да ми писва от това хлапе, което скоро щеше да седи на масата ни и няма да се съобразява с плановете, които имах, за неговите атлетически постижения. — Ще яде или ще му счупя главата!

В този момент Джени ме погледна право в очите и се усмихна.

— Няма да можеш, ако тежи двеста и четиридесет!

— О-о — сепнах се за момент, но бързо се съвзех. — Е, той няма да тежи двеста и четиридесет веднага.

— Да, да — каза Джени, размахвайки поучително лъжицата към мен. — Но когато стане толкова, Препи, пази се! — И тя се запревива от смях.

Много смешно звучи, но докато тя се смееше, аз си представих едно двеста и четиридесетфутово бебе в пелени, което ми преследва в Сентръл парк и крещи: „Дръж се по-добре с майка ми, Препи!“ Господи, надявам се Джени да не позволи Бозо да ме унищожи.