Ерик Сийгъл
Любовна история (53)

31

Прибрахме се в Ню Йорк в сряда вечерта. Марси бе уредила нещата в Денвър сутринта и дори се изкушихме да направим още една снежна битка. Но суперегото надделя. Беше време за работа. И дори бих могъл да помогна на Бари Полак преди финала (бяхме поддържали връзка по телефона).

Опашката за таксита беше безкрайна и ние измръзнахме до уши. Най-после дойде и нашият ред. Пред нас застана смачкано парче жълта ламарина. С други думи — Нюйоркско такси.

— Няма да ходя в Куинс — изръмжа шофьорът вместо поздрав.

— Ние също — отговорих аз, докато отварях развалената врата. — Затова нека опитаме 23, Изток 64.

И двамата вече бяхме вътре. Той бе официално задължен да ни закара на посочения адрес.

— Нека опитаме 504, Изток 86.

Какво?

Това бе изненадващото предложение на Марси.

— Кой, по дяволите, живее там? — попитах аз.

— Ние! — Тя се усмихна.

— Ние ли?

— Какво ти е, приятелче — каза шофьорът, — амнезия?

— А ти кой си — отговорих аз. — Уди Алън?

— Поне помня къде живея — каза той в самозащита.

Колегите му шофьори вече насърчаваха бързото му заминаване със силна какофония от клаксони и псувни.

— Добре — къде? — попита той.

— Изток 86 — каза Марси. И после прошепна, че ще ми обясни по пътя. Най-малко, това ме изненада.

Според военната терминология това се нарича място, където нито една от страните не може да разгръща силите си. Такава е била идеята на Марси, когато е избрала апартамент, който не е нито неин, нито мой, нито дори наш, а неутрална територия.

Добре. Това бе разумно. Моята миша дупка й дойде прекалено много. Вече бе издържала изпита по мръсотия.

— Е? — каза Марси.

Несъмнено мястото бе огромно. Бе идеално обзаведено като горните етажи на „Бинъндейл“. Бях виждал млади двойки да гледат тези образцови стаи и да мечтаят „Ако можехме да живеем така“.

Марси ми показа хола, пълната с джунджурии кухня („Ще вземам уроци по готварство, Оливър“), бъдещият й кабинет, огромната спалня и накрая голямата изненада: моя кабинет.

Да. Имахме отделни стаи за Неговата и Нейната професия. Моята бе обзаведена предимно в кожа. Рафтове от стъкло и хром за адвокатските ми книги. Изящно осветление. Всичко.

 

 

— Е? — каза Марси, която явно очакваше да запея.

— Нереално е — казах аз.

И се чудех защо се чувствам сякаш сме на сцена, подредена точно по книга. От нея.

И защо това трябваше да има значение.

— Какво чувствате?

Д-р Ландън не бе променил методите си през моето отсъствие.

— Ние си разделяме наема.

Хайде, казах си, кой плаща не е чувство. И не това бе в главата ми.

— Това не е его, докторе. Но начинът, по който иска да управлява… живота и на двама ни.

Пауза.

— Не ми трябват украшения. Или романтично осветление. Не може ли да разбере, че това са глупости? Джени купи разнебитени мебели, скърцащо легло и лоша маса, всичко за 97 долара! Единствените ни гости за вечеря бяха хлебарките. През зимата духаше. Можехме да усетим по миризмата, какво вечерят съседите ни. Беше невероятно грозно!

Пауза.

— Но бяхме щастливи и аз никога не забелязвах тези неща. Да, забелязах кога се счупи крака на леглото, защото бяхме в него. И се засмяхме.

Отново пауза. — Оливър, какво искаш да кажеш?

— Казвам, че не харесвам новия апартамент на Марси.

 

 

Да, новият ми кабинет е наистина забележителност. Но когато трябва да мисля, аз отивам в стария си апартамент. Където все още стоят книгите ми. И където все още идват сметките. И където аз все още спя, когато Марси не е в града.

И тъй като сега сме в разгара на последните коледни приготовления, Марси непрекъснато отсъства. В момента е в Чикаго.

И аз се чувствам зле.

Защото довечера трябва да работя. А не мога да правя това в приказния дом на 86-та улица. Защото Ню Йорк е украсен с клонки. А аз се чувствам отвратително, въпреки че имам два апартамента, в които да съм самотен. Срамувам се да се обадя на Фил просто за да си поговорим. Защото се боя от признанието, че съм сам.

И така, днес е дванадесети декември, Барет работи в подземното си убежище и търси прецеденти в мухлясалите томове. И мечтае за времето, което не може да възвърне.

Когато работата можеше да успокоява, парализира, обсебва. Но благодарение на новопридобитата способност за психическо самонаблюдение, не мога да се концентрирам върху нещо друго. Потъвам в себе си вместо в „Мейстър срещу Джорджия“.

А тъй като уредбата в асансьора на офиса ми всекидневно обстрелва ушите ми с коледни песни, имам коледна шизофрения.

Ето го проблемът, докторе (говоря на себе си, но тъй като ценя собственото си мнение, се обръщам към себе си с „доктор“).

Бог — в качеството си на Съдия на Небесния съд — е утвърдил следното като закон:

Трябва да си бъдеш вкъщи на Коледа. Може и да не спазвам някои други от Божите закони, но на този се подчинявам.

Барет, ти тъгуваш за дома, следователно е по-добре да направиш някои планове.

Не, докторе, там е проблемът.

Къде е у дома?

(„Където е сърцето, разбира се. Това ще ви струва петдесет долара, моля.“)

Благодаря, докторе. За още петдесет може ли да попитам:

Къде е проклетото ми сърце?

Не е вярно, че понякога не знам.

Едно време бях дете. Обичах да получавам подаръци и да украсявам дръвчета.

Бях женен и въпреки че Джени бе агностичка (Оливър, не искам да Го обиждам и да казвам „атеист“), тя се връщаше от работа (работеше на две места) и ние празнувахме заедно. И пеехме неприлични варианти на коледни песни.

Това говори много за Коледа. Защото заедно си е заедно и именно това бе за нас вечерта.

Между другото е девет часа, остават още дузина пазарни дни до Коледа, а аз вече не издържам. Защото, както казах, имам един проблем.

Не мога да посрещна Коледа в Кранстън, както преди. Приятелят ми оттам каза, че ще направи разходка по море. („Кой знае какво ще излезе от това?“) Фил си мисли, че е улеснил нещата. Но той ще отплува и ще ме остави на ръба на дилемата.

Ипсуич, Масачузетс, където живеят родителите ми, предявява претенции да бъде моят дом.

Марси Бинъндейл, с която живея, когато не е много далеч, твърди, че чорапите трябва да се закачат на 86-та улица.

Искам да бъда там, където няма да се чувствам самотен. Но усещам, че всяка от тези две възможности предлага само половината от това.

А — чакай! Имаше правен прецедент за половините! Мисля, че съдията бе Соломон (малкото му име бе Цар). Неговото решение за вододела ще бъде и моят изход.

Коледа, прекарана с Марси.

Но в Ипсуич, Масачузетс.

Тралалалалала.

 

 

— Здравей, майко.

— Как си, Оливър?

— Добре. Как е татко?

— Чудесно.

— Радвам се. Хм… обаждам се… за Коледа.

— О, надявам се, че този път…

— Да — веднага я успокоих, — ще дойдем. Искам да кажа… майко, мога ли да доведа гост? Ако има място.

Идиотски въпрос.

— Да, разбира се, скъпи.

— Една приятелка.

Блестящо, Оливър. Може би имаше опасност да си помисли, че е враг.

— Не е от града. Ще трябва да остане у нас.

— Чудесно — каза майка ми. — Ние… познаваме ли я? — С други думи, кое е нейното семейство?

— Не е някой, за когото трябва да се суетиш, мамо.

Това ще я заблуди!

— Чудесно — каза тя.

— Ще пътувам рано на предишния ден. Марси ще лети от Крайбрежието.

— О!

Имайки предвид миналото ми, майка ми несъмнено си мислеше, че може би идва от крайбрежието на Тимбукту.

— Е, ще ви очакваме с мис…

— Наш. Марси Наш.

— С нетърпение ще очакваме да дойдете.

Аз също. А това, както би казал доктор Ландън, е наистина чувство.