Ерик Сийгъл
Любовна история (36)

14

Здравейте, спечелих победа!

Д-р Ландън не ме поздрави. Въпреки че знаеше какво значи това за мен. Бях му го споменавал в предишните сеанси. Още веднъж трябваше да резюмирам делото „Уанинг срещу Ривърбанк“. Последната е красива сграда, съвместно владение, намиращо се на Ист Енд Авеню, а Чарлз Уанинг е президент на „Магнитекс“, отявлен републиканец… и изключително черен. Молбата му за закупуване на надстройката е била отхвърлена по неизвестни причини. И това го накарало да потърси адвокат. Избрал „Д&М“ заради нашия авторитет. Старият Джоунс даде делото на мен.

Спечелихме лесно като не се позовахме на скорошните закони за жилищата, които на места са двусмислени, а просто цитирахме делото „Джоунс срещу Майър“, разглеждано миналата година от Върховния съд. В него правосъдието потвърждава, че актът за граждански свободи от 1866 година гарантира на всеки свободата да купува имоти. Това бе включено и в Първата поправка. Ривърбанк е разгромена. И моят клиент се нанася на тринайсети този месец.

— Аз дори припечелих нещичко за фирмата — добавих. — Уанинг е милионер.

Но Ландън все още се въздържаше от коментар.

— Старият Джоунс ме покани на обяд. Другият съдружник, Марш, намина на кафе. Намекват нещо за партньорство…

Никакъв коментар. Какво точно би впечатлило този човек.

— Довечера ще съблазня Марси Наш!

Аха. Закашля се.

— Не се ли питате защо? — запитах с тон, който изискваше отговор.

Той отговори тихо.

— Харесвате я.

Разсмях се. Той не разбираше. Обясних, че това е единственият начин да достигна до отговорите. Може да звучи грубо (и цинично), но прелъстяването е лесен път към истината. И когато науча какво крие Марси, просто ще я разкарам и ще се чувствам превъзходно.

Сега, ако Ландън посмее да спомене нещо за въображението ми, ще си изляза веднага.

Той не попита. Вместо това ме накара да се запитам за какво толкова се поздравявах. Защо е това словесно перчене? Не наблягах ли върху адвокатския си триумф, само за да отвлека вниманието от някои други… несигурности?

Разбира се, че не. Защо трябва да бъда несигурен.

Тя е просто едно момиче.

А не е ли в това проблема?

— Аз съм гол, Марси.

— Какво трябва да означава това?

— Хващаш ме под душа.

— Да ти се обадя ли по-късно? Не искам да прекъсвам месечния ти ритуал.

— Няма значение — казах аз, пренебрегвайки забележката й. — Само ми кажи къде си.

— Пазарния център в Уайт Плейнс. В „Бинън дейл“.

— Тогава бъди пред входа след двадесет минути и аз ще те взема.

— Оливър — каза тя, — това е на петнадесет мили от вас.

— Добре — отговорих небрежно. — Ще те взема след петнадесет минути.

— Но, Оливър, моля те, направи ми една малка услуга.

— Каква? — попитах аз.

— Облечи се.

Благодарение на техническото съвършенство на моята Тарга 911 и на шофьорската ми изобретателност (дори минавам по осовата линия — ченгетата винаги са прекалено впечатлени, за да ме спрат), пристигнах в пазарния център след двадесет и седем минути.

Марси Наш чакаше, точно където й бях казал. В ръката си държеше пакет. Видът й бе — ако това е възможно — още по-безупречен от предишната вечер.

— Здравей — каза тя. Докато излизах от колата тя се приближи и ме целуна по бузата. Пъхна пакета в ръката ми.

— Това е малък подарък, да те успокои и смекчи. И, между другото, харесвам колата ти.

— И тя те харесва — казах аз.

— Тогава нека аз да карам.

О, не и моето малко порше. Не можех…

— Друг път, Марси — казах аз.

— Хайде, знам пътя — каза тя.

— За къде?

— За където отиваме. Моля те…

— Не, Марси. Това е много нежен инструмент.

— Не се безпокой — каза тя докато сядаше на мястото на шофьора. — Твоят инструмент ще бъде в добри ръце.

Признавам, че беше така. Тя караше като Джеки Стюарт. Само дето той не можеше да взима острите завои толкова бързо, колкото Марси. Честно да си призная, обзе ме страх и периодично потрепервах.

— Харесва ли ти? — попита Марси.

— Кое? — попитах, преструвайки се, че не забелязвам спидометъра.

— Подаръкът ти — каза Марси.

О, да. Съвсем бях забравил за смекчаването. Треперещите ми пръсти все още стискаха неотворения пакет.

— Размърдай си пръстите — отвори го и виж.

Беше мек черен кашмирен пуловер с Алфа Ромео, изрисувана отпред. С червено.

— На Емилио Аскарели е. Той е новият нашумял италиански моделиер.

Явно Марси имаше пари, за да си позволи това. Но защо го бе купила? От чувство за вина, предполагам.

— Страхотен е, Марси. Много благодаря.

— Радвам се, че ти се радваш — каза тя. — Част от работата ми е да отгатвам вкуса на масите.

— А, значи си проститутка — отвърнах аз с лека усмивка, която да подсили остроумието ми.

— Не е ли всеки такъв? — каза Марси. С чар. Грациозно.

И може би бе права?

Някой може да се запита, след като доскоро бях толкова неуверен в себе си, защо сега бях толкова сигурен, че ще съблазня Марси Наш.

Защото е по-лесно без емоционално обвързване. Зная, че по определение, да правиш любов предполага привързаност. Но в наши дни често това действие е просто състезание. В този смисъл аз се чувствах напълно спокоен — всъщност настроен да се справя с Марси Наш.

Колкото повече обръщах внимание на любезния шофьор и забравях да гледам таблото, мислите, които Ландън бе предизвикал, се връщаха в съзнанието ми. Независимо от цялата тайнственост и моята очевидна враждебност, не харесвах ли малко това момиче? И не се ли преструвах, за да прикрия тревогата си.

Защото, беше ли възможно, след като веднъж съм имал най-нежната любов с Джени Кавилери, да се раздвоявам. Можех и да разделя любовния акт на чувствен и в същото време неискрен.

Хората могат и го правят. Щях да го докажа и аз.

Тъй като в сегашното ми състояние, без да се обвързвам бе единственият начин, по който си мислех, че мога.