Ерик Сийгъл
Любовна история (14)

14

Писмото дойде през юли.

Беше изпратено от Кеймбридж в Денис порт, така че новината научих ден-два по-късно. Втурнах се към мястото, където Джени наглеждаше децата, играещи кикбол (или нещо подобно), и казах, наподобявайки възможно най-добре гласът на Богарт:

— Тръгвай.

— А?

— Тръгвай — повторих толкова властно, че тя тръгна след мен надолу към реката.

— Какво става, Оливър? Моля те да ми кажеш, за Бога!

Продължих да вървя неотстъпно по дока.

— На лодката, Дженифър — заповядах и посочих към нея с ръката, в която държах писмото, което тя дори не беше забелязала.

— Оливър, трябва да се погрижа за децата — тя протестираше дори когато стъпваше послушно на борда.

— По дяволите, Оливър, ще обясниш ли какво става? — вече бяхме на няколкостотин ярда от брега.

— Имам да ти казвам нещо — започнах аз.

— Не можа ли да ми го кажеш на сушата? — извика тя.

— Не, по дяволите! — изкрещях и аз. Нито един от нас не беше ядосан, но имаше силен вятър и трябваше да крещим, за да се чуваме.

— Исках да бъдем сами. Погледни това.

Размахах плика пред очите й и тя веднага разпозна бланката.

— Какво? Юридическо училище Харвард? Изгонили ли са те?

— Познай, оптимистка такава — извиках аз.

— Бил си първи в класа! — опита се да познае тя.

Сега вече ме беше срам да й кажа.

— Не точно. Трети.

— Така ли? Само трети?

— Слушай — това все пак значи, че ме взимат в проклетото „Лоу ривю^[1]“ — виках аз.

Тя просто си седеше там с абсолютно безизразно лице.

— Господи, Джени — почти проплаках аз, — кажи нещо?

— Не и преди да се видя с първи и втори номер — отговори тя.

Погледнах я с надеждата, че ще се поддаде на усмивката, която се опитваше да потисне.

— Моля те, Джени!

— Тръгвам си. Довиждане — каза тя и скочи веднага във водата. Гмурнах се след нея и в следващия миг и двамата висяхме от едната страна на лодката и се кикотехме.

— Ей, ти падна зад борда заради мен — пуснах една от моите остроумни забележки.

— Не се фукай толкова! — отговори тя. — Трети значи само трети.

— Виж какво, малката — започнах аз.

— Кажи, малкия — попита тя.

— Дължа ти адски много — признах й съвсем откровено.

— Не е истина, малкия, не е истина — отговори тя.

— Не е истина ли? — запитах донякъде озадачен.

— Дължиш ми всичко — каза тя.

Тази вечер пръснахме 23 долара за вечеря от раци и едно префърцунено място в Ярмут. Джени все още се въздържаше от оценка, преди да провери двамата господа, които ме бяха „победили“, както се изрази тя.

Може да звучи глупаво, но бях толкова влюбен в нея, че в мига, в който се върнахме в Кеймбридж, се втурнах да разбера кои бяха първите двама. С облекчение разбрах, че най-силният — Ъруин Бласбенд, Сити колидж, випуск ’64, представляваше един книжен плъх с очила, нямаше атлетично тяло и не беше нейният тип, а номер две беше Бела Ландау — Бринмор, випуск ’64, момиче. Всичко това беше много хубаво и по-специално затова, защото поради надменния вид на Бела Ландау (така изглеждат всички студентки по право) аз можех да засипвам Джени с „подробности“ за това какво ставаше в късните часове в Ганет хауз — сградата на „Лоу ривю“. Но, Господи, имаше късни часове! Не беше необичайно за мен да се прибирам у дома в два или три през нощта. Нали разбирате: шест часа плюс редактирането на „Лоу ривю“ плюс факта, че написах статия за един от броевете (Юридическа консултация за бедните в града: проучване в района на Роксбъри, Бостън от Оливър Барет IV, ХРЛ, март 1966, стр. 861–908).

— Добро парче. Наистина добро парче.

Това беше Джоуъл Флешмън — главният редактор, и той го повтаряше непрекъснато. Честно казано, очаквах по-ясен комплимент от човек, който през следващата година щеше да работи при съдията Дъглас, но докато проверяваше последната ми чернова, той повтаряше само това. Господи, Джени ми беше казала, че е „хаплива, интелигентна и наистина добре написана“ — можеше ли Флешмън да възрази на това?

— Флешмън каза, че е добро парче, Джен.

— Господи, затова ли чаках толкова късно — да чуя това? — каза тя. — Не каза ли нещо за изследването ти или за стила ти или каквото и да било!

— Не, Джен, просто каза, че е „добро“.

— Тогава какво те задържа толкова дълго?

Смигнах й леко:

— Трябваше да прегледаме някои неща с Бела Ландау.

— Така ли? — каза тя.

Не отгатнах настроението й.

— Ревнуваш ли? — попитах направо.

— Не — моите крака са много по-хубави — отговори тя.

— А можеш ли да пишеш резюмета?

— А тя може ли да готви лазаня?

— Да — отговорих й аз. — Всъщност донесе малко в Ганет хауз тая вечер и всички казаха, че е хубава, колкото краката ти.

— Басирам се, че е така — поклати глава Джени.

— Какво ще кажеш за това? — изпъчих се аз.

— Бела Ландау ли ти плаща наема? — попита тя.

— По дяволите, защо никога не мога да спра, докато още водя по точки?

— Защото, Препи — каза любящата ми съпруга, — ти никога не водиш.