Ерик Сийгъл
Любовна история (25)

3

— Здрасти, казвам се Фил и пека сладки.

Невероятно! Начинът, по който произнесе това, те кара да мислиш, че тортите са хобито, а не прехраната му.

— Здрасти, Фил. Аз съм Джан. Приятелят ти е готин.

— Твоят също — каза Фил, сякаш беше роден за тези глупости. Този блестящ диалог се водеше в „Максуелс Прун“, един чудесен бар за самотници на ъгъла на 64-та и Първа. Всъщност името му е „Максуелс Плъм^[1]“, но моят цинизъм изсушаваше плодовете на оптимизма на останалите. Казано с прости думи, мразя тези запознанства. Не мога да понасям тези самобитно красиви млади личности, които бъбрят ентусиазирано и се държат сякаш са милионери или литературни критици. Или наистина самотни.

— Това е Оливър — каза Филип Кавилери с костюм от Робърт Хол, прическа от Кранстън, кашмирен пуловер от Карден.

— Здрасти, Ол — каза Джан. — Много си готин. И ти ли обичаш сладки?

Вероятно беше модел. В списанията ги превъзнасят като фини и грациозни. На мен ми приличаше на жираф. И естествено имаше дундеста приятелка, Марджъри, която се кикотеше, докато я представяха.

— Идвате ли често тук? — поинтересува се Джан, внушителният жираф.

— Никога — отговорих.

— Да, всички така казват. Аз идвам само през уикендите. Не съм от града.

— Какво съвпадение — каза Фил, — аз също не съм от тук.

— А ти? — обърна се Джан към мен.

— Аз съм навън за обед — казах аз.

— Ами! — каза Джан.

— Той иска да каже — намеси се колегата Филип, — че бихме искали да ви поканим и двете на вечеря.

— Чудесно — каза Джан.

Вечеряхме наблизо във Флорас Риб Кейдж.

— Много приятно — каза Джан.

И не много евтино, бих добавил аз. Фил спечели борбата за сметката (въпреки че не успя да прикрие шока си, докато я разглеждаше). Той плати със замах. Представих си какво огромно количество сладки трябваше да продаде за този жест…

— Много ли сте богат — попита Марджи като се кикотеше.

— Е, да кажем, че съм човек със състояние — отговори Кранстънският дук и добави, — въпреки че не съм така образован като моят зет.

Последва малка пауза. Аха, доста неблагоприятно положение.

— Зет? — каза Джан. — Вие двамата сте…?

И тя въпросително размаха в кръг кльощавата си ръка с дълги нокти.

Фил не знаеше как да отговори и аз му помогнах като кимнах в съгласие.

— Страхотно! — каза Джан. — Но къде са съпругите ви?

— Ами… — каза Филип — те са…

Още една пауза, в която Филип търсеше подходящо обяснение.

— Не са в града — казах аз, за да му спестя смущението.

Последва още една пауза, докато Джан асимилираше положението.

— Това е добре — каза тя.

Филип гледаше рисунките по стените, а моето търпение се изчерпа.

— Момичета — казах, — трябва да тръгвам.

— Защо? — попита Джан.

— Трябва да ходя на порнофилм. — И си тръгнах.

— Но това е странно! — Чух възклицанието на Джан. — Този сам ли гледа порнофилми?

— Аз не ги гледам — провикнах се през препълненото помещение. — Аз участвам в тях.

След няколко секунди Фил ме настигна на улицата.

— Виж какво — каза той. — Трябва някак да започнеш.

— Добре, започнахме.

— Тогава защо си тръгна?

— Абсолютното веселие ме убива — казах аз.

Вървяхме и мълчахме.

— Виж… — каза Филип най-накрая. — Това бе начин да се върнеш към нормалните неща.

— Трябва да има по-добър начин.

— Например?

— Не знам — казах аз шеговито. — Ще дам обява.

Това го накара да замълчи за няколко секунди. После каза:

— Ти вече си дал.

— Какво? — Спрях и го погледнах недоверчиво.

— Какво съм направил?

— Нали помниш онова литературно списание, което Джени обичаше да чете? Дадох обява за теб. Не се безпокой. Много дискретна. На ниво. Изискана.

— О! — казах. — И какво точно е съдържанието?

— Ами, нещо от рода на „Адвокат от Ню Йорк, интересува се от спорт и антропология“.

— Откъде, по дяволите, измисли антропологията?

Той вдигна рамене.

— Мислех си, че звучи интелектуално.

— Прекрасно! Горя от нетърпение да прочета отговорите.

— Ето — каза той. И извади три плика от джоба си.

— Какво пишат?

— Не чета чужда поща — каза Филип Кавилери, пламенен защитник на правото на личната неприкосновеност.

И там, под една оранжева улична лампа с изумление, примесено с трепет — да не говорим за Филип до мен — аз прочетох едно шаблонно съобщение.

Майната му! Помислих си, но не го казах. Фил, преструвайки се, че не чете, просто въздъхна: — Господи!

Подателят наистина се интересуваше от антропология. Но посланието предлагаше езически обреди, толкова свирепи и странни, че Филип едва не припадна.

— Това е шега — промърмори той тихо.

— Да. С теб — отговорих аз.

— Но кой може да харесва такива странни неща, Оливър?

— Филип, това е свободен, нов свят — казах аз и се усмихнах, за да замаскирам собственото си изумление. Хвърлих другите писма в едно кошче.

— Съжалявам — каза Филип, след като бе извървял две пресечки в смирено мълчание. — Наистина не знаех.

Прегърнах го през раменете и се разсмях. Облекчен, той също се засмя.

Ние се отправихме към къщи в спокойната нюйоркска вечер. Само двамата. Защото нашите съпруги… не бяха в града.