Ерик Сийгъл
Любовна история (37)

15

Справочниците дават на „Лошият вълк“ в Бедфорд Хилс оценка „добър“ за кухня. Но за провинциалната си атмосфера той получава „отличен“. Закътан (както пише) сред зеленина и вековни дървета той предлага бягство от неприятностите на градския живот. Това, което справочниците дори няма нужда да споменават е, че „Лошият вълк“ е прекрасно място за почивка. Вечерята може да мине незабелязано, на горния етаж те очаква атмосферата, която критиците възхваляват. Когато разбрах, че отиваме там, реших, че шансовете ми да успея са… „отлични“.

И все пак бях раздразнен донякъде.

Кой бе избрал това място. И кой на своя глава бе направил резервация, без да попита някого. И кой караше толкова бързо натам в моето чудесно порше.

Отбихме се от магистралата и навлязохме в гора по тесен път, който изглеждаше дълъг няколко мили. Най-сетне пред нас се появи светлина. Фенер. И табела: „Лошият вълк — селски хан“.

Марси намали (най-после) и влезе в двора. Всичко, което можех да различа на лунната светлина, бяха очертанията на швейцарска вила. Вътре две огромни камини осветяваха хола и трапезарията. Нищо не светеше на горния етаж. На паркинга забелязах само една друга кола, бял мерцедес. Мястото не беше пренаселено.

— Надявам се, че храната си заслужава скоростта — заядох се аз (ха-ха).

— Надявам се, че няма да се разочароваш — каза Марси и ме хвана подръка, докато влизахме.

Настаниха ни на маса до камината. Поръчах питиетата.

— Един портокалов сок и гарафа, от което и да е калифорнийско бяло вино, но да не е „Гало“.

— Цезар Чейвс би се гордял с теб — каза Марси, след като сервитьорката се отдалечи. — Трябваше да я накараш да провери дали портокалите са брани от профсъюз.

— Аз не съм пазител на твоя морал, Марси.

Огледах се наоколо. Бяхме единствените.

— Да не би да сме дошли много рано? — попитах аз.

— Мисля, че хората идват тук главно през уикендите, тъй като е много далече.

— Разбирам — казах аз. И въпреки че бях решил да не се интересувам, попитах:

— Идвала ли си тук и друг път?

— Не — каза Марси.

Предположих, че лъже.

— А защо го избра, без да си го виждала?

— Чух, че било романтично. И е така, не мислиш ли?

— Чудесно е — потвърдих аз. И хванах ръката й.

— Във всяка стая на горния етаж има камина — каза тя.

— Звучи страхотно.

— На мен ми звучи топло — усмихна се тя.

Мълчание. После запитах неангажирано: — И за горе ли имаме резервация?

Тя кимна. И добави: — За всеки случай.

Питах се защо не съм толкова въодушевен, колкото си мислех, че трябва да бъда.

— В случай на какво — попитах аз.

— На сняг — каза тя. И стисна ръката ми.

Сервитьорката донесе сока на Марси и моята гарафа. Общите усилия на огъня и виното запалиха у мен желанието да отстоявам „Правото си да зная“.

— Марси, кажи, на кое име направи резервацията?

— Доналд Патока — отговори тя с безизразно лице.

— Кажи ми истината, Марси. Любопитен съм да разбера под какви имена се представяш на различните места.

— Така ли?

— В Кливлънд например.

— Пак ли се върнахме към Кливлънд? — каза Марси.

— Как бе регистрирана в Кливлънд? — настояваше адвокат Барет.

— Всъщност, не бях — отговори тя. Без колебание. Невъзмутимо.

Аха!

— Искам да кажа, че не съм била в хотел — добави тя спокойно.

Охо?

— Но беше ли изобщо там?

Тя сви устните си.

— Оливър — каза след малко. — Каква е целта на това разследване?

Усмихнах се. Налях си още една чаша, за да се снабдя с гориво. И опитах нова линия на разпитване.

— Марси, приятелите трябва да си вярват, не мислиш ли? — Това явно имаше ефект. Употребата на „приятели“ предизвика проблясък.

— Очевидно — каза Марси.

Може би ласкателството и тихият ми тон я смекчиха. И аз попитах направо, без следа от емоционална заинтересованост.

— Марси, криеш ли някои факти за себе си?

— Аз наистина бях в Кливлънд, Оливър.

— Добре, но прикриваш ли други неща?

Пауза.

После тя кимна.

Видяхте ли, ме бях прав. Нещата най-после бяха ясни. Или поне се изясняваха.

Последва мълчание. Марси просто седеше, без да коментира повече. И все пак нещо от нейния ореол от строга самоувереност бе изчезнало. Тя изглеждаше почти уязвима. Усетих пристъп на съчувствие, който потиснах.

— Е…? — казах аз.

Тя се протегна през масата и докосна ръката ми.

— Виж какво, зная, че се държах уклончиво. Но, моля те, успокой се. Ще се оправя.

Какво означаваше това? Ръката й остана в моята.

— Можем ли да поръчаме вечерята? — каза Марси.

И сега какво? Да се съглася на малко отлагане?

Или да поема риска никога да не се върнем там, докъдето бяхме стигнали — до ръба на истината?

— Марси, може ли да поговорим по една-две малки теми преди това?

Тя се поколеба. После отговори:

— Ако настояваш.

— Моля те, помогни ми да сложа частите от загадката по местата им. — Тя кимна. И аз направих резюме на недвусмислените улики.

— Какво ще си помисли човек за жена, която не дава адреса и телефона си? Която пътува и пребивава инкогнито на неизвестни места? Която никога не уточнява, а по-скоро избягва всички разговори за работата си?

Марси не ми помогна.

— Ти какво си помисли? — попита тя.

— Че живееш с някого — казах аз. Спокойно, без да я обвинявам.

Тя се усмихна малко нервно. И поклати глава.

— Или си омъжена. Или той е женен.

Тя ме погледна.

— Трябва ли да попълня отговорите във вашия въпросник?

— Да.

— Нищо от казаното дотук.

По дяволите, помислих си.

— Защо ще се виждам с теб? — попита тя.

— Приятелствата не са изключени.

Тя не изглеждаше поласкана.

— Оливър, аз не съм такъв човек.

— А какъв човек си?

— Не зная — каза тя. — Малко несигурен.

— Ти си ужасна.

Това не бе предвидено. И веднага съжалих, че го казах.

— Това да не би да е пример за държанието ви в съдебната зала, мистър Барет?

— Не — казах аз учтиво. — Но тук не мога да те задържа за лъжесвидетелство.

— Оливър, не бъди такъв досадник! Една много приятна и не съвсем непривлекателна жена ти се хвърля на врата. И вместо да се държиш като нормален мъж, ти се правиш на Великия Инквизитор.

Това „нормален“ наистина ме сряза. Каква кучка.

— Ако не ти харесва, Марси, можеш да го прекратиш.

— Не забелязах нещо да е започнало. Но ако си почувствал внезапна нужда да отидеш до съда или на църква, или в манастир — върви!

— С удоволствие — отговорих и станах.

— Довиждане — каза тя.

— Довиждане — отговорих учтиво. Но никой не помръдна.

— Върви си, аз ще платя — каза тя. И махна с ръка сякаш бях досадна муха.

Но не можеше да ме прогони.

— Виж какво, не съм чак такова копеле. Няма да те оставя сама тук, на толкова мили от града.

— Няма нужда да бъдеш галантен. Имам кола навън.

Отново нещо в мозъка ми експлодира. Бях хванал тази кучка в нова лъжа!

— Твърдеше, че никога не си била тук, Марси. Как тогава е пристигнала колата ти.

— Оливър — каза тя, почервеняла от гняв, — това изобщо не е твоя работа. Но за да те поставя на мястото ти, просто ще ти кажа, че един човек, с когото работя, я е оставил. Защото независимо от развитието на нашата среща трябва да бъда в Хартфорд сутринта.

— Защо в Хартфорд? — попитах аз, въпреки че наистина не бе моя работа.

— Защото моя въображаем любовник иска да ме застрахова! — извика Марси. — Сега върви по дяволите.

Наистина бях отишъл твърде далеч и то твърде бързо. Бях объркан. Чувствах, че и двамата трябва да престанем да викаме и да седнем. Но тогава щяхме да си разменяме серии от „върви по дяволите“. Ето защо трябваше да си отида.

Валеше летен дъжд, докато несръчно се опитвах да отключа колата си.

— Може ли да направим едно кръгче наоколо?

Марси стоеше зад мен и изглеждаше много сериозна. Бе излязла от хана без връхна дреха.

— Не, Марси — отговорих аз. — Вече се движихме в прекалено много кръгове. — Отключих колата.

— Оливър, имам причини.

— Сигурен съм, че имаш.

— Не ми даваш дори малък шанс.

— А ти не ми даваш дори малко истина.

Влязох и затворих вратата. Марси стоеше там докато палех мотора. Гледаше ме неподвижно. Докато бавно я отминавах, свалих стъклото.

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя тихо.

— Забравяш — отговорих аз без ирония, — че аз не знам телефона ти. Помисли за това.

После дадох газ и излязох от двора на пътя.

И тръгнах към Ню Йорк, за да забравя мис Марси Наш завинаги.