Ерик Сийгъл
Любовна история (12)

12

Сватбата се състоя през тази неделя. Действителната причина да не поканим роднините на Джени беше тази, че изключването на Бога, Сина и Светия дух от церемонията щеше да бъде прекалено мъчително за непрегрешавали католици. Събитието, ръководено от унитарианския свещеник на колежа Тимъти Блаувелт, се състоя във Филипс Бруукс хауз — една стара сграда в северната част на Харвард ярд. Разбира се, Рей Стратън беше там, поканих и Джереми Нейъм — добро приятелче от дните в Екзетър, който предпочете Амхърст пред Харвард. Джени покани една приятелка от Бригс хол и — може би по сантиментални причини — дългата си недодялана колежка от библиотеката. Както, разбира се, и Фил.

Възложих на Рей Стратън да наглежда Фил, т.е. да го държи възможно най-свободно. Не че Стратън беше толкова спокоен! Двамата стояха и изглеждаха ужасно неспокойни, като всеки един мълчаливо засилваше предубеждението на другия, че тази сватба тип „Направи си сам“ (по думите на Фил) щеше да бъде (според предвижданията на Стратън) „едно невероятно шоу на ужасите“. И то само защото аз и Джени щяхме да се обърнем директно един към друг! Всъщност ние вече имахме представа как се прави това, защото по-рано тази пролет една от приятелките на Джени, Мария Рандал, се омъжи за един студент по архитектура на име Ерик Левенсън по същия начин. Беше великолепно и ние много си паднахме по идеята.

— Готови ли сте — попита г-н Блаувелт.

— Да — отговорих аз от името на двамата.

— Приятели — обърна се г-н Блаувелт към останалите, — събрали сме се тук, за да станем свидетели на свързването на двама души в брак. Нека да чуем какво са избрали да прочетат в този свят ден.

Първа беше булката. Джени се обърна към мен и започна да рецитира стихотворението, което бе избрала. То беше затрогващо — или поне за мен — защото беше един сонет на Елизабет Барет:

Когато двете ни души застанат — високи и силни,

лице в лице, тихо, и все по-близо и по-близо

докато удължените криле лумнат в огън…

С ъгълчето на очите си забелязах лицето на Фил Кавилери — бледен, с отпусната челюст и широко разтворени очи от изненада и обожание. Изслушахме Джени, която завърши сонета с нещо като молитва за:

Място, където да се обичаме за един ден

и часът на тъмнината и смъртта да заобикаля покрай нас.

После дойде моят ред. Много трудно ми бе да намеря стихотворение, което да прочета, без да се изчервя. Абе, не можех просто да стоя там и да рецитирам някакви префърцунени фрази, просто не можех. И все пак една част от „Песен на открития път“ — макар и кратка — казваше всичко вместо мен:

… Давам ти ръката си!

Давам ти любовта си — по-ценна от богатство.

Давам ти себе си пред църквата и закона.

Ти себе си ще ми дадеш ли? Ще тръгнеш ли с мен на път?

Ще бъдем ли един с друг чак до деня, в който си отидем?

Свърших и в залата се разнесе одобрителен шепот. След това Рей Стратън ми подаде пръстена и двамата с Джени положихме брачния обет и се заклехме от този ден нататък да се обичаме и пазим, докато смъртта ни раздели.

Съгласно правомощията, дадени му от Управата на Масачузетс, г-н Тимъти Блаувелт ни провъзгласи за мъж и жена.

Като си спомня, нашето „празненство след шегичката“ (по думите на Стратън) беше претенциозно непретенциозно. Джени и аз категорично отхвърлихме баналното шампанско и понеже бяхме толкова малко на брой, колкото да се съберем в една телефонна будка, отидохме да пием бира в Кронинс. Доколкото си спомням, самият Джим Кронин ни настани на една кръгла маса в знак на почит към „най-големия хокеист на Харвард от времето на братята Клиъри“.

— Нищо подобно! — оспорваше Фил Кавилери, удряйки с юмрук по масата. — Той е по-добър от всички Клиърови, взети заедно. Според мен Филип, който никога не беше присъствал на нито един хокеен мач на Харвард, искаше да каже, че независимо колко добре са се пързаляли Боби или Били Клиъри, нито един от тях не се е оженил за прекрасната му дъщеря. Всички бяхме сръбнали и това беше едно извинение да продължим.

Разреших на Фил да плати сметката — решение, което по-късно предизвика един от редките комплименти на Джени относно моята интуиция („От теб ще стане човек, Препи“). Накрая обаче беше малко страшничко, когато го изпращахме на автобуса — искам да кажа, заради насълзените очи. Неговите, на Джени, може би и моите също — не си спомням нищо друго, освен че този момент беше влажен.

След като изрече всички видове благословии, той се качи в автобуса, а ние го изчакахме да потегли и махахме докато изчезна от погледа ни. Едва тогава започнах да схващам ужасната истина.

— Джени, ние сме законни съпрузи!

— Да, бе, сега вече мога да бъда проклета колкото си искам!

Ако с една-единствена дума може да се опише ежедневието ни през тези първи три години, то думата е „скърпване“. Всяка секунда, в която не спяхме, ние се концентрирахме върху това как, по дяволите, да спестим достатъчно мангизи, за да направим това, което имахме да правим. Обикновено завършвахме без загуба и без печалба — и в това няма нищо романтично, уверявам ви. Спомняте ли си известния стих на Омар Хаям? Нали се сещате: книгата със стихове под клона, самуна хляб и каната с вино и т.н.? Заменете изследването на Скот за тръстовете с тази книга и ще разберете как поетичните видения се натрупват срещу идиличното ми съществуване. Какво, рай ли? Нищо подобно. Мислех единствено за това колко струва тази книга и дали можехме да я купим на старо и къде — ако изобщо имаше такова място — можехме да хапнем хляб и вино. След това си мислех как да изпросим малко мангизи, за да си платим дълговете.

Животът се променя. Дори най-простото решение трябва да бъде разгледано под лупа от винаги бдителния комитет по бюджета на ума ти.

— Ей, Оливър, хайде да гледаме „Бекет“ довечера.

— Виж какво, струва три долара.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, долар и петдесет за теб и долар и петдесет за мен.

— Това да, ли значи или не?

— Нито едното, нито другото. Значи просто три долара.

 

 

Медения си месец прекарахме на една яхта заедно с двайсетина деца. Аз управлявах един „Роудз“, висок 36 фута, от седем сутринта, докато на пасажерите им писваше, а Джени беше консултант за децата. Това беше едно място на име Пекуод Боут клъб в пристанището Денис, недалеч от Хаянис, което включваше един голям хотел, малко пристанище за лодки и няколко десетки къщи, които се даваха под наем. В едно от по-миниатюрните бунгала бях закачил въображаема табела: „Оливър и Джени спяха тук, когато не правеха любов“. Правеше ни чест фактът, че след един дълъг ден на любезност към нашите клиенти — тъй като доходът ни зависеше до голяма степен от техните бакшиши — Джени и аз въпреки това бяхме мили един към друг. Казвам просто „мили“, понеже ми липсва думата, с която да опиша какво означаваше да обичаш и да бъдеш обичан от Дженифър Кавилери. Извинявам се, исках да кажа Дженифър Барет.

Преди да заминем за Кейп, намерихме евтин апартамент в Северен Кеймбридж. Наричах го Северен Кеймбридж, въпреки че на практика адресът беше в град Самървил и къщата беше „в състояние на неизправност“, както я описа Джени. Първоначално била двуфамилна, а след това я преустроили на четири апартамента с прекалено висока цена дори при нейния „евтин“ наем. Но, по дяволите, какво могат да направят току-що завършили студенти? Като има такова търсене…

— Хей, Ол, как мислиш: защо пожарникарите не са забранили вертепите? — попита Джени.

— Вероятно ги е страх да влязат вътре — отговорих й аз.

— И мене ме е страх.

— През юни не те беше страх — припомних й.

(Този диалог се водеше при встъпването ни във владение през септември.)

— Тогава не бях женена. Като омъжена жена смятам това място за опасно.

— И какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Да говоря с мъжа си — отговори ми тя. — Той ще се погрижи за това.

— Ей, аз съм мъжът ти!

— Така ли? Докажи го!

— Как? — попитах като си мислех: „О, само не на улицата“.

— Пренеси ме през прага — поиска тя.

— Не вярваш на тая глупост, нали?

— Абе, ти ме пренеси, пък аз ще реша после.

Окей, грабнах я на ръце и се затътрих нагоре по петте стъпала към терасата.

— Защо спря? — попита ме тя.

— Не беше ли това прагът?

— Не, не, не — отговори тя.

— Виждам името ни до звънеца.

— Това не е официалният праг. Давай нагоре, пуяк такъв!

До нашия „официален“ дом имаше двадесет и четири стъпала и на средата на пътя трябваше да спра, за да си поема дъх.

— Защо си толкова тежка? — попитах.

— Никога ли не ти е идвало наум, че може да съм бременна? — отговори тя.

Това въобще не ми помогна при поемането на дъх. Най-после едва успях да кажа:

— А ти бременна ли си?

— А-ха, стреснах те, а?

— Ами-и-и…

— Не ме будалкай, Препи!

— Е, добре де, за момент се хванах.

Носих я до края.

Това беше един от малкото безценни моменти, които си спомням, когато глаголът „скърпвам“ нямаше абсолютно никакво значение.

Прославеното ми име ни позволи да открием сметка на изплащане в един зеленчуков магазин, който при други обстоятелства щеше да откаже кредит на студенти. Името ми обаче не беше в наша полза на едно място, където най-малко очаквах: училището „Шейди Лейн“, където щеше да преподава Джени.

— Естествено, „Шейди Лейн“ не е в състояние да се сравнява със заплатите в държавните училища — казала на жена ми Мис Ани Милър Уитман — директорката, и добавила нещо в смисъл, че семейство Барет не трябвало да се безпокоят за „тази страна“ на въпроса. Джени се опитала да разсее илюзиите й, но освен вече предложените й 350 годишно, получила в добавка двеминутни „ах!“ и „ох!“ от изненада. Мис Уитман сметнала, че Джени е много остроумна в забележката, че семейство Барет трябва да си плащат наема като другите хора.

Когато Джени ми разказа всичко, представих си няколко варианта за това какво би могла да направи Мис Уитман с нейните — ах! ох! и 350. После обаче Джени ме попита дали не искам да напусна правото и да я издържам, докато тя получи дипломата си за завършено образование, която й трябваше, за да преподава в държавно училище. Премислих цялата ситуация в продължение на две секунди и достигнах до точното и сбито заключение:

— Ега ти!

— Много си убедителен! — отговори жена ми.

— А какво трябва да кажа — ах! и ох! ли?

— Не. Просто се научи да харесваш спагети.

Е, научих се. Научих се да харесвам спагети, а Джени се научи да прави от всякакви възможни макаронени изделия нещо напълно приемливо. Дали заради нашите летни спестявания, нейната заплата и парите, които очаквахме да заработя през нощта в пощата по време на Коледната треска, но ние все пак се справяхме. Е, разбира се, не гледахме много филми, а тя не отиде на много концерти, но успявахме да свържем двата края.

Да, свързвахме двата края, но това беше всичко — в социален аспект животът ни се промени драстично. Ние все още бяхме в Кеймбридж и на теория Джени би могла да посещава всичките си музикални събирания — само дето нямаше време. Прибираше се от Шейди Лейн изтощена и започваше да готви вечерята — яденето навън беше извън възможностите ни. Междувременно моите собствени приятели бяха достатъчно благоразумни да ни оставят на мира, т.е. не ни канеха, за да не се налага и ние да ги каним, нали разбирате?

Дори пропускахме футболни мачове.

Като член на Варсити клъб имах правото на места в оная страхотна част на 50-ярдовата линия, но билетът беше шест долара, а това правеше дванайсет.

— Не е дванайсет — спореше Джени, — шест е, можеш да отидеш без мен! Нищо не разбирам от футбол, освен, че хората крещят „Давай!“, а ти обожаваш това и затова по дяволите искам да отидеш!

— Случаят е приключен — отговарях аз — в края на краищата аз бях съпругът и главата на домакинството. — Освен това мога да използвам времето, за да уча. — И все пак прекарвах съботните следобеди с транзистор на ухо, заслушан в рева на запалянковците, които се намираха в друг свят, макар и на не повече от миля.

Използвах привилегиите си на член на Варсити клъб, за да взема места за игрите с Йейл за Роби Уолд — мой съученик от Юридическото училище. Когато Роби си тръгна възторжено благодарен, Джени още веднъж ме попита кой има правото да седи в сектора на Варсити клъб и аз й обясних още веднъж, че това е право на онези, които са служели благородно на Харвард на игрищата — независимо от тяхната възраст, височина или социално положение.

— И на леда ли също? — попита тя.

— Атлетите са си атлети, независимо дали са мокри или сухи — отговорих й.

— С изключение на теб, Оливър — завърши Джени. — Ти си замразен.

Не продължих темата и приех, че това е просто обикновеното нахакано остроумие на Дженифър — не ми се искаше да мисля, че по въпроса за атлетичните традиции на Харвардския университет има какво още да се каже. Като лекия намек например, че макар Солджърс Филд да побира 45 000 души, всички бивши атлети ще седят в онзи страхотен сектор. Всички — млади и стари, сухи и мокри и дори замръзнали. И дали тези шест долара ме държаха настрани от стадиона през онези съботни следобеди?

Не, не — ако тя имаше нещо друго наум, не бих искал да го обсъждам.