Ерик Сийгъл
Любовна история (28)

6

Дойде неделя. И естествено аз не исках да отида. Но съдбата не ми помогна. Не получих спешно съобщение за спешен случай. Фил не се обади. Дори грип не хванах. И така, не намерих извинение, купих голям букет и се озовах на Ривърсайд, 94-та. Пред вратата на Луис Стейн.

— О-о-о — пропя домакинът като видя моя подарък — нямаше нужда.

После извика мисис Стейн:

— Оливър е. Донесъл ми е цветя.

Тя дотича и ме целуна по бузата.

— Влез и се запознай с музикалните мафиоти — заповяда мистър Стейн. И ме прегърна през раменете.

Десет или дванадесет музиканти бяха застанали пред стативи покрай стените. Бъбреха и настройваха. Настройваха и бъбреха. Настроението бе добро, а звукът — силен. Единствената красива мебел бе голямото и лъскаво полирано черно пиано. През големия прозорец се виждаше Хъдсън ривър и Палисейдс.

Ръкувах се с всички. Повечето приличаха на възрастни хипита. Освен младите, които пък приличаха на млади хипита. Защо, по дяволите, си бях сложил вратовръзка?

— Къде е Джо? — попитах от учтивост.

— Ще се прибере към осем — каза мистър Стейн, — но се запознай с братята й. Марти свири на валдхорна, а Дейвид — на флейта. Както виждаш, не са последвали родителите си. Джо е единствената, която се е докосвала до струни.

И двамата бяха високи и свенливи. Дейвид бе толкова стеснителен, че само помаха с кларинета си за поздрав. Марти стисна ръката ми.

— Добре дошъл в музикалната менажерия — каза той.

— Нищо не разбирам от музика, Марти — признах с неудобство. — Кажи пицикато и аз ще си помисля, че това е телешко със сирене.

— Точно това е — каза мистър Стейн — и престани да се извиняваш. Не си първият, който е дошъл само да слуша.

— Така ли? — попитах аз.

— Разбира се. Покойният ми баща не познаваше нито една нота.

— Оливър, моля те кажи му, че чакаме — мисис Стейн се обади — или ти ела да свириш на челото.

— Търпение, скъпа — каза домакинът. — Трябва да се убедя, че се чувства като у дома си.

— Така се чувствам — почувствах се задължен да отговоря.

Той ме натика на един стол и побърза да се присъедини към оркестъра.

Беше очарователно. Седях и наблюдавах това, което моите приятели биха описали като „чудаци, които правят прекрасна музика“. Ту Моцарт, ту Вивалди, а после някой си Лули, за когото не бях чувал.

След Лули последва Монтеверди и чудесна закуска. През почивката високият, свенлив Дейвид ми прошепна тайнствено:

— Вярно ли е, че играеш хокей?

— Играех — казах аз.

— Тогава мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Какво направиха Рейнджърс днес?

— О, забравих — казах аз и явно го разочаровах. Как да му обясня, че Оливър, бившият хокеен маниак, бе така затрупан от юридически разследвания, че е забравил да гледа дали Рейнджърс ще спечелят или загубят срещу обожаваните някога от него Бостън Брунс?

В това време дойде Джоана и ме целуна. Всъщност това сигурно бе ритуал. Тя целуна всички.

— Успяха ли да те побъркат?

— Не — казах аз. — Наистина се забавлявам.

И изведнъж осъзнах, че не лъжа. Хармонията, на която се наслаждавах тази вечер, не бе само в музиката. Тя бе навсякъде. В начина, по който говореха. В начина, по който се поздравяваха един друг при изпълнението на труден пасаж.

Далечно сходство с това бях видял само когато Харвардските хокеисти се навиваха един друг да смажат противника.

Само че тук това се постигаше просто, свирейки един до друг. Навсякъде чувствах толкова силна… привързаност. Никога не се бях докосвал до такъв свят. Освен с Джени.

— Вземи си цигулката, Джо — каза мистър Стейн.

— Луд ли си? — отговори тя — Аз съм в такава лоша форма…

— Прекалено много се занимаваш с медицина — каза той. — Също толкова време трябва да свириш. Освен това, запазих Бах специално за теб.

— Не — отговори Джоана категорично.

— Хайде. Оливър чака да те чуе. — Тя се изчерви.

Опитах се да й направя знак, но безполезно. Тогава мистър Стейн се обърна към мен.

— Кажи на приятелката си, моята дъщеря, да си настрои цигулката.

Преди да успея да реагирам Джоана спря да протестира.

— Добре, татко, да бъде както искаш. Но няма да звучи добре.

— Ще звучи — отговори той. Когато тя се отдалечи, той отново се обърна към мен.

— Харесваш ли Бранденбургските концерти?

Изведнъж вътрешно се стегнах. Защото тези концерти на Бах бяха едни от малкото, които знаех. Не бях ли направил предложение на Джени, след като тя бе изсвирила Петия и ние се разхождахме край реката в Харвард? Не беше ли тази музика нещо като прелюдия към нашата женитба? Само мисълта, че ще я чуя бе началото на болка.

— Е? — попита мистър Стейн. Тогава осъзнах, че не бях отговорил на приятелския му въпрос.

— Да — казах аз. — Харесвам Бранденбургските концерти. Кой ще свирите?

— Всички! Защо трябва да имаме предпочитания?

— Аз ще свиря само един — обади се дъщеря му засегнато. Тя седеше сред цигуларите и разговаряше с някакъв възрастен господин, с когото използваха общ статив. Групата отново настройваше инструментите си. Но тъй като към антракта бе прибавено и пиене, звукът бе доста по-силен от преди.

Сега мистър Стейн реши да дирижира.

— С какво е по-добър Лени Бърнстейн? Може би има по-хубава прическа? Качи се на подиума си — телевизор.

— Сега — каза той с немски акцент. — Искам остра атака. Чувате ли ме? Остра.

Оркестърът се приготви. Той вдигна молива си за първия такт.

Аз затаих дъх, надявайки се да оживея.

Изведнъж оръдията загърмяха.

Имам предвид някаква юмручна артилерия по вратата. Много силна и — ако мога да се произнеса — доста извън ритъма.

— Отворете! — изрева някакъв получовешки глас.

— Полиция? — попитах Джо, която се оказа до мен.

— Не, никога не идва насам — усмихна се тя.

— Много е опасно. Това е Годзила от горния етаж. Истинското му име е Темпъл и мрази живота.

— Отворете!

Аз се огледах. Бяхме около двадесет души и въпреки това оркестърът изглеждаше уплашен. Този Годзила сигурно бе доста опасен. Все пак Лу Стейн отвори.

— Вървете по дяволите, кучи синове, всяка неделя ви казвам — спрете да шумите.

Той силно превишаваше мистър Стейн по размери. „Годзила“ наистина бе доста подходящо име. Беше огромно и космато същество.

— Но, мистър Темпъл — отговори Стейн, — ние винаги свършваме неделните събирания точно в десет.

— Лайно! — изсумтя чудовището.

— Да, забелязах, че оставихте това навън — каза мистър Стейн.

Темпъл го загледа.

— Не ме ядосвай, гадино. Дойде ми до гуша от теб. — В гласа на Годзила се четеше омраза. Предположих, че целта на живота му е да нападне мистър Стейн. И сега може би мечтата му щеше да се сбъдне.

Синовете на Стейн, въпреки че явно бяха изплашени, се приближиха до баща си.

Темпъл продължи да вика. Сега мисис Стейн стоеше до мъжа си, а Джоана се промъкна покрай мен и се отправи към вратата. (Да се бие? Да превързва раните?) Всичко това ставаше бързо. И наближаваше кулминацията.

— По дяволите, гадни копелета, не знаете ли, че е незаконно да се смущава чуждото спокойствие.

— Извинете, мистър Темпъл, мисля, че вие сте този, който нарушава човешките права.

Просто го изрекох! Дори преди да си помисля, че ще го кажа. А най-много ме изненада това, че се бях надигнал и се приближавах към нежелания посетител, който сега се обърна към мен.

— Какъв ти е проблемът, приятелче? — каза животното.

Забелязах, че е с няколко инча по висок и с около четиридесет фунта (най-малко) по тежък от мен. Но се надявах, че не всичко по него е мускули.

Помолих Стейн да ме оставят да се справя сам с това, но те останаха.

— Мистър Темпъл — продължих аз, — чували ли сте някога за член 40 от Наказателния кодекс? Злоупотреба. Или за член 17 — заплаха за телесна повреда? Или за член…

— Какъв си ти? Ченге? — измърмори той. Очевидно знаеше някои неща.

— Само адвокат — отговорих аз, — но мога да те изпратя на една дълга почивка.

— Блъфираш — каза Темпъл.

— Не. Но ако държите да разрешим този спор по-бързо, има и други начини.

— Така значи?

Той изду застрашително мускулите си. Усещах притеснението на оркестъра зад себе си. Вътрешно усещах и моето. И все пак спокойно свалих сакото си и заговорих крайно учтиво.

— Мистър Темпъл, ако не се изпарите, аз просто ще трябва бавно да избия тъпия ви мозък.

След бързото оттегляне на натрапника мистър Стейн отвори шампанско („поръчано направо от Калифорния“). Оркестърът реши да изпълни най-доброто парче, което знаеха — една много вдъхновена интерпретация на увертюра 1812 на Чайковски, в която дори аз свирих на инструмент (празен буркан за боклука).

Няколко часа по-късно — толкова скоро — празненството свърши.

— Ела пак — каза мисис Стейн.

— Разбира се, че ще дойде — отзова се мистър Стейн.

— Защо си толкова сигурен? — попита тя.

— Той ни обича — Луис Стейн бе категоричен.

Това беше.

Нямаше нужда да ми казват, че бе мое задължение да изпратя Джоана. Въпреки че бе късно, тя настояваше да вземем автобус номер пет, който върви към Ривърсайд и завива към 5-та. Беше уморена от дългите часове работа, но и в добро настроение.

— Ти бе фантастичен, Оливър — каза тя и сложи ръката си върху моята.

Запитах се дали чувствам нещо от това докосване. И не намерих отговор.

Джоана все още бе въодушевена.

— Темпъл няма да посмее пак да си покаже муцуната! — каза тя.

— Слушай, Джо, не се изисква много, за да поставиш един грубиян на мястото му.

Използвах ръцете си за жестове и така ги отделих от нейните. (Облекчение?)

— И все пак…

Тя не довърши. Може би започна да се учудва от начина, по който настоявах, че не съм нищо особено. Единствената ми цел бе да й докажа, че не си струва да се занимава с мен. Искам да кажа, тя бе толкова мила. Също и хубава. Е, поне един нормален мъж с нормални чувства би мислил така.

Тя живееше близо до болницата, на четвъртия етаж. Докато стояхме пред вратата й, забелязах, че е по-ниска, отколкото ми изглеждаше в началото. Трябваше да гледа нагоре, когато ми говореше.

Освен това забелязах, че не ми достигаше въздух. Не беше от изкачването на стълбите (аз тичам често, нали помните). Започнах да усещам смътно чувство на паника докато говорех с тази интелигентна и мила лекарка.

Може би тя си мислеше, че я харесвам не само платонически. И какво, ако е така…

— Оливър — каза Джоана, — бих искала да те поканя, но утре съм на работа от шест.

— Друг път — казах аз. И изведнъж почувствах повече кислород в дробовете си.

— Надявам се, Оливър.

Тя ме целуна по бузата. (Цялото й семейство обичаше докосванията.)

— Лека нощ — каза тя.

— Ще ти се обадя — отговорих аз.

— Вечерта бе чудесна.

— За мен също.

И все пак аз бях неизказано нещастен.

Докато се прибирах онази вечер стигнах до заключението, че имам нужда от психоаналитик.