Ерик Сийгъл
Любовна история (56)

34

Нямам много спомени от Хонконг. Освен, че там за последен път видях Марси Бинъндейл.

Тръгнахме от Ню Йорк във вторник сутринта и спряхме само веднъж — във Феърбанкс — за да заредим. Бях нетърпелив да видя пейзаж от Аляска. Марси искаше да излезем и да се бием със снежни топки. Докато се разберем, ни повикаха отново на борда.

Спахме възможно най-добре на три седалки. В празничното си настроение ние се присъединихме към клуба „На една миля височина“. Което означава, че тайно правехме любов, докато другите пътници гледаха как Клинт Истуд избива многобройните злодеи за шепа долари.

В сряда рано вечерта кацнахме в Токио. Имахме четири часа до полета за Хонконг. Бях така уморен от дванадесетчасовия полет, че без да се церемоня, се проснах на една кушетка в чудесния салон на „Пан Ам“. Междувременно, Марси, жизнена както винаги, проведе конференция с няколко човека от града, дошли да я видят. (Това бе в сделката ни: тя щеше да работи четири дни, а после щяхме да почиваме две седмици, откъснали от света.)

Докато ме събуди, тя бе уговорила всички подробности за обмяната на бутици с Такашимая, японския доставчик на модни стоки.

Повече не спах. Бях развълнуван и с нетърпение очаквах да видя светлините на Хонконг. Най-сетне те заблестяха пред очите ни. Кацнахме приблизително в полунощ. Беше по-хубаво от снимките, които бях виждал.

Джон Александър Хсянг ни посрещна. Явно той бе служителят номер едно на Марси в колонията. Наближаваше четиридесетте, облеклото му бе британско, акцентът — американски. („Учил съм в Щатите“ — каза той.) Може би и затова придружаваше всяка дума с „Окей“. Това наистина характеризираше всичко, което бе направил за посрещането ни…

Защото, по-малко от двадесет минути след кацането, ние вече пресичахме Хонконг от аерогарата до „Виктория“, където щяхме да отседнем. Пътувахме с хеликоптер. Гледката бе вълнуваща. Градът приличаше на диамант в тъмното Китайско море.

— Местна поговорка — каза Джон Хсянг. — „Ще заблестят милиони светлини.“

— А защо не спят толкова късно? — попитах аз.

— Заради новогодишното празненство.

Какъв глупак си, Барет! Забрави защо си дошъл! А знаеше дори, че е годината на Кучето!

— Кога ще си легнат всички?

— О, може би след два-три дни — усмихна се Хсянг.

— Аз мога да издържа още петнадесет секунди — въздъхна Марси.

— Да не искаш да кажеш, че си уморена? — забелязах аз, учуден, че жената-чудо може да признае такова нещо.

— Достатъчно, за да пропусна тениса — отговори тя и ме целуна по ухото.

В тъмното не можех да разгледам вилата отвън. Но отвътре бе луксозна като в Холивуд. Намираше се по средата на пътя до върха. Което означава почти миля над града (по-високо отколкото летеше хеликоптера) и гледката от задния двор бе неописуема.

— Жалко, че е зима. Малко е студено за плуване — каза Джон.

Не бях забелязал, че в градината има басейн.

— Главата ми плува, Джон, — казах аз.

— Защо не направят ревюто през лятото? — попита Марси.

Бъбрехме си, докато прислугата внесе багажа ни, разопакова го и го подреди.

— Летата в Хонконг не са особено приятни — отговори Джон. — Влагата създава неудобства.

— Да, повече от осемдесет и пет процента — каза Барет, който бе научил урока си и сега бе достатъчно буден, за да цитира от него.

— Да — каза мистър Хсянг. — Както през август в Ню Йорк.

Явно Джон не обичаше да признава, че нещо в Хонконг не е „окей“.

— Лека нощ. Надявам се, че в нашия град ще ви хареса.

— О, несъмнено — отговорих дипломатично. — Това е чудесно място.

Той си тръгна. Без съмнение доволен от моите познания.

 

 

— Марси и аз просто седяхме, прекалено уморени, за да можем да стигнем до леглото. Прислужник номер едно донесе вино и портокалов сок.

— Чий е този прекрасен дом? — попитах аз.

— На стопанина си. Ние само го наемаме. Много хора идват тук. По-удобно е, ако имаме постоянно място.

— Какво ще правим утре?

— След пет часа ще дойде кола, за да ме закара до офисите. После официален обяд с най-важните финансисти. Можеш да дойдеш…

— Благодаря. Ще го пропусна.

— Джон ще бъде на твое разположение. Можеш да разглеждаш с него. Тигровите градини, пазарите. Може да прекараш следобеда на някой остров.

— Само с Джон?

Тя се усмихна.

— Бих искала той да ти покаже Шатин.

— Да, манастирът с десетте хиляди Буди, нали?

— Да — каза тя. — Но с теб ще отидем на остров Лан Тао сами и ще прекараме нощта в манастира „Полин“.

— Ти наистина познаваш това място.

— Идвала съм много пъти — каза тя.

— Сама? — попитах аз, неспособен да прикрия ревността си. Исках цялото пътешествие да бъде само наше.

— Не сама — отговори тя, — но отчаяно самотна. Така действат залезите.

Добре. Тя бе нова в споделянето на залези. Ще я науча на това.

Утре.

Естествено купих фотоапарат.

На сутринта Джон ме закара до Каулун и се сдобих с цял куп фотографски принадлежности почти без пари.

— Как става това, Джон? — попитах аз. — Японските апарати са по-евтини отколкото в Япония. Френският парфюм е по-евтин отколкото в Париж! (Купих такъв на Марси.)

— Това е тайната на Хонконг — той се усмихна. — Това е вълшебен град.

Най-напред разгледах пазарите за цветя с тяхното новогодишно великолепие. Чой Нунг Чуен бе пълен с хризантеми и плодове. Цветно пиршество за новия ми фотоапарат. (Купих голям букет за Марси.)

После пак във „Виктория“. Улиците — стълби. Паякообразен базар. Отидохме до Котешката улица, където на червени сергии продавачите предлагаха всичко.

Ядох стогодишно яйце. (Дъвчех и преглъщах, като се опитвах да не усещам вкуса.) Джон ми обясни, че всъщност тези яйца се правили за няколко седмици.

— Обработват ги с арсеник и ги покриват с кал. (Това го каза, след като бях изял всичко!)

В магазините за вино се продаваха мариновани змии.

— Не, Джон — казах аз, — не мариновани змии.

— Много е полезно — каза той, забавлявайки се с моето учудване от екзотичното.

— Отрова, смесена с вино, се употребява много често. Прави чудеса.

— Например?

— Полезно е за ревматизъм. Освен това възбужда сексуално желание.

За щастие и двете не ми бяха необходими.

— Ще го имам предвид — казах аз. — А за днес ми стига.

Върнахме се във вилата.

— Ако можете да станете рано сутринта — каза Джон, след като спряхме, — ще ви покажа нещо интересно. От спорта.

— О, аз обичам спорта.

— Ще ви взема в седем, добре ли е? В Ботаническата градина има бокс с въображаем противник. Много интересно.

— Окей.

— Приятна вечер, Оливър — каза той на раздяла.

— Благодаря.

Всъщност, всяка вечер в Хонконг е чудесна.

 

 

— Марси, това е сън — казах аз.

Половин час по-късно бяхме потеглили. Слънцето залязваше. Пътувахме с лодка към Абърдийн — „Плаващите ресторанти“. Грееше отвсякъде.

— В поговорката се казва милиони светлини — каза мис Бинъндейл. — Това е само началото, Оливър.

Вечеряхме на светлина от фенер. Рибата, която поръчахме, плуваше до мига, в който я избрахме. Поръчах вино от — забележи — от „Червен Китай“. Беше доста добро.

Обстановката бе така приказна, че думите ни неизбежно звучаха банално. Например какво е правила тя през деня. (Аз се ограничих до „Охо“ и „Я виж ти“.)

Беше обядвала с всички финансови бюрократи.

— Те са толкова капризни, тези англичани — каза Марси.

— Това е британска колония.

— И все пак — голямата мечта на тези хора е Нейно Величество да дойде, за да открие новото им игрище за крикет.

— Невероятно. Колко благородно. Обзалагам се, че никога няма да го направи.

Донесоха десерта. После обсъдихме Великото Бягство, започващо след два дни.

— Джон Хсянг е симпатичен — казах аз — и е интригуващ екскурзовод. Но няма да се кача на връх „Виктория“, без да мога да ти държа ръката там.

— Знаеш ли какво. Ще се срещнем утре там, за да гледаме залеза.

— Чудесно.

— В пет часа — добави тя — на върха.

— Тост за нас с китайско вино — казах аз.

Целунахме се.

 

 

Как да запълня деня до здрача на връх Виктория?

Първо, бокса. Джон знаеше всяко движение. Прецизното владеене на силата бе изумително. После той предложи да разгледаме Тигровата градина и да хапнем. Съгласих се, стига да нямаше змии.

След като направих петдесет и седем снимки, пихме чай.

— Каква е програмата на Марси за днес? — попитах аз. Исках да улесня Джон, който все пак бе бизнесмен, а не екскурзовод.

— Има среща с управители на фабрики — каза той.

— Бинъндейл притежават ли фабрики?

— Не точно „притежават“. Просто държим контролния пакет от акции. Това е най-важният фактор в дейността ни. Това, което наричаме механизма на Хонконг.

— Какъв механизъм?

— Хората. Или, както казвате в Щатите, работната сила. Вашите работници получават на ден повече, отколкото нашите за една седмица. Някои дори по-малко…

— Кои?

— Децата не получават заплатата за възрастни. Те се задоволяват и с половината. Крайният резултат е прекрасна дреха, струваща на производителя наполовина, отколкото в Америка и Европа.

— Разбирам. Това е интересно.

Джон изглеждаше доволен, че съм схванал сложността на механизма. Наистина работната сила не се споменаваше в туристическите книжки, затова бях радостен, че го научих.

— Например — продължи Джон, — когато двама души искат една работа, те могат да се споразумеят и да си разделят заплатата. Така и двамата получават работа.

— Невероятно! — казах аз.

— Невероятно — усмихна се той.

— Но това означава, че всеки работи пълно работно време, а получава половин заплата — казах аз.

— Те не се оплакват — каза мистър Хсянг, докато плащаше сметката. — Сега ще се поразходим ли в околностите?

— Джон, бих искал да видя някоя фабрика. Възможно ли е?

— При тридесет хиляди в Хонконг е много възможно. Варират от сравнително големи до семейни. Каква предпочитате?

— Какво ще кажете за малка обиколка из тези на Марси?

— Нямам нищо против — каза той.

 

 

Първата ни спирка бе в околността на Каулун, която няма да видите на нито една картичка от Хонконг. Пренаселено. Мръсно. Почти без слънце. Трябваше да си пробиваме път през тълпите, които задръстваха улиците.

— Цех номер едно — каза Джон, след като паркирахме в двора. — Произвеждат ризи.

Влязохме вътре.

И изведнъж се озовах в деветнадесети век. Във Фол Ривър, Масачузетс.

Това бе експлоататорска фабрика.

Няма друга дума. Експлоататорска фабрика.

Тясно, тъмно и задушно.

Няколко дузини жени, наведени над шевни машини, работеха трескаво.

Беше тихо, само щракането и бръмченето подсказваха, че се работи.

Точно както е било във фабриките на Амос Барет.

 

 

Един надзирател дотича да посрещне Джон и мен, Западния посетител. После разгледахме. Имаше много да се види. Гледката беше впечатляваща, въпреки че пространството бе минимално.

Надзирателят говореше на китайски. Джон ми каза, че той е много горд от ефективността, която работничките му постигаха.

— Ризите, които правят тук, са страхотни — отбеляза Джон.

Той спря и посочи към една женска фигура, която бързо пъхаше ръкавите на ризата в челюстите на машината.

— Погледнете. Фантастичен двоен шев. Най-добро качество. Сега такива не се намират дори и в Щатите.

Погледнах.

За съжаление Джон бе избрал неподходящ пример. Не заради майсторството, а заради работничката.

Момиченцето продължи да шие пъргаво, без да ни обръща внимание. Дори малко засили темпото.

— Тя четиринадесет — каза надзирателят.

Той явно знаеше малко английски.

— Джон, това са пълни глупости — казах аз тихо.

— Това дете е най-много на десет.

— Четиринадесет — повтаряше надзирателят. И Джон се съгласи.

— Оливър, това е законният минимум.

— Аз не оспорвам закона, аз просто казвам, че това момиче е на десет години.

— Тя има карта — каза надзирателят. Той знаеше думите, свързани с работата.

— Да видим — казах аз. Учтиво. Въпреки че не добавих „моля“. Джон стоеше безучастно, а надзирателят поиска картата на детето. Тя изглеждаше уплашена. Господи, ако можех да я уверя, че не беше проверка.

— Ето, сър.

Шефът размаха картата. Нямаше снимка.

— Джон — казах аз, — няма снимка.

— Не се изисква снимка, ако си под седемнадесет — каза той.

— Разбирам — казах аз.

Видът им показваше, че искат да отмина.

— С други думи — продължих аз, — това дете носи картата на по-голямата си сестра.

— Четиринадесет — извика отново надзирателят. Върна картата на момичето. Облекчена, тя се обърна и започна да работи по-бързо отпреди. Но сега често ме поглеждаше. По дяволите, ами ако се нарани?

— Кажете й да се успокои — казах на Джон.

Той й каза нещо на китайски и тя вече не ме погледна.

— Чай, моля — каза надзирателят и ни поведе към кабинката, която му служеше за офис.

Джон виждаше, че номерът не беше минал.

— Вижте — каза той, — тя върши работа за четиринадесетгодишна.

— А колко получава? Казахте, че на децата плащате наполовина.

— Оливър — каза Джон, без да се смути. — Тя носи вкъщи по десет долара на ден.

— О, чудесно — казах аз и добавих: — хонконгски долари. Това прави долар и осемдесет щатски, нали?

Надзирателят ми подаде една риза.

— Той иска да проверите качеството — каза Джон.

— Чудесна е — казах аз. — Този „двоен шев“ (или каквото и да е това) е наистина добър. Всъщност аз самият имам няколко такива.

Ризите, които те правят, носят етикет „Мистър Б“. Мъжете тази година ги носят в комбинация с пуловери.

Докато пиех чая си, се питах, дали на милион мили оттук в Ню Йорк мис Елви Наш знаеше как правят тези прекрасни творения, които тя продава.

— Да тръгваме — казах на Джон.

Имах нужда от въздух.

Насочих разговора към времето.

— Сигурно е ужасно през летните месеци — казах аз.

— Много влажно — отговори Джон.

Бяхме изпяли вече тази гама, затова аз знаех точния отговор.

— Както в Ню Йорк през август, а?

— Почти — каза той.

— Това не… намалява ли темпото на работничките?

— Моля?

— Не забелязах климатична инсталация вътре — казах аз.

Той ме погледна.

— Това е Азия, Оливър, не Калифорния.

Продължихме.

— Във вашия апартамент има ли климатична инсталация? — попитах аз.

Джон Хсянг отново ме погледна.

— Оливър — каза той спокойно, — тук, в Ориента, работникът живее с други очаквания.

— Така ли?

— Да.

— Но не мислите ли, че дори тук, в Азия, очакванията на средния работник са да получава достатъчно, за да яде?

Той не отговори.

— Значи — продължих аз, — вие се съгласявате, че не може да се живее с долар и осемдесет.

Знаех, че в мислите си отдавна ме е проснал мъртъв.

— Хората тук работят много повече — започна той. — Жените не четат списания в козметични салони.

Усетих, че Джон мислено се опитва да си представи майка ми, която мързелува под каската.

— Например — добави той — момичето, което видяхте. Цялото й семейство работи там. А майка й шие допълнително за нас вечер.

— Вкъщи?

— Да — отговори Джон.

— А — казах, — това, което трудовият закон нарича „домашно“, така ли?

— Така.

Почаках една секунда.

— Джони, ти си учил в Щатите — казах аз. — Сигурно си спомняш защо там „домашното“ е незаконно.

Той се усмихна.

— Не познавате законите на Хонконг.

— Стига, проклет лицемер!

Той натисна спирачките и се закова.

— Няма да понасям обиди — каза той.

— Прав си — отговорих аз и отворих вратата. Но преди да си тръгна, трябваше да го накарам да чуе отговора.

— „Домашното“ е незаконно — казах спокойно, — защото профсъюзите не са съгласни. Хора, които работят така, получават каквото работодателят пожелае да им даде. А то е почти нищо.

Джон Хсянг ме погледна втренчено.

— Свършихте ли речта си, господин Либерал? — попита той.

— Да.

— Тогава слушай и научи нещо за живота в Хонконг. Тук не се обединяват в съюзи, защото хората искат да си делят заплатата, искат децата им да работят, искат да взимат работа за вкъщи. Разбра ли?

Не отговорих.

— И за твое адвокатско сведение — заключи Джон, — няма минимална заплата в колония Хонконг. Сега върви по дяволите!

Той замина, преди да успея да го информирам, че вече бях там.