Ерик Сийгъл
Любовна история (19)

19

Сега поне не се боях да се прибера вкъщи и не се паникьосвах как да се „държа нормално“. Ние отново споделяхме всичко дори със зловещото съзнание, че всеки един от дните ни заедно е преброен.

Обсъждахме различни неща, за които обикновено двайсет и четиригодишни двойки не разговаряха.

— Разчитам на теб да бъдеш силен, хокеисте — казваше тя.

— Ще бъда, ще бъда — отговарях аз и се чудех дали всичко знаещата Дженифър отгатваше, че великият хокеист е уплашен.

— Искам да кажа, заради Фил — продължи тя. — На него ще му е най-трудно. В края на краищата ти ще бъдеш веселият вдовец.

— Няма да бъде весел — прекъснах я аз.

— Ще бъдеш весел, по дяволите. Искам да бъдеш весел. Окей?

— Окей.

— Окей.

Това се случи след около месец, веднага след вечеря. Тя все още готвеше — настояваше да го прави. Бях я убедил да ми разрешава да чистя — въпреки че ме дразнеше, че това не било „мъжка работа“ — и докато прибирах чиниите, тя свиреше Шопен на пианото. Чух, че спря по средата на прелюдията, и влязох веднага във всекидневната. Тя просто си седеше там.

— Добре ли си, Джен? — зададох въпроса в относителен смисъл.

Тя ми отговори с въпрос.

— Имаш ли достатъчно пари за такси?

— Разбира се — отвърнах. — Къде искаш да отидеш?

— Например… в болницата — каза тя.

По лекото смущение в движенията, които последваха, осъзнах, че това беше краят. Джени щеше да напусне нашия апартамент и никога да не се върне в него. Докато тя си седеше, а аз опаковах някои нейни неща, се почудих какви мисли минаваха през главата й. Искам да кажа, относно апартамента. Какво ли ще поиска да погледне за последно?

Нищо. Тя просто седеше неподвижно и се взираше в празното пространство.

— Ей — обадих се аз. — Искаш ли да си вземеш нещо специално?

— Ъ-хъ — поклати глава отрицателно и добави, като че ли размислила: — Теб.

Долу на улицата беше трудно да се вземе такси — беше време за театър и тем подобни. Портиерът свиреше със свирката си и размахваше ръце като хокеен рефер. Джени се облягаше на мен и аз тайно се надявах да няма таксита, за да продължи тя да се обляга на мен. А таксиджията се оказа от веселяците. Когато чу Маунт Синай хоспитал по микрофона, той подхвана рутинните си излияния.

— Не се тревожете, деца, намирате се в ръцете на майстор. Щъркелът и аз работим години наред.

На задната седалка Джени се беше сгушила в мен, а аз целувах косите й.

— Това първо ли ви е? — попита веселият шофьор.

Може би Джени усети, че щях да се сопна на шофьора, и ми прошепна:

— Бъди добър, Оливър. Той се опитва да бъде мил с нас.

— Да, сър — казах му аз. — Това ни е първото и жена ми не се чувства много добре. Може ли да не спрем на няколко светофара?

Закара ни до Маунт Синай за отрицателно време. Той наистина беше добър — слезе да ни отвори вратата и т.н. Преди да подкара отново, ни пожела всички видове щастие и успех. Джени му благодари.

Като че ли не се чувстваше много стабилно права и аз исках да я внеса, но тя настоя:

— Не през този праг, Препи!

Така влязохме вътре и бяхме подложени на тази болезнено дребнава процедура на регистриране.

— Имате ли „Блу шилд“ или друга медицинска застраховка?

— Не.

(кой ти беше помислил за такава подробност? Бяхме твърде заети да купуваме чинии.)

Разбира се, пристигането на Джени не беше неочаквано. То се предвиждаше и сега се надзираваше от Бернард Акерман, доктор на медицинските науки, който — както предвиждаше Джени — беше готин тип, следователно — стопроцентов възпитаник на Йейл.

— Ще получи бели кръвни телца и плателити — каза ми д-р Акерман. — От това има най-голяма нужда в момента, въобще не й трябват антиметаболити.

— Какво значи това? — попитах аз.

— Това е лечение, което забавя разрушаването на клетките — обясни ми той — но… Джени знае… може да има неприятни странични ефекти.

— Вижте какво, докторе — знам, че беше излишно да му държа лекция. — Джени командва тук. Както каже тя — така става. Само гледайте да направите всичко възможно, за да не я боли много.

— Можете да бъдете сигурен в това — каза ми той.

— Няма значение колко ще струва, докторе — мисля, че започнах да повишавам тон.

— Може да бъде седмици или месеци — каза той.

— Зарежете цената — настоях аз. Той беше много търпелив с мен, а аз наистина му досаждах.

— Исках просто да кажа — обясни Акерман, — че всъщност няма никакъв начин да разберем за колко дълго — или колко кратко ще се закрепи тя.

— Само запомнете, докторе, — изкомандвах аз — само запомнете, че искам да има най-доброто. Самостоятелна стая. Специални сестри. Всичко. Моля ви! Аз имам пари.