Ерик Сийгъл
Любовна история (38)

16

— От какво сте изплашен?

Това бе единственият коментар на д-р Ландън, след като му разказах всичко.

— Не съм казал, че съм изплашен.

— Но сте избягал.

— Вижте какво, стана ясно като бял ден, че Марси не е чак толкова симпатична в ходовете си.

— Имате предвид това, че ви съблазнява?

Той бе наивен.

— „В ходовете си“ — обясних аз, възможно най-търпеливо, — защото името ми е Барет и не е нужно голямо разследване, за да се открие, че съм от богато семейство.

Изясних мисълта си. Тишина в залата.

— Вие не вярвате на това, нали — каза д-р Ландън най-накрая. Увереността му, че аз не съм убеден, отново ме накара да мисля.

— Мисля, че не — казах аз.

Отново мълчание.

— Добре, вие сте лекарят. Какво точно съм чувствал?

— Оливър, вие сте тук най-вече за да се научите да общувате със себе си. — Той отново попита: — Как се чувствахте?

— Уязвим.

— И…?

— Малко уплашен.

— От какво?

Не можех веднага да отговоря. Всъщност бях неспособен да го кажа на глас. Наистина се страхувах. Но не защото си мислех, че ще ми каже: „Да, живея с някого, който е доктор по астрофизика и много си падам по него“.

Не. По-скоро си мисля, че се страхувах да чуя: „Оливър, харесваш ми.“

Което щеше да ме разтърси много повече.

Наистина Марси бе загадка. Но тя не беше нито Мата Хари, нито Вавилонската блудница. Единствената й грешка бе, че нямаше явен, удобен недостатък. (Ще трябва да й намеря някакъв.) А лъжите на Марси, каквато и причина да имаха, не оправдаваха лъжата, която внушавах на себе си. Че не бях… увлечен.

Защото почти бях.

Затова се уплаших и избягах. Дори в харесването на някой друг, аз усещах предателство към единственото момиче, което някога съм обичал.

Но докога можех да живея така, пазач на самия себе си, за да не би човешките чувства да ме хванат, без да усетя? Всъщност сега мъченията ми се бяха увеличили. Бях изправен пред дилемата:

Как да се справя със спомените за Джени?

Как да намеря Марси Наш?