Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Love Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (1992)

Издание:

Ерик Сийгъл. Любовна история

Книга първа. Любовна история

Английска. Първо издание

Редактор: Надя Златкова

ИК „Абагар“, София, 1992

ISBN: 954–8004–65–8

 

 

Издание:

Ерик Сийгъл. Любовна история

Книга втора. Животът без теб

Английска. Първо издание

Редактор: Румяна Савова

ИК „Абагар“, София, 1992

ISBN: 954–8004–64-Х

История

  1. — Добавяне

8

— Джени, той не е държавен секретар в края на краищата!

Слава Богу, най-после се връщахме обратно в Кеймбридж.

— И все пак, Оливър, можеше да проявиш повече ентусиазъм.

— Аз го поздравих.

— Много щедро от твоя страна!

— Какво очакваше, за Бога?

— Господи — отговори тя, — повръща ми се от всичко това!

— На мен също! — добавих аз.

Карах дълго време, без да разменим и дума, но нещо не беше наред.

— От кое всичко ти се повръща, Джен? — попитах я след дълъг размисъл.

— Отвратителния начин, по който се отнасяш с баща си.

— Какво ще кажеш за отвратителния начин, по който той се отнася с мен?

Бях отворил кутия с фасул. Или по-точно казано — със сос за спагети. Това означава, че Джени се впусна с всичка сила да ме обвинява, като ми обясняваше какво е бащинска обич и как не го уважавам достатъчно — нали се сещате, целият този италиано-средиземноморски синдром.

— Ти непрекъснато му лазиш по нервите и го тормозиш и го дразниш — повтаряше тя.

— Това е взаимно, Джен, не забелязваш ли?

— Няма да се спреш пред нищо, само и само да вбесиш стария.

— Невъзможно е да се „вбеси“ Оливър Барет III.

За кратко настъпи странна тишина, преди тя да ми отговори:

— Освен може би ако се ожениш за Дженифър Кавилери…

Запазих хладнокръвие само докато спра колата до един крайпътен ресторант и след това се обърнах вбесен към Дженифър:

— Така ли мислиш? — настоях за отговор аз.

— Смятам, че донякъде е така — отговори много тихо тя.

— Джени, не вярваш ли, че те обичам? — изкрещях аз.

— Да — отговори ми все още тихо тя. — Но по някакъв странен начин ти обичаш също и бедния ми произход.

Не можах да измисля какво друго да кажа, освен да отрека. Казах „не“ няколко пъти с различен глас. Бях толкова разстроен, че за миг си помислех, че има някаква вероятност да съществува зрънце истина в ужасното й предположение.

Тя обаче също не беше във форма.

— Оли, не мога да раздавам присъди, но просто смятам, че донякъде е така. Искам да кажа, че не съм влюбена само в теб самия — аз обичам името ти. И цифрата след него.

Тя погледна встрани и аз си помислих, че ще заплаче. Тя обаче довърши мисълта си:

— В края на краищата, това е част от теб.

Поседях известно време мълчаливо и наблюдавах примигването на неоновата табела „Миди и стриди“. Това, което обичах най-много в Джени, беше нейната способност да чете мислите ми, да разбира неща, които не се налагаше да изразявам с думи. Тя все още го правеше, но аз можех ли да приема факта, че не съм идеален? Господи, та тя вече се беше сблъскала с моето и със своето собствено несъвършенство. Чувствах се толкова недостоен.

По дяволите, не знаех какво да кажа.

— Джен, искаш ли миди или стриди?

— Препи, искаш ли едно кроше в мутрата?

— Искам — отговорих.

Тя сви ръката си в юмрук и леко я постави на бузата ми.

Целунах я и когато протегнах ръка да я прегърна, тя изхриптя в стил любовница на гангстер:

— Давай, Препи! Хващай кормилото и натисни педала!

Точно това и направих.

 

 

Основният коментар на баща ми беше по отношение на прекомерното бързане. Прекалената припряност и необмисленост. Вече съм забравил точно думите, които употреби, но помня, че съдържанието на проповедта му по време на краткия ни обяд в Харвард клъб беше свързано изключително с бързината, с която правех нещата. Започна с това, че не бива да гълтам толкова бързо. Учтиво отговорих, че вече съм голям човек и не бива да коригира — нито дори да коментира — поведението ми. Той заяви, че дори световните водачи от време на време имат нужда от конструктивна критика. Приех го като не особено прозрачна алюзия за неговия ангажимент във Вашингтон по време на първото правителство на Рузвелт. Нямах намерение обаче да го подтиквам към унасяне в спомени за неговата роля в банковата реформа на САЩ и затова замълчах.

Както вече казах, обядвахме в Харвард клъб в Бостън. (Аз се хранех прекалено бързо според преценката на баща ми.) Това означава, че бяхме заобиколени от негови хора — съученици, клиенти, привърженици и т.н. Искам да кажа, че всичко беше нагласено и ако се вслушаше, човек можеше да чуе неща като: „Ето го Оливър Барет“ или „Оня там е Барет, големият спортист“.

Това беше поредният епизод от нашата серия неразговори.

Само дето съвсем нетипичният характер на беседата беше заплашително подозрителен.

— Татко, нищо не казваш за Дженифър.

— Какво има за казване? Ти ни постави пред свършен факт, нали така?

— Но искам да знам мнението ти, татко.

— Смятам, че Дженифър е очарователна. И за момиче с нейния произход да стигне чак до Редклиф…

С тези псевдоразмекващи глупости той отбягваше въпроса.

— Татко, върни се на въпроса!

— Въпросът няма нищо общо с младата дама, а с теб — отговори ми той.

— Така ли?

— Твоят бунт. Ти се бунтуваш, синко.

— Татко, не разбирам в какъв смисъл женитбата с една красива и интелигентна студентка от Редклиф представлява бунт. Тя не е някое развилняло се хипи…

— Тя не е и много други неща.

Ето това било проклетата същност на въпроса!

— Татко, кое те смущава повече — че е католичка или че е бедна?

Той отговори шепнешком, леко наведен напред:

— А какво те привлича най-много?

Исках да стана и да си тръгна и му го казах.

— Остани тук и се дръж като мъж — каза ми той.

А като какво се държах? Като момче? Като момиче? Като мишка? Все пак останах.

Кучият син изпита огромно удоволствие от това, че останах на мястото си. Прие го като една от многото си победи над мен.

— Само ще те помоля да изчакаш малко — каза Оливър Барет III.

— Уточни това „малко“, ако обичаш.

— Докато завършиш право. Ако историята е истинска, ще издържи проверката на времето.

— Тя е истинска, но защо, по дяволите, трябва да я подлагам на някакъв деспотичен тест?

Мисля, че бях ясен — излизах срещу него. Срещу неговата деспотичност. Срещу неговия натиск да доминира и контролира моя живот.

— Оливър… — Пак се започваше. — Още си малък…

— Малък за какво? — По дяволите, губех присъствие на духа.

— Още не си навършил 21. Според закона още не си пълнолетен.

— Остави тия юридически глупости, по дяволите!

Вероятно тази забележка се чу на съседните маси.

Като че ли за да компенсира високия ми тон, Оливър III прошепна язвително следващите си думи:

— Ако сега се ожениш за нея, ще забравя, че съществуваш!

На кого му пукаше, че ни слушат.

— Татко, ти не знаеш какво говориш!

Напуснах живота му и започнах свой собствен.