Ерик Сийгъл
Любовна история (51)

29

— Какво чувствате?

— Доктор Ландън, дойде време, когато наистина се нуждая от вашата помощ. Чувствата ми?

— Гняв. Възмущение. Обида.

И още нещо.

— Объркан съм. Не зная какво да чувствам. Ние сме на прага на… не знам.

Да, знаех, но не можех да го кажа.

— Имам предвид… създаване на връзка. Или поне се опитваме. Как можем да разберем дали ще излезе нещо, ако не прекарваме времето си заедно? Един до друг. Не по телефона. Изобщо не съм религиозен, но ако знаех, че ще бъдем разделени на Коледа, бих…

Може би заплакал? Сигурен съм, че дори Джак Изкормвачът е прекарвал Коледа с приятели.

— Проблемът е сериозен. Управлението на магазина в Денвър е нестабилно. Марси трябваше да отиде. Трябва да остане. Друг не може да го свърши. И кой, по дяволите, предлага друг да го свърши? За да държи ръката ми? За да ми приготвя закуска?

— Дявол да го вземе — това е нейната работа! Трябва да свикна с това. Не се оплаквам. Добре, разбира се, че се оплаквам. Аз съм незрял.

— И може би нещо повече. Аз съм егоист. Неделикатен. Марси е моя… ние сме… нещо като двойка. Тя има затруднения в Денвър. Наистина. Тя е шефът и някои местни умници мислят, че има тежка ръка. Не е толкова лесно.

— През това време аз стоя тук и се оплаквам от нищо, докато можех да бъда там и да я подкрепям. Малка помощ. Господи, зная какво ще ми струва. А ако го направя, тя наистина ще разбере…

Поколебах се. Какво ли казвах на д-р Ландън с моите недовършени изречения?

— Мисля, че трябва да отида в Денвър.

Тишина. Бях доволен от решението си. Тогава осъзнах, че е петък.

— От друга страна, следващия понеделник трябва да се явя в съда срещу онзи училищен съвет. Едвам чаках да се срещна с тези глупаци…

Пауза за самовглъбение. Степенувай нещата, Оливър.

— Добре, бих могъл да го предам на Бари Полак. Всъщност той е по-вътре в нещата, отколкото аз. Разбира се, той е по-млад. Могат да го уплашат. По дяволите, зная, че ще го направя по-добре. Важно е.

Господи, каква яростна игра на психически пинг-понг. Бях замаян от собствените си контрааргументи!

— Но, майната му, Марси е по-важна! Няма значение колко е способна. Тя е там сама и има нужда от приятел. И вероятно бих могъл — веднъж в живота си — да предпочета някой друг пред себе си!

Мисля, че бях убеден от последния си аргумент.

— Ще отида в Денвър.

Погледнах към доктора. Ландън помисли за кратко и отговори:

— Ако не, ще се видим в пет часа в понеделник.