Ерик Сийгъл
Любовна история (54)

32

Можех да си представя размишленията на Марси по време на полета от Лос Анжелис към Бостън на 24 декември. Същността ще бъде защо.

Защо ме покани да се запозная с родителите му? И то на Коледа. Този жест означава ли, че става… сериозно?

Разбира се, ние никога не сме обсъждали тези неща. Но аз съм убеден, че горе в стратосферата някакъв мозък измисля хипотези, за да определи мотивите на нейния съжител в Ню Йорк.

И все пак тя никога не го изведе на повърхността и не ме попита:

— Оливър, защо ме покани?

Доволен съм. Защото, честно казано, бих отговорил: „Не знам.“

Бе импулсивно, характерно за мен. Да се обадя вкъщи, преди да попитам Марси. Или вътрешните си мисли. (Въпреки че Марси просто засия, когато я поканих.)

Бях прибързал и в самозалъгващото съобщение, което изпратих в мозъка си: „Тя е просто приятелка, с която в момента ходиш и Коледа се случи точно сега.“

Няма голямо значение и каквото и да е „намерение“.

Глупости.

Оливър, знаеш много добре, че е доста ангажиращо да поканиш момиче да се запознае с родителите ти. На Коледа.

Приятелче, това не е като да минеш във втори курс.

Сега това изглеждаше толкова ясно. Цяла седмица по-късно. Докато обикалях терминала на летище Логан, наблюдавайки маневрите на нейния пилот.

Оливър, какво означава такъв жест в действителността?

Сега, след седемдневно размишление, можех да отговоря съзнателно. Това намеква за женитба. Сватба. Брак. Барет, поемаш ли този риск…?

Следователно това ще превърне посещението на Ипсуич в нещо, което ще задоволи някакво атавистично желание за родителско одобрение. Защо все още ме интересува какво мислят майка ми и баща ми?

Обичаш ли я, Оливър?

Господи, какво неподходящо време да си задаваш такива въпроси!

Така ли? Другият вътрешен глас крещи, че точно това е моментът да се запиташ!

Обичам ли я?

Прекалено е сложно, за да отговоря просто да или не.

Тогава защо, по дяволите, съм толкова сигурен, че искам да се оженя за нея?

Защото…

Може би е неразумно. Но някак вярвам, че истинското задължение ще бъде стимул. Обрядът ще породи „любовта“.

 

 

— Оливър!

Първият, който слезе от самолета, се оказа обектът на моите мисли. Който изглеждаше фантастично.

— Наистина ми липсваше, приятелю — каза тя, ръката й ме прегърна под якето. Въпреки че я прегърнах също толкова силно, не можех да се забравя. Все пак бяхме в Бостън. Но почакай…

— Къде ти е малката чанта? — попитах аз.

— Имам по-голяма. Провериха я.

— Охо. Ще ни бъде показано модно ревю?

— Нищо особено — отговори тя. Това означаваше, че гардеробът й бе подбран много внимателно.

Носеше продълговат пакет.

— Дай да го нося — предложих аз.

— Не, чупливо е — отговори тя.

— А, сърцето ти, значи — пошегувах се.

— Не съвсем — отговори тя. — Просто подаръкът за баща ти.

— Аха.

— Притеснявам се, Оливър — каза тя.

Бяхме пресекли моста над mustic Kiver, и се смесихме с коледното движение.

— Излагаш се — казах аз.

— Ами ако не ме харесат? — продължи тя.

— Тогава ще те сменим след Коледа.

Марси се нацупи. Но дори така, лицето й бе страхотно.

— Кажи нещо успокояващо, Оливър.

— Аз също съм притеснен — казах аз.

 

 

Надолу по „Гротън стрийт“. Портата. Влязохме в имението. Надолу по външната алея. Дърветата бяха сухи, цареше тишина, подобна на горската.

— Спокойно е — каза Марси. (Можеше да го нарече неприятно голямо, както аз бях определил апартамента й, но тя беше много над тези дребнавости.)

 

 

— Майко, това е Марси Наш.

Ако не друго, бившият й съпруг имаше идеално име. Изискано сладникаво. И безлично.

— Радвам се, че ще бъдете с нас, Марси — каза майка ми. — С нетърпение очаквахме да се запознаем.

— Благодаря ви за поканата.

Какви блестящи глупости! Очи в очи, с изкуствени усмивки, тези добре възпитани дами произнасяха баналностите, на които се крепи цялата ни обществена структура. После продължиха с „колко много трябва да сте уморена след такова пътуване“ и „колко трябва да сте изтощена от всичките коледни приготовления“.

Влезе баща ми и продължиха в същата гама. Само че той не можа да скрие, че я намира красива. После, тъй като — според правилата — Марси трябваше да бъде уморена, тя се качи в стаята за гости да си почине.

Седнахме. Майка ми, баща ми и аз. Попитахме се един друг как сме и научихме, че всички сме добре. Което, разбира се, бе чудесна новина. Дали Марси („очарователно момиче“ — каза майка ми) ще бъде много уморена, за да пее? Ужасно е студено навън.

— Марси е издръжлива — отговорих аз и може би имах предвид не само организма й. — Тя може да пее дори във виелица.

— Даже е за предпочитане — каза Марси, влизайки облечена в това, което скиорите ще носят тази година в Сейнт Мориц. — Вятърът би заглушил фалшивото ми пеене.

— Това няма значение, Марси — каза майка ми, която приемаше нещата буквално. — Важно е чувството.

Майка ми никога не пропускаше възможността да замести английска дума с френска. Бе учила две години в „Смит“ и й личеше.

— Този екип е чудесен, Марси — каза баща ми. И аз съм убеден, че той се възхити на това, че кройката не променяше нейната… фигура.

— Пази от вятър — каза Марси.

— Може да бъде много студено по това време на годината — добави майка ми.

Забележете как човек може да прекара дълъг и щастлив живот, обсъждайки нищо друго, освен времето.

— Оливър ме предупреди — каза Марси.

Умението й да поддържа официалния разговор бе възхитително. Сякаш си подхвърляха ружи.

 

 

В седем и половина се присъединихме към две дузини от висшето общество на Ипсуич пред църквата. Най-възрастният бе Лимън Никълс, възпитаник на Харвард (седемдесет и девет годишен), най-младият — Ейми Харис, която бе едва петгодишна. Беше дъщеря на моя бивш състудент Стюарт.

Стюарт бе единственият, който не бе поразен от приятелката ми. Какво ли мислеше за Марси? Очевидно бе така влюбен в малката Ейми и в Сара, която бе останала вкъщи с новородения Бенджамин.

Изведнъж усетих движението в живота ми. Почувствах как времето тече. И се натъжих. Стюарт имаше товарна кола и ние се качихме в нея. Държах Ейми на коленете си.

— Много си късметлия, Оливър — каза Стю.

— Зная — отговорих аз.

Марси, според очакванията, изрази ревност.

 

 

Чуйте, ангелите пеят…

Репертоарът, както и маршрутът, всеки път бе един и същ: богомолците от висшето общество ще поздравят музикалното ни изпълнение с учтиви аплодисменти, слаб пунш и мляко и бисквити за децата.

Марси научи целия сценарий.

— Това е провинция, Оливър — каза тя.

В девет и половина всичко бе приключено, освен уговорените обиколки (коледна игра, ха, ха) и според традицията завършиха в херцогското имение, Доувър Хауз.

О, елате вие, вярващи…

Забелязах, че майка ми и баща ми ни гледат. И се учудих като видях да се усмихват. Дали защото стоя до Марси? Или малката Ейми Харис е превзела и техните сърца, както и моето?

Храната и питиетата у нас бяха най-добри. Като добавка към сока от боровинки имаше и пунш за измръзналите. („Ти ни спаси“, каза Никълс на баща ми и го потупа по гърба.)

Всички скоро си тръгнаха.

Налях си пунш.

Марси пи някакво очистително питие от яйце, мляко и вино.

— Много ми хареса, Оливър — каза тя и хвана ръката ми.

Мисля, че майка ми го забеляза. И не се смути. Баща ми само малко ми завидя.

Украсихме елхата и Марси похвали майка ми за красивите украшения. Тя разпозна кристала на звездата.

— Чудесна е, мисис Барет. Прилича на чешка.

— Такава е. Моята майка я купи преди войната.

После дойде реда на старите почитани дреболии (някои от времена, които бих предпочел семейството ми да забрави). Докато закачваха по клоните нанизите от пуканки и боровинки, Марси скромно забеляза:

— Някой сигурно се е преуморил, докато направи тези гирлянди.

При което баща ми лесно пое топката.

— Съпругата ми почти не се занимаваше с друго цяла седмица.

— Така ли? — изчерви се майка ми.

Аз само стоях, без да изгарям от желание да украсявам, пиех топлата, успокояваща течност и си мислех: Марси ги омайва.

В единадесет и половина елхата бе украсена, подаръците — подредени под нея. И моят многогодишен вълнен чорап бе закачен до един нов за гостенката ми. Дойде време да си кажем лека нощ. По знак на майка ми всички се качихме горе. На стълбищната площадка си пожелахме да сънуваме подаръци.

— Лека нощ, Марси — каза майка ми.

— Лека нощ и благодаря — бе отговорът.

— Лека нощ, скъпи — каза пак майка ми. И ме целуна по бузата. Жест, който според моето тълкуване, означаваше, че Марси е одобрена.

Разделихме се. Марси се обърна.

— Ще се промъкна в стаята ти — казах аз.

— Да не си напълно луд?

— Не, аз съм напълно похотлив — отговорих аз. — Марси, Бъдни вечер е.

— Родителите ти ще бъдат ужасени — каза тя. И може би наистина го мислеше.

— Марси, обзалагам се, че дори те правят любов тази вечер.

— Те са женени — каза Марси. И след като ме целуна бързо по устните, изчезна.

По дяволите!

Затътрих се към старата си стая. Украсата от младостта ми (снимки на отбори) бе непокътната като в музей. Исках да се обадя до кораба на един човек и да му кажа: „Фил, надявам се, че поне ти се веселиш“.

Не го направих.

Легнах си, като си мислех какво ли ще получа за Коледа.

 

 

Добро утро! Весела Коледа! Това е за теб!

Майка ми подари на баща ми още вратовръзки и памучни кърпички от Сий Айлънд. Бяха подобни на онези от миналата година. Също толкова подобна бе и роклята, която баща ми подари на майка ми.

Аз получих една дузина от тези вратовръзки, които мъжете от Брукс биха нарекли младежки.

Марси получи последната книга на Дафни дьо Мюрие от майка ми.

За пазаруване бях отделил годишните си пет минути и подаръците го показваха. Кърпички за майка ми, още вратовръзки за баща ми и книга за Марси — „Радостта от готвенето“ (да видим как ще реагира).

Напрежението (така да се каже) бе насочено към това, което бе донесла гостенката ни.

Най-напред трябва да кажа, че подаръците на Марси не бяха увити в къщи като нашите. Те бяха опаковани професионално (знаете къде) в Калифорния.

Майка ми получи светлосин кашмирен шал („Нямаше нужда“).

Продълговатата кутия за баща ми се оказа „Шато Хот-Брион’59“

— Какво прекрасно вино — каза той. В действителност той не бе любител. В „избата“ имахме уиски за гостите на баща ми, шери за тези на майка ми и една-две каси сравнително добро шампанско за особени случаи.

Аз получих чифт ръкавици. Въпреки че бяха елегантни, аз негодувах срещу това, че трябва да нося подаръка на Марси на ръцете си. Беше много безлично.

— Може би предпочиташе колан от норка? — попита тя по-късно.

— Да, защото там ми бе най-студено!

И на върха на всичко или по-скоро в основата, аз получих това, което баща ми винаги ми подаряваше. Получих чек.

 

 

Радост на света…

По време на този химн, изпълнен от мистър Уикс, органиста, ние влязохме в църквата и се насочихме към нашата пейка. Бе пълно с хора от нашата класа, които дискретно поглеждаха гостенката ни. („Не е от нас“, казваха те със сигурност.) Никой не се втренчи открито, освен мисис Роудс, чиито деветдесет години позволяваха такова държание.

Но множеството гледаше мисис Роудс. И не можеха да не забележат, че тя се усмихна, след като подробно разгледа Марси. А, вещицата одобрява.

Пяхме културно (не толкова силно както снощи) и слушахме мърморенето на преподобния мистър Линдли. Баща ми прочете откъс от библията и го направи много добре. Поемаше си дъх на запетаите, а не навсякъде като Линдли.

Службата — имай милост, Господи — показа, че преподобният е в течение на събитията по света. Спомена конфликта в Югоизточна Азия и ни обърна внимание — на Коледа — колко е необходим Христос в нашия свят, където винаги се водят войни.

Слава богу, че Биндли е астматик и службите му са милостиво кратки.

Благословени, ние се оттеглихме към стълбите на църквата. За да повторим събиранията, които следват игрите между Харвард и Йейл. Само че тази сутрин всички са сериозни.

— Джаксън! Мейсън! Харис! Барет! Кабът! Лоуел!

Господи!

Неща от второстепенно значение се промърморваха между произнасянето на имената на приятелите. Майка ми също трябваше да поздрави някои приятели. Но по-тихо.

Изведнъж един глас ясно извика:

— Маарси, скъпа!

Аз се обърнах и видях приятелката си да прегръща някого.

Вероятно бе много стар, иначе — въпреки църквата — би си глътнал езика.

Родителите ми веднага се появиха, за да видят кой бе поздравил Марси така пламенно.

Добрият стар Стандиш Фарнам все още държеше Марси в прегръдките си.

— О, чичо Стандиш, каква приятна изненада!

Майка ми изглеждаше ентусиазирана. Нима Марси бе племенница на този изтъкнат „един от нас“?

— Марси, какво е довело градско момиче като тебе в тази затънтена провинция? — попита Стандиш, а очите му бяха широко отворени като бостънското пристанище.

— Тя ни е гостенка — намеси се майка ми.

— О, Алисън, чудесно — каза Стандиш и ми намигна. — Пазете я от това ваше развратно момче.

— Държим я под стъкло — отговорих аз кисело.

Старият Стандиш се засмя.

— Вие роднини ли сте — попитах аз, и като че ли ми се искаше Стандиш да си махне ръката от кръста на Марси.

— Просто близки познати. Мистър Фарнам и баща ми бяха партньори — каза тя.

— Не партньори — настоя той, — братя.

— О — каза майка ми като явно се надяваше на някой точен детайл.

— Имахме малко коне — каза Стандиш. — Продадох ги, когато баща й умря. Веселбата свърши.

— Наистина — каза майка ми, вулкан от любопитство под коледната си шапчица. (Защото Стандиш си мислеше, че ние знаем кой е бил бащата на Марси.)

— Ако имаш време мини след обяд — каза на раздяла старият Фарнам.

— Трябва да бъда в Ню Йорк, чичо Стандиш.

— А, заетото малко момиче — изграчи той. — Е, засрами се, че си дошла в Бостън като престъпник. — Той й изпрати въздушна целувка и се обърна към нас.

— Следете дали яде. Спомням си, че малката Марси бе винаги на диета. Весела Коледа. — После извика: — Работи все така, Марси! Всички се гордеем с теб!

Баща ми ни откара обратно с колата на майка ми. Цареше мълчание.

На коледната вечеря баща ми отвори бутилка шампанско.

— За Марси — каза майка ми.

Вдигнахме чашите. Марси едва намокри устните си. После, най-необичайно, аз вдигнах тост за Исус.

Бяхме шестима. Четиримата, които се събудихме тази сутрин, плюс Джеф, племенника на майка ми от Вирджиния и леля Хелън, стара мома, сестра на бащата на баща ми. Тя е глуха, а Джефри яде сякаш има тения. Така че разговорът не се бе променил много.

Похвалихме чудесната птица.

— Кажете го на Флоранс, не на мен — каза майка ми скромно. — Тя стана в зори, за да я приготви.

— Пълнежът е превъзходен — вълнуваше се моята съжителка.

— Стриди от Ипсуич, все пак — каза майка ми доволно.

На угощението имаше от всичко по много. С Джеф се състезавахме кой да бъде лакомникът на деня.

Колкото и да е странно, отворихме втора бутилка шампанско. Но смътно осъзнах, че само аз и баща ми пиехме. Всъщност беше ми толкова смътно, защото аз бях изпил повечето.

Докато изядем обичайните пирожки с месо на Флоранс и пием кафе в гостната, стана три часа.

Трябваше да изчакам малко преди да тръгнем за Ню Йорк. Да ми спадне храната и да се проясни мозъкът ми.

— Марси, искате ли да се поразходим? — попита майка ми.

— С удоволствие, мисис Барет.

Излязоха.

Междувременно леля Хелън бе задремала, а Джеф се качи да гледа футбол по телевизията.

Останахме сами с баща ми.

— И аз бих искал да подишам чист въздух — казах аз.

— Нямам нищо против да се поразходя — каза баща ми.

Докато обличахме палтата си и излязохме на студа, съзнавах, че аз го бях поканил на тази разходка. Можех да отида да гледам футбол като Джеф. Но не, исках да разговарям. С баща си.

— Тя е чудесно момиче — каза той.

Без да го попитам. И все пак струва ми се, че и аз исках да говорим за това.

— Благодаря ти, татко — отговорих аз. — И аз мисля така.

— Тя изглежда е… привързана към теб.

Бяхме вече в гората. Заобиколени от голи дървета.

— И аз съм… привързан към нея — казах аз накрая.

Баща ми обмисляше всяка дума. Не беше свикнал на моята отзивчивост. Понасял дълги години моята враждебност, той несъмнено си мислеше, че ще му възразя на всяка дума. Но постепенно разбра, че няма. Затова се осмели да ме попита:

— Сериозно ли е?

Продължихме да вървим. Най-сетне аз го погледнах и отговорих тихо:

— Ако знаех.

Въпреки че бях неясен и почти загадъчен, баща ми усети, че искрено бях изразил чувствата си. Тоест, че бях объркан.

— Има ли… някакъв проблем? — попита той.

Погледнах го и кимнах мълчаливо.

— Мисля, че разбирам — каза той.

Как? Не му бях казал нищо.

— Оливър, нормално е все още да скърбиш. — Усетът на баща ми ме изненада. Може би той просто бе предположил, че тези думи ще ме… трогнат.

— Не, не е заради Джени — отговорих аз. — Мисля, че съм готов за… — Защо му казвах тези неща?

Той не настояваше. Изчакваше да оформя мислите си.

След малко каза тихо:

— Ти каза, че има проблем.

— Нейното семейство — отговорих аз.

— Има ли… съпротива?

— От моя страна — отговорих аз. — Баща й…

— Да?

— … е Уолтър Бинъндейл.

— Разбирам — каза той.

И с тези прости думи приключи най-интимния разговор в живота ни.