Ерик Сийгъл
Любовна история (22)

22

Когато отидох при него, Фил Кавилери беше в солариума и пушеше ен-тата си цигара.

— Фил? — каза тихо.

— Да? — погледна към мен и мисля, че разбра.

Очевидно се нуждаеше от някакво физическо утешение. Отидох при него и сложих ръка на рамото му. Страхувах се да не заплача. Бях сигурен, че няма да заплача. Не можех. Искам да кажа, че вече бях извървял този път.

Той сложи ръката си върху моята.

— Бих искал… — промърмори той. — Бих искал да не… — На това място спря и аз зачаках. А и закъде бързахме в края на краищата?

— Бих искал да не бях обещавал на Джени, че ще бъда силен заради теб. — И за да изпълни достойно своето обещание, леко потупа ръката ми.

Аз обаче трябваше да бъда сам. Да вдишвам въздух. Може би да се разходя.

Долу фоайето на болницата беше абсолютно замряло — чувах единствено собствените си стъпки по линолеума.

— Оливър.

Спрях.

Беше баща ми. Освен жената на регистратурата, ние бяхме съвсем сами. Всъщност твърде малко хора бяха будни в този час в Ню Йорк и ние бяхме измежду тях.

Не можех да го погледна в очите и отидох право към въртящата се врата. След миг обаче той стоеше до мен.

— Оливър — повтори той. — Трябваше да ми кажеш.

Беше много студено и това беше донякъде добре, защото аз бях онемял и исках да почувствам нещо. Баща ми продължаваше да ми говори и аз продължавах да стоя неподвижно, а студеният вятър плющеше в лицето ми.

— Скочих в колата веднага щом разбрах.

Бях забравил палтото си и студът започваше да ме кара да чувствам болка. Добре, добре!

— Оливър — каза баща ми бързо, — искам да помогна.

— Джени е мъртва — казах му аз.

— Съжалявам — прошепна той потресен.

Без да знам защо, аз повторих това, което бях научил преди много време от мъртвото сега красиво момиче:

— Любовта означава никога да не се налага да казваш, че съжаляваш.

Тогава направих нещо, което не бях правил никога в негово присъствие и още по-малко в ръцете му. Заплаках.