Ерик Сийгъл
Любовна история (40)

18

Три седмици по-късно се предадох. Марси с неизвестната фамилия нямаше да се обади. И кой, наистина, можеше да я обвини? Междувременно бях стигнал почти до припадък от спортната си програма. Да не говорим за безкрайното потропване с пръсти, докато чаках телефона да звънне. Няма нужда да казвам, че и адвокатската работа ми бе противна — когато изобщо вършех нещо. Всичко отиваше по дяволите. Освен настроението ми, което вече беше там. На това трябваше да се сложи край. Ето защо на триседмичния юбилей от клането в „Лошият вълк“, аз си казах: „Това е. Делото е приключено. Утре се връщам към здравия разум“. И за да отбележа това голямо събитие, реших следобед да избягам от работа.

— Оливър, къде да те намеря, ако ми потрябваш? — попита Анита, която също бе пред нервно разстройство от моите безкрайни и странни въпроси за съобщения, които не идваха.

— На никого не трябвам — отговорих аз и напуснах офиса.

 

 

И така, докато вървях към центъра, вече нямаше да страдам от халюцинации. От фантазии, че виждам Марси пред себе си. Разбира се, винаги се оказваше някоя друга висока и слаба блондинка. Веднъж дори видях една с ракета за тенис. Как тичах (бях в чудесна форма), само за да разбера, че отново съм сбъркал. Просто още една почти Марси. Ню Йорк изобилства с нейни копия.

Сега, когато бях стигнал до 50-ти район, трябваше да мина покрай магазина на „Бинъндейл“ така както го бях подминавал преди триседмичната си болест. Хладнокръвно. Със съзнание, заето от възвишени мисли от сорта на правни прецеденти или какво бях вечерял. Никакви разследвания, никакво системно обикаляне из различните магазини с надеждата да срещна Марси в тенис магазина или в магазина за дамско бельо. Сега щях просто да погледна как са наредени витрините и да продължа.

Но откакто гледах за последен път — тоест, от вчера — бяха настъпили промени. Нещо ново привлече погледа ми: „Изключително — току-що получено от Италия. Най-новото от Емилио Аскарели.“

И на красивите рамене на един манекен имаше кашмирен пуловер. Черен. С изрисувана Алфа Ромео. Но твърдението, че тази изключителна стока току-що бе пристигнала, бе лъжесвидетелство. Аз можех да го опровергая на секундата. Защото случайно (или може би неслучайно), точно сега бях облякъл този пуловер.

А го бях получил преди няколко седмици. По-точно преди три.

Най-после една съществена следа! Този, който се занимаваше с вноса, трябва да е продал или дал един пуловер на Марси предварително. Може би сега можех да щурмувам крепостта и основавайки се на улики, да разпитам и да получа незабавно отговори.

Спри се, Оливър. Каза, че безумството свърши и толкоз. Продължавай. Проклетият магазин е затворен.

След няколко минути си бях вкъщи и прехвърлях колекцията си от спортни одежди с намерението да тичам в парка. Тъкмо бях ограничил избора на чорапите до три или четири не лоши чифта, когато телефонът иззвъня.

Нека си звъни, имам си по-важна работа.

Не спираше. Сигурно бе Анита с някоя дреболия от Уошингтън.

Вдигнах, за да го спра.

— Барет го няма! — изръмжах.

— Така ли? Да не би да е при клиенти в открития космос?

Марси.

— А… (Какво красноречие.)

— Какво правиш, Оливър? — попита тя мило.

— Тъкмо щях да тичам в Сентръл парк — казах аз.

— Много жалко. Бих те придружила. Но вече тичах сутринта.

А, това обясняваше отсъствията й напоследък в следобедите.

— Така ли? — казах аз. И бързо добавих: — Много жалко.

— Обадих се в офиса ти, за да те попитам дали си обядвал. Но ако ще тичаш…

— Не — казах бързо. — Доста съм гладен.

Малка пауза.

— Това е добре — каза тя.

— Къде ще се срещнем? — попитах аз.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Какво да направя?

— Къде си, Марси?

— В „Бинъндейл“. Офисите на последния етаж. Попитай за…

— Да, добре. В колко часа?

— Не бързай. Когато ти е удобно. Ще те чакам.

— Добре.

Затворихме едновременно.

Проблеми: Да се затичам ли веднага? Имам ли време да се изкъпя и избръсна?

Решение: Изкъпи се, а после вземи такси, за да наваксаш изгубеното време.

След петнадесет минути бях в „Бинъндейл“.

Искаше ми се да изтичам по стълбите, но си помислих, че няма да е уместно да се появя през противопожарния изход. Затова взех асансьора. До последния етаж.

На върха се озовах в истински рай. Килимът представляваше огромна панорама на девствен бряг. На брега седеше секретарка. А зад нея бе Америка. Имам предвид карта на Съединените щати с малки флагчета, които показваха местата, където „Бинъндейл“ имаше представителства.

— С какво мога да ви услужа, сър? — каза секретарката.

— А… да. Казвам се Барет…

— Да. Търсите Марси — отговори тя.

— Точно така.

— По този коридор и направо надолу. Ще съобщя, че идвате.

Забързах по коридора, но после си наложих да намаля. Върви, не тичай. Възможно най-бавно. (Да можех да забавя ударите на сърцето си.)

Вървях в тунел, подобен на пашкул. Къде ли, по дяволите, щеше да свърши? Както и да е, съседите бяха на ниво.

Най-напред минах покрай кабинета на Уилям Ашуърт (Генерален търговски директор).

После Арнолд Х. Сандел, касиерът.

После Стивън Никълс, първи вицепрезидент.

Най-накрая коридорът се разшири. И в широкото пространство пред мен седяха две секретарки.

Докато приближавах, зад тях се отвори един портал.

Там беше тя.

Спрях.

Марси ме гледаше, аз нея също. Не можех да измисля да кажа нищо подходящо.

— Заповядай — каза тя (несъмнено печели наградата за спокойствие).

Последвах я вътре. Стаята бе просторна и елегантна.

Нямаше никой друг.

Чак сега разбрах, защо беше сама.

Накрая тя проговори.

— Това бяха три ужасни седмици.

— И разоряващи — отговорих аз. — Фалирах от пазаруването тук в опити да те открия.

Марси леко се усмихна.

— Слушай — казах аз, като се опитвах да се извиня. — Мисля, че действах твърде прибързано.

— Аз помогнах за това. Бях твърде тайнствена.

Но сега загадката бе разкрита.

— Ти не работиш за „Бинъндейл“ — казах аз. — Те работят за теб.

Тя кимна. Почти смутено.

— Трябваше да ти кажа по-рано — каза Марси.

— Няма нищо. Сега разбирам. — Тя изглеждаше много облекчена.

— Марси, не можеш да си представиш колко добре разбирам този синдром. Когато си богат, някакъв демон отвътре непрекъснато пита: „Дали харесват мен или само парите ми?“. Така ли е?

Погледнах я.

— Нещо такова — каза тя.

Исках да кажа още много неща. Като: „Ти наистина си красива. Умна си. Имаш хиляди качества, за които един мъж може да те хареса.“ Но не можех. Все още.

Някой трябваше да поеме инициативата. Аз го направих.

— Да излизаме оттук — казах аз.

Тя кимна, отвори чекмеджето на бюрото си и извади един ключ. Хвърли го към мен.

— Долу е — каза тя.

— Искаш да кажеш, че трябва да карам — казах аз изумен.

Тя се усмихна и кимна.

— Но, моля те, внимавай, Оливър. Моят инструмент е не по-малко деликатен от твоя.