Ерик Сийгъл
Любовна история (43)

21

Замъкът на принцесата се пази от цял полк. Най-напред срещате Пазача на Портите, който енергично ви разпитва за законността на вашето присъствие в кралските граници. След това, ако е доволен, ви насочва към преддверие, където лакей до телефон се опитва да се убеди дали вие, скромният човек без титла, наистина сте очакван от монарха.

— Да, мистър Барет — каза Церберът с еполети, — можете да влезете. — Подтекстът му бе, че аз — според него — едва съм минал.

— Това е прекрасна новина — отговорих му. — Можете ли да ме упътите към апартамента на Бинън дейл?

— Минете двора, влезте в отдалечения десен вход и вземете асансьора до последния етаж.

— Кой номер? — попитах аз.

— Има само един апартамент, мистър Барет.

— Благодаря. Безкрайно съм ви задължен (надут глупако).

Нямаше номер на единствената врата. Нито някакъв знак, кой живееше вътре. Държах в ръка малък букет, който купих на ъгъла. Позвъних много изискано.

След няколко секунди Марси отвори. Носеше копринена дреха, каквато жените носят вкъщи — ако са кралицата на Шеба. Както и да е, харесваха ми частите, които дрехата не покриваше.

— Изглеждаш интимно — каза Марси.

— Смятам и да се държа така, когато вляза — отговорих аз.

— Защо чакаш?

Не чаках. И прокарах ръка по цялата, покрита с коприна Марси. После й поднесох цветята.

— Това е всичко, което успях да открия — казах аз. — Някакъв луд е изкупил всичко останало в града.

Марси ме хвана за ръката и ме поведе навътре.

И още по-навътре.

Апартаментът бе толкова огромен, че чак смущаваше. Въпреки че мебелите бяха подбрани с идеален вкус, имаше прекалено много от всичко. Но най-вече преобладаваше пространството.

На стените висяха много от същите картини, с които бях украсил спалнята си в Харвард. Но тези, разбира се, не бяха репродукции.

— Харесва ми интересния ти музей — отбелязах аз.

— На мен ми харесва очарователното ти обаждане — отговори тя, като ловко се изплъзна от отговорността за тази суетност.

Изведнъж се озовахме в нещо като колизеум.

Предполагам, че мястото обикновено служеше за хол, но бе наистина огромно. Таваните бяха високи най-малко двадесет фута. Големите прозорци гледаха към Сентрал парк. Гледката ме отклони от подобаваща оценка на картините. Въпреки че някои, както забелязах, бяха сюрреалистични. Такъв бе и техният ефект върху мен.

Марси се забавляваше от объркания ми вид.

— Малко е, но е у дома — пошегува се тя.

— Господи, Марси, ти би могла да направиш тук тенискорт.

— Бих направила — отговори тя — ако играеш с мен.

Трябваше много време, за да се прекоси това широко пространство. Стъпките ни кънтяха стерео по паркета.

— Къде отиваме? — попитах аз. — В Пенсилвания?

— На по-уютно място — каза тя и стисна ръката ми.

След малко бяхме в библиотеката. Гореше камина и питиетата ни чакаха.

— Тост? — попита тя.

— За задника на Марси — казах аз с вдигната чаша.

— Не — Марси не одобри.

Тогава аз предложих:

— За циците на Марси.

— Стига де — забрани тя.

— Добре, за ума на Марси…

— Това е по-добре.

— … очарователен като циците и задника на Марси.

— Ти си груб — каза тя.

— Ужасно съжалявам — извиних се сериозно. — Отсега нататък напълно ще се въздържам.

— Моля те, Оливър — каза тя, — недей. Харесва ми.

И ние пихме за това.

След няколко чаши се отпуснах достатъчно, за да коментирам дома й.

— Марси, как може жизнен човек като теб да живее в мавзолей? Къщата на моето семейство беше голяма, но имаше и поляни, на които да играя. А ти имаш само стаи. Старинни, мухлясали стаи.

Тя сви рамене.

— Къде живяхте с Майкъл — попитах аз.

— В двуетажен апартамент на Парк Авеню.

— Който той сега притежава?

Тя кимна и добави: — Въпреки, че си взех спортните обувки.

— Много великодушно — казах аз, — после ти си се върнала да живееш тук с баща си?

— Не, не съм толкова капризна. След развода баща ми разумно ме изпрати на „екскурзия“ по работа в далечните клонове. Работех здравата. Беше нещо като терапия и чиракуване. Той умря внезапно. Върнах се за погребението и останах тук. Временно, казвах си. Знаех, че трябва да затворя къщата. Но всяка сутрин седях на бившето бюро на баща ми и някакъв атавистичен рефлекс ме накара да почувствам, че трябва да се върна… у дома.

— Дори да е толкова неуютно — добавих аз. После станах, отидох до стола й и поставих ръката си върху едно чудесно място от нейната анатомия.

Но едва я бях докоснал и се появи призрак! Или поне стара вещица, облечена цялата в черно, освен бялата яка и престилката.

Проговори.

— Почуках.

— Да, Милдред? — каза Марси спокойно, докато аз се опитвах да прибера пръстите си в ръкава.

— Вечерята е готова — каза вещицата и изчезна.

Марси ми се усмихна.

И аз й се усмихнах.

Защо въпреки необичайната обстановка, бях особено щастлив. Ако не поради други причини, то поне заради близостта на… друг човек. Бях забравил какво може да предизвика близостта до сърцето на друг.

— Гладен ли си, Оливър?

— Сигурен съм, че ще огладнея докато стигнем до трапезарията.

И така — тръгнахме. Минахме през още една галерия, през бъдещия тенис корт и стигнахме до трапезарията в махагон и кристал.

— Да не се заблудиш — каза Марси, когато седнахме на огромната маса. — Вечерята е измислена от мен, но е изпълнена от заместник.

— Имаш предвид готвач.

— Да. Не съм домакиня, Оливър.

— Марси, не се безпокой. Моята последна диета беше подобна на кучешката храна „Алпо“.

Вечерята се различаваше от тази, от предишната вечер, във всичко.

Храната, разбира се, бе по-добра, но разговорът — безкрайно по-лош.

— О, много хубав сос… говеждо Уелингтън… а, Шато Марго’59… това суфле е фантастично.

Толкова за моите излияния. Иначе аз просто ядох.

— Оливър, изглежда си малко мълчалив.

— Просто нямам думи за тези гастрономически чудеса — отговорих аз.

Тя усети иронията ми.

— Май попрекалих, а? — каза тя.

— Марси, не трябваше толкова да се приготвяш. Не е важно какво ядем. Важното е, че го ядем заедно.

— Да — каза тя.

Но тя явно си мислеше, че я критикувах. Мисля, че беше така. Аз не исках да й причиня мъка. Надявах се, че не съм я накарал да се чувства потисната.

Опитах се да я убедя.

— Но това не означава, че не ми харесва, Марси. Наистина. Напомня ми за моя дом.

— Който ти ненавиждаш.

— Кой е казал такова нещо?

— Ти. Вчера.

Вероятно всичко бях разкрил в „Ха Джо“ (нима бе само преди един кратък ден?).

— Чуй ме — казах аз, — съжалявам ако съм те обидил. Когато родителите ми ядат така, ми изглежда старомодно. От друга страна с теб е… елегантно.

— Наистина ли мислиш така?

Това изискваше малко дипломация.

— Не — казах аз откровено.

— Не съм обидена — каза тя, очевидно обидена. — Исках да те впечатля. Не ям така много често.

Бях радостен да го чуя.

— Колко често?

— Два пъти — каза тя.

— Седмично?

— Два пъти откакто татко умря. (Което беше преди шест години.)

Ядосах се на въпроса си.

— Искаш ли да пием кафе другаде? — попита домакинята.

— Може ли аз да избера стаята? — попитах аз.

— Не. В моя район ти ще ме следваш.

Послушах я. Върнахме се в библиотеката. Кафето ни чакаше и от някакви скрити колони се носеше Моцарт.

— Наистина ли си се забавлявала така само два пъти? — попитах аз.

Тя кимна.

— И двата пъти по работа.

— А как си със светския живот? — попитах аз, опитвайки се да бъда деликатен.

— Напоследък се подобри — отговори тя.

— Сериозно, Марси, какво правиш обикновено вечер в Ню Йорк?

— Ами — каза тя, — наистина е очарователно. Връщам се вкъщи и тичам, ако навън е още светло. После пак работя. В кабинета си тук имам друг телефон, освен номератора и приемам обажданията от Калифорния…

— До след дванадесет, предполагам.

— Невинаги.

— И какво става после?

— Спирам и се развличам.

— Аха. Което значи…?

— Газирани напитки и сандвичи с Джони.

— Джони? (Не съм способен да прикривам ревност.)

— Карсън. Води остроумни разговори за вечеря.

— А! — казах аз. Успокоен, отново преминах в настъпление.

— Не вършиш ли друго, освен работа?

— Маршал Маклухан казва: „Когато целия човек се посвети на нещо, това не е работа“.

— Той е идиот, както и ти. Не, Марси. Мислиш си, че си толкова посветена, но всъщност се опитваш да накараш „работата“ да успокои самотата ти.

— Господи, Оливър — каза тя, леко изненадана. — Как можеш да знаеш толкова много за човек, с когото едва си се запознал?

— Не мога — отговорих. — Говорех за себе си.

 

 

Интересно. И двамата знаехме какво искаме, но никой не посмя да прекъсне разговора. Най-накрая трябваше да спомена някои банални факти.

— Марси, часът е единадесет и половина.

— Полицейски час ли имаш, Оливър?

— Не. Също така нямам и други неща. Като дрехи, например.

— Да не би да бях свенлива или неясна?

— Да кажем, че не беше кристално ясна — казах аз — и че на мен не ми се искаше да се появя с малката си платнена чанта.

Марси се усмихна.

— Това бе умишлено — призна си тя.

— Защо?

Тя стана и ми подаде ръка.

Върху леглото бяха подредени не по-малко от дузина копринени ризи. Моят размер.

— Ами ако искам да остана цяла година?

— Може да прозвучи странно, приятелю, но ако имаш предразположение, аз имам много ризи.

— Да?

— Аз съм много… предразположен.

После правихме любов така, сякаш предишната нощ бе само генерална репетиция.

 

 

Утрото дойде много скоро. Изглеждаше само пет часа и въпреки това звънецът на будилника от страната на Марси обявяваше заря.

— Колко е часът? — изсумтях аз.

— Пет — каза Марси. — Стани и се усмихни. — Тя ме целуна по челото.

— Ти луда ли си?

— Знаеш, че кортът е резервиран за шест.

— Хайде, няма никакъв корт… — Тогава осъзнах думите й. — Ти си планирала тенис?

— Запазен е от шест до осем. Срамота е да го пропуснем.

— Аз по-добре зная какво да правим.

— Какво? — попита Марси, въпреки че вече я докосвах. — Волейбол?

— Да, ако така го наричаш.

Както и да се наричаше, тя се поддаде на играта.

Разликата бе в банята.

Докато се къпех, размишлявах кои елементи отличаваха жилището на Уолтър Бинъндейл от Доувър Хауз, къщата на родителите ми в Ипсуич, Масачузетс.

Не беше изкуството. Защото ние също имахме шедьоври. Въпреки че подобаващо на по-рано спечеленото ни богатство, бяха от по-ранен век. Мебелите имаха далечна прилика. За мен антично означава вехто, не харесвам антикварни вехтории.

Но баните! Тук Барет се показваха неразривно свързани с пуританската си традиция: помещенията бяха прости и функционални. Бяла облицовка, строго — някой би казал спартанско. Нищо, на което човек може да се наслаждава. Но не и у Бинъндейл. Техните бани бяха достойни за римски император. Или по-скоро за модерния римски стил, според който бяха създадени. Самата мисъл да се „украсява“ такова помещение би възмутила и най-либералният Барет.

В огледалото през леко отворената врата виждах спалнята.

Където влезе вагон.

Каран от Милдред.

Товар: закуска.

Когато си избърсах лицето, Марси бе на масата в облекло, с което не смяташе да ходи на работа (надявам се). Аз седнах, облечен само с кърпа.

— Кафе, бекон, яйца?

— Господи, това е направо хотел!

— Все още ли се оплаквате, мистър Барет?

— Не, беше ми интересно — отговорих аз, мажейки с масло една кифличка — и бих искал да дойда отново, защото бе зашеметяващо. — После замълчах. И добавих: — След, да речем, тридесет години.

Тя изглеждаше учудена.

— Марси — казах аз, — това място е точно за палеонтолози. Пълно е със спящи динозаври.

Тя ме погледна.

— Не е това, което наистина искаш — казах аз.

— Искам да бъда с теб — отговори тя.

Не беше свенлива или пълна с метафори като мен.

— Добре — казах аз. За да имам време да помисля какво да кажа.

— Кога искаш да си отидеш? — попита тя.

— Днес — отговорих аз.

Марси не бе изненадана.

— Кажи ми къде и кога.

— Да се срещнем в пет в Сентрал парк. Източния вход, до басейна.

— Какво да си донеса — попита тя.

— Спортните обувки — отговорих аз.