Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Любовна история
Книга първа. Любовна историяЛюбовна история
Книга втора. Животът без теб - Оригинално заглавие
- Love Story, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Олга Стоичкова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle (1992)
Издание:
Ерик Сийгъл. Любовна история
Книга първа. Любовна история
Английска. Първо издание
Редактор: Надя Златкова
ИК „Абагар“, София, 1992
ISBN: 954–8004–65–8
Издание:
Ерик Сийгъл. Любовна история
Книга втора. Животът без теб
Английска. Първо издание
Редактор: Румяна Савова
ИК „Абагар“, София, 1992
ISBN: 954–8004–64-Х
История
- — Добавяне
17
— Барет, ти си един проклет идиот!
— Тихо, Симпсън — отговорих аз, като му правех знаци да говори по-тихо.
— Какво има, да не събудя топките за тенис? — изръмжа той. Беше ядосан и объркан.
И с право. Беше 6 сутринта. Бях го измъкнал от дежурство в болницата, за да ми бъде партньор в тенис клуба „Готам“.
— Барет — хленчеше Симпсън, докато се преобличаше от лекарската престилка в спортния екип, който му бях донесъл. — Кажи ми още веднъж, защо това е толкова важно!
— Това е услуга, Стив — казах аз. — Имам нужда от партньор, на когото мога да се доверя.
Той не ме разбираше. Не му бях казал всичко.
— Виж какво — каза той, — тичаме винаги, когато съм свободен. Не мога да поставя живота си в услуга на твоя мазохизъм. Защо призори, по дяволите?
— Моля те — казах аз така искрено, че Симпсън изпита съчувствие. Най-сетне млъкна.
Излязохме много бавно от съблекалнята. Той бе уморен, а аз премислях.
— Ние сме на номер шест — каза Стив. И се прозя.
— Зная — казах аз. Докато отивахме натам, аз разгледах играчите на другите кортове. Нито едно познато лице.
Удряхме топките до осем. Симпсън едва се държеше на краката си и ме умоляваше да му разреша да си отиде. Аз самият не бях в много добра форма.
— Играеш като пресен кашкавал — изпухтя той, — сигурно и ти си смъртно уморен.
— Да, да — казах аз. Питах се, къде ли е тя. В Кливлънд, може би?
— Стив, искам да те помоля за една огромна услуга.
— Какво? — попита той и ме погледна подозрително.
— Още една игра. Утре.
В думите и интонацията ми Стив почувства настойчивост.
— Добре. Но не в 6 сутринта.
— Точно това е важното — казах аз. — Трябва да бъде в шест!
— Не, по дяволите, всичко си има граници! — изсумтя Стив и ядосан се насочи към съблекалнята.
— Моля те — казах. И си признах: — Стив, свързано е с едно момиче.
Очите му се разшириха. — Така ли? — каза той.
Кимнах. Казах му, че съм я срещнал в клуба и нямах друг начин да я намеря.
Симпсън явно се зарадва, че съм се заинтересувал от някого. И се съгласи да играе. После му хрумна нещо:
— А ако тя и утре не дойде?
— Ще трябва да продължим да идваме, докато дойде.
Той сви рамене. Приятел в нужда се познава, дори да си изтощен.
В офиса тормозех Анита. Дори ако напуснех бюрото си заради естествени нужди, аз се връщах с въпроса: — Някой да ме е търсил?
Когато тя отиваше на обяд, аз си поръчвах сандвич. Така постоянно бях на стража до телефона (не се доверявах на новото момче на номератора). Нямаше да пропусна, ако Марси се обади.
В сряда следобед трябваше да отида до съда, за да защитавам едно искане за предварително разпореждане. Това ми отне почти два часа. Върнах се около пет без четвърт.
— Някакви обаждания, Анита?
— Да.
— Е… какво?
— Твоят доктор. Ще си бъде вкъщи тази вечер след осем.
Какво беше това? Да не би Ландън, когото не успях да видя този ден, да мислеше, че загивам?
— Какво точно бе съобщението?
— Господи, Оливър, казах ти! Тя каза само…
— Коя тя?
— Остави ме да довърша. Каза само да ти кажа: „Доктор Стейн ще бъде вкъщи тази вечер!“
— Д-р Стейн… — казах аз и издадох разочарованието си. Била е Джоана.
— Ти кого очакваше, д-р Джонас Сок? — попита Анита.
Замислих се за секунда. Може би имах нужда от един приятелски разговор с човек като Джоана. Не, това щеше да бъде нечестно. Тя е прекалено уравновесена за човек като мен.
— И нищо друго?
— Оставих вътре няколко бележки. Може ли да тръгвам?
— Да, да.
Спуснах се към бюрото си. Както можеше да се очаква, бележките в една адвокатска фирма бяха свързани с делата, с които тя се занимаваше. Нито дума от Марси.
След два дни старият Джонас ме извика в своя офис на разговор. По дяволите. Казах на Анита, че ще я заведа на обяд, ако стои на пост. Шефът ме викаше, заедно с мистър Марш, за да говорим за делото на Харолд Бей, телеграфист на ФБР, който открил, че той самият е бил подслушван. Досадници от този вид бяха истинска напаст. Разказваше на дълго и на широко за някакво наблюдение на служители от Белия дом. Естествено той нямаше достатъчно пари. Но Джонас мислеше, че фирмата трябва да поеме делото му, за да привлече вниманието на обществеността.
На секундата, след като срещата свърши, аз се затичах обратно.
— Някакви обаждания, Анита?
— Уошингтън — каза тя, впечатлена, че е приела такова съобщение. — Директорът на Агенцията за икономическо сътрудничество.
— Така ли — казах аз не много ентусиазирано. — Нищо друго?
— Да не би да очакваш Жаклин Онасис?
— Не се шегувай, Анита — казах аз хладно. И се скрих в офиса си.
Дочух Анита да мърмори объркано:
— Какво го мъчи?
Разбира се, аз не бях съвсем пасивен докато чаках обаждане. Играех тенис всяка сутрин. Когато горкият Симпсън не можеше да дойде, взимах уроци от стария Пети Кларк, техният учител.
— Ще ти кажа нещо, синко, Пети ги е учил всичките. Оттук отиват направо на Уимбълдън.
— А учил ли си Марси Наш?
— Онова хубаво момиче…
— Да, да.
— … което спечели срещу онзи червенокосият в 48-ма?
— Няма значение, Пети.
— Трябва да ти кажа, не си спомням дали учих тази или не.
Всеки следобед тичах. В обратната посока, за да виждам по-добре лицата. Никакъв късмет. Каквото и да правеше Марси, сигурно й се налагаше да отсъства от града за много дни. Но аз щях да постоянствам.
Въпреки че бях станал член на тенис клуба „Го там“ (единственият критерий за членство бяха парите), това не ми помогна. В клуба не даваха никаква информация за останалите членове.
— Да не искате да кажете, че нямате дори списък?
— Той е само за служебно ползване. Съжалявам, мистър Барет.
В пристъп на гняв си помислих дали да не помоля Харолд Бей да подслушва телефона им. Но после се отказах. И все пак, това бе признак за отчаяното ми състояние.
Дори си мечтаех как ще подложа на съдебно разследване всички сметки в „21“. Защото, когато попитах Дмитри с кого бях вечерял, той прояви необяснима амнезия.
Естествено разпитах и в „Бинъндейл“. С помощта на измислена история за някаква леля и наследство научих, че те имат три служителки на име Наш. Видях се с тях лично.
Най-напред, в „Дамски обувки“, се запознах с Присила Наш. Тя бе любезна жена, която работеше там от 40 години. Не се бе омъжвала. Единственият й жив роднина бе чичо Ханк от Джорджия, а единственият й приятел — котарак на име Агамемнон. Получаването на тази информация ми струваше 87 долара. Трябваше да купя ботуши „подарък за рождения ден на сестра ми“, докато си бъбрех приятелски с мис Наш. (Взех номера на Анита. Подаръкът само допринесе за нейната шизофрения.)
После отидох в „Мистър Б.“, магазин за мъжки стоки. Там се запознах с мис Елви Наш.
— Добър ден — каза Елви, излъчвайки много чар и елегантност. Тя бе много красива негърка. — С какво мога да ви услужа? — усмихна се тя.
С какво ли, наистина!
Мис Елви Наш ме убеждаваше, че е много модерна комбинацията между риза и пуловер. Преди да се усетя, държах шест в ръцете си. И, представяте ли си, касата маркира триста долара.
— Сега мацките няма да се отлепят от вас. Изглеждате прекрасно — каза мис Елви. И аз излязох, изглеждайки добре. Но, за съжаление, все още търсех.
За късмет на финансите ми третата и последна Наш, Родни П. бе от шест седмици в Европа.
— И докъде те доведе това? — попита Стив, който героично продължаваше да ме придружава на сутрешните партии тенис.
— Доникъде — отговорих аз.
На всичкото отгоре ме преследваше постоянен кошмар.
Отново преживявах онзи мъчителен спор с Джени през първата година на брака ни. Тя настояваше да се видя с баща си или поне да се помиря с него по телефона. Още ми е съвестно за това как й крещях. Не бях на себе си. Уплашена, Джени избяга някъде. Търсих я като обезумял, обърнах всичко наопаки в Кеймбридж. Но не можах да я намеря. Накрая, обзет от паника, се върнах вкъщи и я намерих да ме чака на стълбите.
Всичко това точно се повтаряше в съня ми, освен една подробност: Джени не се появяваше отново.
Търсих я като безумен. Връщах се отчаян, както в действителността. Но Джени не беше там.
Какво означаваше това?
Че се страхувах да не изгубя Джени?
Или, че исках (!) да изгубя Джени?
Доктор Ландън предположи: не бях ли започнал друго издирване на друга жена след друг пристъп на гняв?
Да. Търсех Марси Наш.
Но какво общо имаше Марси с Джени?
Нищо, естествено.