Ерик Сийгъл
Любовна история (20)

20

Невъзможно е да стигнеш с кола от Ийст сикститърд стрийт в Манхатън до Бостън в Масачузетс за по-малко от три часа и двайсет минути. Повярвайте ми, проверил съм възможностите на този път и съм убеден, че нито един автомобил — местен или чужд — дори шофиран от някой като Греъм Хил, не може да стигне по-бързо. С моето ЕмДжи на Мас Търнпайк вдигнах до 105.

В колата си имам безжична самобръсначка и можете да бъдете сигурни, че се обръснах, без да се порежа, а също така си смених и ризата в колата, преди да вляза в онези свещени кантори на Стейт стрийт. Дори в осем часа сутринта няколко Бостънски забележителности чакаха, за да се срещнат с Оливър Барет III. Секретарката му, която ме познаваше, въобще не мигна, когато съобщаваше името ми в интеркома.

Баща ми не каза: „Нека влезе“.

Вместо това вратата му се отвори и се появи той самият. Каза само:

— Оливър.

Тъй като напоследък обръщах внимание на физическия облик, сега забелязах, че изглеждаше малко бледен и че косата му е посивяла и може би изтъняла за тези три години.

— Влез, сине — каза той.

Тонът му не каза нищо и аз просто влязох в кабинета. Седнах в „креслото за клиенти“.

Отправихме погледи един към друг и после към различни предмети в стаята. Моят попадна върху нещата на бюрото му: ножици в кожен калъф, ножче за отваряне на писма с дръжка от кожа, снимка на мама, направена преди години. Моя снимка от завършването ми в Екзетър.

— Как си, сине? — Попита той.

— Добре — отговорих аз.

— А Дженифър как е?

Вместо да го излъжа, аз избягнах въпроса — макар че именно това беше въпросът — и изтърсих набързо причината за внезапното ми появяване.

— Татко, трябват ми пет хиляди долара назаем. Причината е основателна.

Той ме погледна и мисля, че кимна леко.

— Е? — попита той.

— Да, сър?

— Мога ли да знам причината?

— Не мога да ти кажа, татко. Просто ми заеми мангизите, моля те.

Имах чувството — ако човек може наистина да приема някакви чувства от Оливър Барет III — че той възнамеряваше да ми даде парите. Освен това почувствах, че не желае да ме подлага на стрес. Но много силно искаше да… говори.

— Не ви ли плащат в „Джонас и Марш“? — попита той.

— Да, сър.

Изкушавах се да му кажа колко, за да разбере, че това беше рекорд на класа, но след това си помислих, че ако знае къде работя, то вероятно знае и заплатата ми.

— А тя не преподаваше ли? — попита той.

Е, не знае всичко!

— Не я наричай „тя“ — казах му аз.

— Дженифър не преподава ми? — попита учтиво той.

— И моля ти се, не я намесвай в това, татко. Това е личен въпрос. Много важен личен въпрос.

— Да не си накиснал някое момиче? — в гласа му нямаше никаква осъдителна нотка.

— Да, да, точно така, сър. Дай ми мангизите. Моля те.

Не мисля дори и за момент, че прие причината ми за достоверна. Всъщност не смятам, че той искаше да я разбере. Той ме разпитваше просто защото — както вече казах — искаше да… говори.

Посегна към едно чекмедже в бюрото си и извади оттам чекова книжка, обшита със същата щавена кожа, както и дръжката на ножчето за отваряне на писма и калъфа за ножиците. Отвори я бавно — не за да ме измъчва, а за да печели време, за да намери неща, за които да говори. Тези неща не трябваше да бъдат груби.

Свърши с писането на чека, откъсна го от книжката и ми го подаде. Може би за стотни от секундата се забавих, докато разбера, че трябва да протегна ръката си и да посрещна неговата. Мисля, че това го обърка, той отдръпна ръка и постави чека на ъгълчето на бюрото си. Едва тогава ме погледна и кимна. Видът му като че ли казваше:

— Ето го там, сине.

Но в действителност само кимна.

Аз също не исках да си тръгвам. Само че не можех да измисля нещо неутрално, за което да говорим. А и не можехме просто да седим там — двама души, които искат да говорят, а дори не са в състояние да се погледнат право в очите.

Наведох се над бюрото и взех чека. Да, на него пишеше пет хиляди долара и беше подписан от Оливър Барет III. Вече беше изсъхнал. Сгънах го внимателно и го сложих в джобчето на ризата си докато ставах и се упътвах към вратата. Трябваше поне да кажа нещо в смисъл, че знаех, че заради мен много важни Бостънски, а може би дори Вашингтонски знаменитости висяха да го чакат отвън в приемната и все пак ако имахме да си кажем нещо повече един на друг аз дори бих могъл да те изчакам наблизо, татко, и ти би могъл да анулираш плановете си за обед… и т.н.

Стоях пред наполовина отворената врата и събрах смелост да го погледна и да кажа:

— Благодаря, татко.