Ерик Сийгъл
Любовна история (55)

33

— Харесаха ли ме?

— Бих казал, че ги очарова.

Бяхме стигнали границата на Масачузетс. Беше тъмно. Не се виждаше жива душа.

— Доволен ли си? — попита тя.

Не отговорих. Марси очакваше овации. Но аз се концентрирах върху пустия път.

— Какво има, Оливър? — попита тя най-после.

— Ти искаше да ги спечелиш.

Тя изглеждаше изненадана, че ми е неприятно.

— Какво лошо има в това?

Дадох воля на чувствата си:

— Но защо, по дяволите? Защо?

Пауза.

— Защото искам да се омъжа за теб — каза Марси. За щастие караше тя. Бях смаян от прямотата на думите й. Но това беше в стила й — говореше без заобикалки.

— Тогава се опитай да спечелиш мен! — казах аз.

Известно време мълчахме, заслушани във вятъра.

После тя отговори:

— Все още ли се ухажваме? Мислех, че отдавна сме преминали този етап.

— Хмм — измърморих неангажиращо, защото се страхувах, че пълното мълчание може да се приеме като съгласие.

— До къде точно сме стигнали с тебе, Оливър? — попита тя.

— На около три часа път от Ню Йорк.

 

 

— Какво съм направила?

Бяхме спрели да пием кафе след Стърбридж.

Исках да кажа: „Не достатъчно“.

И все пак имах намерение да запазя протеста си в резерв.

Защото знаех, че съм разтърсен от предложението й за женитба. И не бях в състояние да й отговоря разумно.

— Добре, с какво те обидих? — попита тя отново.

Имах силно желание да кажа: „Причината е в това, което не си направила“.

— Забрави за това, Марси. И двамата сме уморени.

— Оливър, ти си ми сърдит. Защо не разговаряш с мен, вместо да размишляваш?

Този път бе права.

— Добре — започнах аз, като рисувах с пръст кръгове по металната маса. — Прекарахме две седмици разделени. Въпреки че и двамата бяхме заети, аз през цялото време мечтаех да съм с теб…

— Оливър…

— Нямам предвид само в леглото. Желаех твоята компания. Двамата заедно…

— Хайде стига — каза тя. — В Ипсуич бе коледна лудница.

— Нямам предвид само този уикенд, а цялото време.

Тя ме погледна. Не бях повишил тон, но издавах раздразнението си.

— А, отново се върнахме на моите пътувания през последните седмици.

— Оливър — каза тя, — мислех, че се разбираме, защото и двамата се отнасяме сериозно към кариерата си.

Тя бе права. Но само на теория.

— Опитай се да се успокоиш със „сериозно отношение към кариерата“, когато си сама в три през нощта.

Чувствах, че еманципираната жена в нея ще избухне. Но се излъгах.

— Опитвала съм се. Много пъти — отговори тя тихо.

— Така ли? И какво е да усещаш само хотелски възглавници? — попитах аз.

— Отвратително — отговори тя.

Винаги бяхме близо до края, но никога не го достигахме. Не беше ли неин ред да предложи да сменим играта?

— Как се чувстваш в самотните нощи? — попитах аз.

— Казвам си, че нямам друг избор.

— А вярваш ли си?

Усетих враждебност, нежелание да продължим.

— Какво искаш от една жена, Оливър?

Тонът беше нежен. А въпросът — труден.

— Любов — казах аз.

— С други думи, виеща се лоза?

— Бих прекарвал повече вечери в един и същ апартамент.

Не исках да философствам. Или да й позволявам намеци за моя брак. Джени също работеше, по дяволите.

— Мислех, че двамата сме щастлива двойка.

— Да, но когато сме заедно. Марси, това не е стока, която можеш да поръчаш просто по телефона.

Иронията на търговските ми метафори остана неоценена.

— Искаш да кажеш, че един от нас трябва да следва другия и да му бъде бавачка?

— Аз бих го направил — ако ти имаше нужда от мен.

— Господи! Току-що ти казах, че искам да се омъжа за теб!

Изглеждаше уморена и раздразнена. И моментът наистина не бе подходящ.

— Да тръгваме — казах аз.

Платих. Излязохме и се запътихме към колата.

— Оливър — каза Марси.

— Да?

— Възможно ли е просто да си разстроен от миналото? Имам предвид, защото те ме харесаха. А не са скачали от радост, когато си завел Джени?

— Не — казах аз. И погребах забележката й много дълбоко.

Предимство на Марси бе, че умее да се бори.

По време на нашето коледно и новогодишно примирие аз усещах как вътрешно се подготвя за нова акция. Врагът — това бе нейният собствен инстинкт да не се доверява на света.

Също и моят.

Както и да е, тя стоеше вкъщи, доколкото й бе възможно, и се опитваше да урежда нещата по телефона. Това не беше лесно в тази следколедна лудница. И все пак го правеше. Бореше се от разстояние. Прекарвахме нощите заедно. И — изумително — някои следобеди.

В навечерието на Нова година ми поднесе голямата изненада. Приготвяхме се за празненство у Симпсън. Докато се бръснех, Марси се появи до мен в огледалото и подобри картината. Заговори направо.

— Готов ли си за един ангажимент, Оливър?

— Какъв? — попитах аз малко нащрек.

— Например малко пътешествие. През февруари.

— Предполагам, че вече си избрала маршрута. — Не бъди саркастичен, Оливър, тя има опит.

— Бъди спокоен — каза тя. — Тъй като трябва да проверя модното ревю в Хонконг и…

— Хонконг!

Примамва ме с Ориента! Усмихнах се несигурно.

— Съгласен ли си, приятелю?

— Ти каза, че имаш работа — отговорих с подозрение.

— Да се покажеш тук-там не е точно работа. Освен това, една седмица по-рано е китайската Нова година. Можем да го отпразнуваме. После, на връщане, да спрем на Хаваите.

— Ами… — казах аз. Но изражението ми говореше: „Страхотно!“ Както винаги предпазливо, попитах:

— Имаш ли някаква работа на Хаваите?

— Не. Освен ако не броиш събирането на кокосови орехи.

Какво Новогодишно предложение!

— Е? — каза тя.

— Харесва ми, Марси. Особено Хаваите. Тихи брегове… разходки на лунна светлина…

— Нещо като меден месец — каза тя.

Заинтригуващо казано. Запитах се доколко бе преднамерена.

Не се обърнах. Вместо това погледнах в огледалото, за да видя изражението й.

То бе замъглено от парата.

 

 

Не получих разрешение от шефа си.

Получих насърчение.

Не че бяха щастливи да се отърват от мен. Откакто започнах работа във фирмата, не бях ползвал нито един свободен ден.

Все пак трябваше да се направят жертви. Имаше дела, с които не можех да се ангажирам. Като двете в Уошингтън, свързани с отказ от военна служба, за които се бях съгласил да използват разработките ми по делото „Уебър срещу военните служби“. А през февруари Конгресът щеше да реши какво да прави с проблема за дискриминацията. Затова имах някои угризения.

— Безпокоиш се, че светът ще се оправи докато те няма — усмихна се мистър Джонас, — но обещавам да ти запазя няколко несправедливости.

— Благодаря, сър.

— Бъди малко егоист, Оливър. Заслужил си го.

Даже докато се приготвях за пътешествието (туристическото бюро на Хонконг те затрупва с материали), аз се справих с няколко дела за „Среднощните нападатели“. И махнах с ръка на някакви мошеничества. Бари Полак (шампионът на делото за училищния съвет) се занимаваше с тях.

 

— Марси, знаеш ли какъв е бил договорът от Нанкинг?

Образовах я на закуска, вечеря, докато си миеше зъбите, дори я безпокоях в офиса й.

— Договорът от Нанкинг, ако искаш да знаеш…

— Трябва ли?

— Да. Когато англичаните ги нападнали през Войната за опиума…

— А, опиум — очите й светнаха.

Пренебрегнах нейната несериозност и продължих.

— … Китай трябвало да даде Хонконг на Англия.

— Така ли — каза тя.

— Това е само началото — отговорих аз.

— Разбирам — каза Марси, — а краят ще бъде как смелият адвокат Барет ги принуждава да го върнат. Така ли е?

Усмивката й озари стаята.

— Какво става с твоето домашно за пътешествието? — попитах аз.

— Била съм там няколко пъти — каза тя.

— Така ли? Кажи ми тогава за какво се сещаш, като кажа „Хонконг“?

— За орхидеите — отговори Марси. — Всички цветя са невероятни, но там има деветдесет различни вида орхидеи.

— Марси, ще ти купя по една от всеки вид.

— Ще ти го припомня.

— Всичко ще направя — казах аз.

 

 

Идва Нова година, пей Кунг Фу!

Танцувах из офиса, затварях папките и се сбогувах. Защото утре тръгвахме към хоризонтите на Изтока.

— Не се безпокой — каза Анита. — Ще запаля свещи на моливника ти. Алоха, Оливър.

— Не, Анита, научи го правилно — отговори новият почетен специалист по китайска култура. — Кунг хей фат чой.

— Да не ми казваш, че съм напълняла?

— Не, Анита — отговори мъдрецът. — Това бе новогодишното ни пожелание: Кунг хей фат чой — щастие и благополучие. Сбогом.

— Сбогом, щастливо копеле.

Така заминахме.