Ерик Сийгъл
Любовна история (2)

2

Оливър Барет IV

Ипсуич, Масачузетс Филипс Екзетър

Възраст: 20 год. 5 фута 11 инча, 185 фунта

Специалност: социални науки

Регистриран в деканата: ’61, ’62, ’63

„Ол айви“ — първи отбор: ’62, ’63

Професионална ориентация: право

Досега Джени би трябвало да е прочела биографията ми в програмата. Три пъти проверих дали Вик Клеймън, мениджърът, се е погрижил тя да я получи.

— Господи, Барет, това първата ти среща с гадже ли е?

— Млъквай, Вик, да не си изплюеш зъбите!

Докато загрявахме на леда не й махнах, дори не погледнах към нея (голяма работа като е тук!). И все пак тя май че си мислеше, че гледам към нея. Искам да кажа, защо си свали очилата по време на националния химн — само от уважение към знамето ли?

До средата на втората третина ние водехме срещу Дартмут с нула на нула, т.е. Дейви Джонстън и аз бяхме на път да им перфорираме мрежата. Зелените копелета се усетиха и започнаха да играят по-грубо — май че искаха да ни счупят един-два кокала, преди да ги разкъсаме. Феновете вече крещяха за кръв, а в хокея това буквално означава кръв или — ако това не се получи — гол. Тъй като донякъде и благородството задължава, аз никога не им отказвах и двете.

Ал Рединг — центърът на Дартмут — пресече нашата синя линия и аз връхлетях върху него, отнех му шайбата и се спуснах по леда. Феновете неистово крещяха. Забелязах Дейви Джонстън вляво от мен, но сметнах, че ще успея да стигна до вратата, като знаех, че техният вратар малко се петляви — тероризирах го откакто играеше за Дерфилд. Преди да успея да стрелям, и двамата им защитници бяха върху мен и аз трябваше да се попързалям около мрежата им, за да задържа шайбата. Сега тримата се мятахме ту към мантинелата, ту един към друг. В подобни мелета винаги съм гледал да се блъскам с всичка сила във всичко, носещо цветовете на врага. Някъде там под кънките ни се намираше шайбата, но в момента усилено се опитвахме да си разкажем играта един на друг.

Чу се реферската свирка.

— Ти! Две минути в клетката!

Погледнах нагоре. Той сочеше към мен. Мен ли? Какво бях направил, за да заслужа наказание!

— Стига бе, човек, к’во направих?

На него май не му се разговаряше повече. Той жестикулираше към масата на официалните лица: „Номер седем, две минути“.

Поспорих още малко, но това си беше задължително — тълпата очаква протест независимо колко явно е нарушението. Реферът ме отпрати с ръка. Запързалях се към наказателната клетка разярен и докато влизах в нея под тропота на кънките ми по дървения под, чух излайването на информационната уредба:

— Наказание за Барет от отбора на Харвард за непозволено хващане. Две минути.

Тълпата задюдюка. Няколко играчи на Харвард оспорваха мнението и справедливостта на реферите. Седях и се опитвах да си поема дъх, без да поглеждам нагоре и дори навън към леда, където Дартмут ни превишаваха по численост.

— Защо седиш тук, а всичките ти приятели играят?

Гласът беше на Джени. Не й обърнах внимание и вместо това призовах съотборниците си:

— Хайде, Харвард, вземи шайбата!

— Какво сбърка?

Обърнах се, за да й отговоря — в края на краищата аз я бях поканил:

— Много се стараех.

След това продължих да наблюдавам съотборниците си, които се опитваха да спрат усилията на Ал Рединг на всяка цена да вкара гол.

— Това срамно ли е?

— Джени, моля те, опитвам се да се концентрирам!

— Върху какво?

— Върху това как да му го върна на проклетото копеле Ал Рединг!

Погледнах отново към леда, за да дам морална подкрепа на колегите си.

— Ти лош играч ли си?

Погледът ми беше обърнат към нашата врата, около която сега се тълпяха зелени копелета. Не можех повече да чакам да изляза отново, а Джени упорстваше:

— На мен някога ще ми го „върнеш“ ли?

Отговорих, без да се обръщам:

— Ако не млъкнеш, ще го направя веднага.

— Аз си тръгвам. Довиждане.

Когато се обърнах, тя вече беше изчезнала. Изправих се, за да огледам и точно в тоя момент ме уведомиха, че двеминутната ми присъда е изтекла. Прескочих бариерата и се върнах на леда.

Тълпата приветства завръщането ми: „Щом Барет лети, всичко в отбора ще се нареди“. Където и да се криеше, Джени щеше да чуе големия ентусиазъм по повод присъствието ми. Така че много важно къде се намира!

Но къде е тя?

Ал Рединг стреля убийствено, но нашият вратар отклони шайбата към Джийн Кенъуей, който пък я подаде надолу в моята посока. Докато се пързалях след шайбата, си помислих, че имам частица от секундата да погледна нагоре към трибуните за Джени. Погледнах и я видях. Беше там.

В следващия момент летях по задник.

Две зелени копелета се блъснаха в мен и задникът ми се озова на леда. Усетих се невероятно унижен. Господи, Барет повален! Чувах как верните привърженици на Харвард викаха за мен, докато се изправях, плъзгайки се. Чувах и как жадните за кръв привърженици на Дартмут припяваха:

— Бийте ги пак! Бийте ги пак!

Какво ще си помисли Джени?

Дартмут отново владееше шайбата около нашата врата и вратарят ни отново отклони удара им. Кенъуей я избута към Джонстън, който я запрати към мен — вече се бях изправил. Сега тълпата побесня. Поех шайбата и на бегом преминах през синята линия на Дартмут. Двама техни защитници се насочиха право към мен.

— Давай, Оливър, давай! Премажи ги!

Острият писък на Джени се извиси над тълпата — беше изключително силен. Излъгах един от защитниците, блъснах се в другия толкова силно, че той изгуби дъха си и след това, вместо да стрелям подадох на Дейви Джонстън, който се беше появил от дясната ми страна. Той заби в мрежата. Гол за Харвард!

В следващия момент вече се прегръщахме и целувахме — аз, Дейви Джонстън и другите момчета.

Прегръдки, целувки, потупване по гърба и подскачане нагоре-надолу върху кънките, а тълпата ревеше. Играчът на Дартмут, когото блъснах, беше все още по задник. Феновете хвърляха програми на леда. Това наистина довърши защитника на Дартмут. (В метафоричен смисъл, разбира се — той се изправи, след като, си бе поел дъх.) Направихме ги на пух и прах със 7:0.

 

 

Ако бях сантиментален човек и ми пукаше достатъчно за Харвард, на стената нямаше да си закача нито снимка на Уинтроп хауз, нито на църквата Мем, а на Дилън, Спортния център Дилън. Ако имах духовен дом в Харвард, това беше той. Нейт Пуси може да ми отнеме дипломата за тези думи, но библиотеката Уайдънър значи много по-малко за мен, отколкото Дилън. Всеки божи следобед от колежанския ми живот отивах там, поздравявах приятелчетата с топли мръсни думи, разтоварвах се от украшенията на цивилизацията и се превръщах в жокей. Какъв кеф беше да си сложиш подплънките и хубавата стара риза с номер 7 (сънувах как запазвам този номер), да си вземеш кънките и да тръгнеш към пързалката Уотсън!

Завръщането в Дилън беше дори по-голям кеф. Сваляш си запотените одежди и чисто гол се запътваш надуто към гишето да си вземеш хавлиена кърпа.

— Как беше днес, Оли?

— Екстра, Ричи. Екстра, Джими.

После — под душа. Слушаш кой на кого какво е направил и колко пъти миналата събота вечер. „Абе, хванахме ги тия свине от Маунт айдъл и…“ Аз пък имах привилегията да ползвам самостоятелно място за размисъл. Бях ощастливен с болно коляно (да бе, ощастливен: виждали ли сте ми картона?) и ходех на тангентор всеки път след игра. Докато седях и наблюдавах кръговете около коляното ми, броях цепванията и раните (в известен смисъл им се радвам) и можех да си мисля или за всичко, или за нищо. Тази вечер си мислех за един гол, едно гадже и фактическо изключване на третия в класацията — Ол айви.

— Правим процедура, а, Оли?

Беше Джеки Фелт — нашият треньор и самоназначил се духовен водач.

— А какво изглежда, че правя, Фелт, че се плацикам ли?

Джеки се изкикоти и лицето му се озари от идиотска усмивка.

— Знаеш ли какво не е наред с коляното ти, Оли? Знаеш ли?

Бях ходил при всички ортопедисти на изток, но Фелт знаеше всичко.

— Не ядеш както трябва.

В действителност въобще не ме интересуваше.

— Не ядеш достатъчно сол.

Може би ако се съглася с него, ще си отиде.

— Окей, Джек, ще почна да ям повече сол.

Господи, колко доволен беше! Тръгна си с учудващо самодоволен вид за добре свършена работа върху идиотското си лице. Както и да е, отново бях сам. Потопих тялото си, приятно наболяващо, във въртопа, затворих очи и просто се отпуснах, затоплен чак до врата. Мммммм!

Господи! Джени ме чака отвън! Надявам се! И все пак… Господи! Колко време се излежавам в този комфорт, докато тя ме чака отвън в тоя Кеймбриджки студ? Поставих нов рекорд по бързо обличане. Дори не бях съвсем изсъхнал, когато отворих вратата на централния изход на Дилън.

Посрещна ме студеният въздух. Господи, какъв студ! И каква тъмнина! Все още се мотаеше малка група фенове — повечето стари хокеисти, които в мислите си винаги ще носят подплънки. Момчета като стария Джордан Дженкс, които идват на абсолютно всяка игра — у дома или навън. Как го правят тоя номер? Ето, Дженкс е голям банкер. Всъщност защо го правят?

— Добре падна, Оливър!

— Да, мистър Дженкс, нали знаете как играят.

Търсих Джени навсякъде. Нима си е отишла сама до Редклиф?

— Джени?

Отдалечих се на три-четири крачки от феновете, оглеждайки се отчаяно. Внезапно тя изскочи иззад един храст. Цялото й лице беше увито с шал и само очите й се виждаха.

— Ей, Препи, адски е студено тук!

Колко бях щастлив, че я виждам!

— Джени!

Съвсем инстинктивно я целунах леко по челото.

— Казах ли, че можеш? — каза тя.

— Какво?

— Казах ли, че можеш да ме целунеш?

— Извинявай, увлякох се.

— Аз пък не.

Бяхме почти съвсем сами на това място, където беше тъмно, студено и късно. Целунах я отново, но не леко и не по челото. Това продължи една дълга и хубава минута. Когато спряхме да се целуваме, тя все още се държеше за ръкавите ми.

— Не ми харесва — каза тя.

— Кое?

— Това, че ми харесва.

Докато вървяхме по целия път обратно (имам кола, но тя поиска да вървим), Джени държеше ръкава ми. Не ръката, ръкава ми. Не ме карайте да ви обяснявам това. На прага на Бригс хол не я целунах за лека нощ.

— Виж какво, Джен, може би няма да ти се обаждам няколко месеца.

Тя помълча една минута. Няколко минути.

Накрая попита:

— Защо?

— От друга страна пък, може и да ти се обадя веднага щом се прибера.

Обърнах се и тръгнах.

— Копеле! — чух я да шепти.

Обърнах се отново и подхвърлих остроумно от 20 фута разстояние:

— Видя ли, Джени, ти можеш да го направиш, но не и да го понесеш от друг!

Искаше ми се да видя израза на лицето й, но стратегията ми не позволяваше да се обърна назад.

 

 

Съквартирантът ми Рей Стратън играеше покер с две приятелчета — футболисти.

— Здравейте, говеда.

Те отговориха с подходящо ръмжене.

— К’во хвана тая вечер, Оли? — попита Рей.

— Едно гадже и един гол — отговорих му.

— Свали Кавилери.

— Не е твоя работа.

— Коя е тая? — запита един от бегемотите.

— Джени Кавилери — отговори Рей. — Кекавата музикантка.

— О, знам я — каза другият. — Много е зле!

Не обръщах внимание на тия груби и надървени копелета, тъй като размотавах кабела на телефона, за да го пренеса в моята стая.

— Тя свири на пиано в Обществото на Бах — каза Стратън.

— А на какво свири на Барет?

— Май на нещо твърдо!

Грухтене, ръмжене и кикот — животните се смееха.

— Господа — обявих на излизане от стаята, — да го духате!

Затворих вратата зад себе си след друга вълна от нечовешки звуци, свалих си обувките, легнах по гръб на леглото и набрах номера на Джени.

Говорихме шепнешком:

— Ей, Джен…

— Да?

— Джен… какво ще кажеш ако ти кажа…

Замълчах колебливо. Тя чакаше.

— Май че… съм влюбен в теб.

Пауза. Последва много тих отговор:

— Ще кажа… че си много тъп.

Затвори.

Не бях нещастен. Нито пък изненадан.