Ерик Сийгъл
Любовна история (31)

9

Тичах.

Когато излязох от кабинета на доктора се почувствах много по-ядосан и объркан, отколкото в началото. И затова единственият изход от лечението бе да тичам в Сентрал парк. След случайната ни среща бях успял да подмамя Симпсън да тича с мен. И когато му оставаше време от болничните ангажименти, ние се срещахме и обикаляхме наоколо.

За щастие той не ме попита дали съм продължил нещата с Джоана Стейн. Дали тя му е казала? Дали и тя ми е поставила диагноза? Както и да е, темата отсъстваше от нашите разговори. Честно казано, мисля си, че Стив бе доволен, че отново говоря с човечеството. Никога не заблуждавам приятелите си и затова му казах, че съм започнал да посещавам психиатър. Не споменах подробности, а и той не попита.

Този следобед бях много развълнуван от сеанса при лекаря и без да се замислям тичах прекалено бързо за Стив. Само след една обиколка той спря.

— Приятелю, тази ще я направиш сам — изпухтя той. — Ще те чакам на номер три.

Аз също бях уморен и се затичах бавно, за да оправя дишането си. Минавах покрай някои от многото атлети, които случайно се появяват в разноцветно, много формено и много скоростно разнообразие.

Разбира се, момчетата от нюйоркските клубове ме задминаваха като куршуми. Също и всички университетски студенти. Но дори когато тичах бавно, все пак имах кого да задминавам — обикновени граждани, дебели жени и всички деца под дванадесет години.

Отпадах и зрението ми леко се замъгли. Потта влезе в очите ми и аз смътно виждах само формата, размерите и цвета на облеклото на тези, които отминавах. Така че не можех с точност да кажа, кой тича покрай мен. Докато не се случи това, за което сега разказвам.

Различавах някаква фигура на осемдесет ярда пред мен със син спортен костюм Адидас (т.е. доста скъп) и значителна скорост. Ще се засиля и постепенно ще настигна това… момиче? Или стройно момче с дълга руса коса.

Забързах напред към синия Адидас. За двадесет секунди се приближих. Наистина бе момиче. Или пък момче с фантастичен задник — ето още една тема за обсъждане с д-р Ландън. Не, след като се приближих още по-близо ясно видях стройна дама, чиито руси кичури се развяваха. Хайде, Барет, направи се на Боб Хейс и се изфукай пред този бегач. Включих мотора, дадох газ и грациозно профучах покрай нея. Напред към нови предизвикателства. Пред себе си разпознах онзи едър оперен певец, когото редовно задминавах. Мистър баритон, вие сте следващата жертва на Оливър.

Тогава покрай мен премина една фигура като синя светкавица. Сигурно бе спринтьор от Милроуз клъб. Но не. Лазурната фигура бе същата, опакована в найлон жена, която по мои изчисления трябваше да бъде на двадесет ярда зад мен. Но сега тя отново бе напред. Може би беше някое ново явление, за което би трябвало да съм чел. Отново дадох газ, за да я разгледам. Не беше лесно. Бях изморен, тя се движеше бързо. Най-накрая я настигнах. Отпред изглеждаше дори по-добре, отколкото отзад.

— Да не сте някой шампион? — попитах аз.

— Защо питате — каза тя, без да се задъхва.

— Профучахте като куршум покрай мен…

— Вие не тичахте бързо — отговори тя.

Това обида ли трябваше да бъде. Коя, по дяволите, беше тя.

— Това обида ли трябваше да бъде?

— Само ако сте с деликатно его.

Въпреки че самоувереността ми бе устойчива, все пак ми стана криво.

— Доста сте нахална.

— Това обида ли трябваше да бъде — попита тя.

— Да — казах аз, без да го прикривам като нея.

— Бихте ли продължили сам? — попита тя.

— Да.

— Добре — каза тя. И изведнъж се засили напред. Сега пушеше — вероятно бе само номер — но да ме вземат дяволите, ако се оставя да ме изиграят. Много усилия ми трябваха, за да я настигна. Но успях.

— Здрасти.

— Помислих си, че искате да бъдете сам — каза тя.

Задъхвахме се и диалогът беше кратък.

— За кой отбор тренирате?

— За никой — каза тя. — Тичам, за да се поддържам за тениса.

— Абсолютният спортист — казах умишлено, за да засегна женствеността й.

— Да — отговори тя сериозно, — а вие самият, да не сте абсолютната мъжественост?

Как да се справя с това, особено като се напрягам да тичам с нейната скорост.

— Да — успях да кажа аз. И това бе най-умното, което можех да измисля. — Между другото, как сте с тениса?

— Нали няма да искате да играете с мен.

— Бих искал.

— Така ли? — каза тя. И слава богу — тръгна бавно.

— Утре?

— Разбира се.

— В шест? „Готам тенис клъб“ на 94-та и Първа.

— Работя до шест — казах аз. — По-добре в седем.

— Не, имам предвид шест сутринта — отговори тя.

— Шест сутринта? Кой играе по това време?

— Ние — освен ако не се уплашите — отговори тя.

— В никакъв случай — казах аз като си връзвах едновременно дъха и остроумието.

Тя се усмихна. Имаше хубави зъби.

— Чудесно. Кортът е запазен за Марси Наш, която, между другото, съм аз.

Тя ми подаде ръката си. За да я стисна, не да я целуна, разбира си. Противно на очакванията ми, тя нямаше здрава хватка на спортист. Беше нормална. Дори нежна.

— Мога ли да науча името ви? — каза тя.

Реших да бъда леко шеговит.

— Гонзалес, госпожо. Панчо Б. Гонзалес.

— О — каза тя, — знаех си, че не е Бързият Гонзалес.

— Не — казах аз, изненадан, че е чувала за този легендарен спринтьор, героят на много мръсни вицове от мръсните спортни съблекални.

— Добре, Панчо, шест сутринта. Но не забравяй да донесеш задника си.

— Защо? — попитах аз.

— Естествено — каза тя, — за да го набия^[1].

Можех да отвърна на това.

— Разбира се. И естествено, ти ще донесеш топките?

— Разбира се. Една дама в Ню Йорк е изгубена без тях.

След това тя направи един спринт, на който и Джес Оуенс би завидял.