Ерик Сийгъл
Любовна история (48)

26

— Марси, много ще плача тази седмица.

Беше шест сутринта и ние стояхме на летището.

— Единадесет дни — каза тя. — Най-дългата ни раздяла.

— Да — казах аз и се усмихнах. — Но аз си мислех, че просто мога да получа една доза сълзотворен газ на демонстрацията.

— Държиш се така, сякаш я очакваш с нетърпение, Оливър. Освен това не предизвиквай проклетите ченгета — добави тя.

— Обещавам да се държа добре.

Обявиха полета й. Бърза целувка и аз се затичах, прозявайки се да хвана самолета за Уошингтън.

Признавам си, че обичам да търсят помощта ми за важни събития. Тази събота в Уошингтън имаше голям ноемврийски поход срещу войната. Преди три дена организаторите ме помолиха да отида, за да им помогна в преговорите. „Наистина имаме нужда от вас“, каза Фреди Гарднър. Бях горд като петел, докато не ми казаха, че причината не бе само юридическия ми опит, но и „защото си подстригвате косата и изглеждате като републиканец“.

Спорът бе относно маршрута на манифестацията.

По традиция демонстрантите в Уошингтън минават по Пенсилвания авеню и покрай президентския дворец. Екип от правителствени пълномощници настояваха, че този трябва да бъде по на юг. (Колко далече, мислех си, до Панамския канал?)

Марси получаваше новини на порции всяка вечер.

— Клендинст настоява: „Ще има насилие, ще има насилие“.

— Откъде знае? — попита Марси.

— Там е въпросът. Попитах го: „Откъде, по дяволите, знаете?“

— Тези думи ли употреби?

— Е… всички, освен една. Както и да е, той отговори: „Мичъл така казва.“

— Откъде пък знае Мичъл?

— Попитах го. Не ми отговори. Почувствах внезапно желание да му ударя един.

— О, това е разумно. Добре ли се държиш, Оливър?

— Ако еротичните мисли бяха престъпления, щях да получа доживотна присъда.

— Радвам се — каза тя.

Телефонните ни сметки бяха феноменални.

 

В четвъртък следобяд двама епископи и група свещеници отслужиха литургия за мир пред Пентагона. Бяхме предупредени, че ще ги арестуват, затова множеството бе пълно с адвокати.

— Имаше ли насилие? — попита Марси вечерта.

— Не. Ченгетата бяха наистина вежливи. Но тълпата! Беше невероятно. Крещяха на свещениците неща, които не биха крещяли и в кръчмите! Господи, искаше ми се да раздавам юмруци.

— Направи ли го?

— Мислено.

— Това е добре.

— Липсваш ми, Марси. Искам да те докосна.

— Запази и това в мислите си. Какво стана със свещениците?

— Трябваше да отидем на съд в Александрия, за да издействаме да ги пуснат под гаранция. Мина добре. Защо смени темата? Не мога ли да ти кажа, че ми липсваш?

 

 

В петък правителството си отмъсти. Несъмнено, заради молитвите на мистър Никсън, Уошингтън бе обхванат от мокър студ. И все пак това не спря процесията със свещи, водена от Бил Кофин, възхитителният свещеник на Йейл. Само този човек е достатъчен да ме приобщи към религията. Затова по-късно отидох да го слушам в Националната катедрала. Просто стоях отзад (мястото бе претъпкано) и чувствах солидарността. И бих дал всичко, за да държа ръката на Марси.

Докато правих моето безпрецедентно посещение в дома на Бога, в Дю Понт Съркъл шайки от хипита, смахнати безделници и други побъркани глупаци организираха отвратителен бунт. По този начин показваха всичко, което бях отричал цяла седмица.

— Тези копелета! — казах на Марси по телефона. — Не го правят дори и за някаква кауза, а само за самоизтъкване.

— Това са хората, които трябваше да набиеш — каза тя.

— Права си, по дяволите — казах аз разочарован.

— Ти къде беше?

— В църквата — казах аз.

Марси изрази недоверие. Тогава аз цитирах литургията на Кофин и я убедих.

— Знаеш ли какво — каза тя, — утрешните вестници ще посветят половин колона на литургията и три страници на бунта.

Колкото и да е тъжно, тя бе права.

Спах неспокойно. Чувствах се виновен за удобствата на евтиния ми мотел, докато хиляди демонстранти нощуваха на пода и по пейките.

Събота бе мразовит и ветровит ден, но поне дъждът бе спрял. Тъй като нямаше кого да пускам под гаранция или да защитавам аз се разходих до „Свети Марк“, където всички се събираха.

Църквата бе пълна с хора, които спяха, пиеха кафе или просто мълчаливо чакаха разпореждания. Всичко бе добре организирано, имаше разпоредители, които пазеха демонстрантите от полицаите (и обратно). Имаше медицинска служба за непредвидени случаи. На места дори виждах хора, по-възрастни от трийсет.

До кафето няколко сестри обясняваха на група доброволци как да реагират срещу сълзотворен газ.

Понякога, когато си самотен, ти се струва, че виждаш познато лице. Една лекарка много приличаше на… Джоана Стейн.

— Здравей — каза тя, докато си сипвах кафе. Наистина бе Джоана.

— Не искам да прекъсвам упражнението по първа помощ.

— Няма нищо — каза тя. — Радвам се да те видя тук. Как си?

— Студен — казах аз.

Чудех се дали да й се извиня, че не й се обадих. Не беше сега моментът. Въпреки че, според мен, хубавото й лице ме питаше.

— Изглеждаш уморена, Джо — казах аз.

— Пътувахме цяла нощ.

— Разбирам — казах аз и й предложих кафе.

— Сам ли си? — попита тя.

Какво искаше да каже?

— Надявам се да бъда с още половин милион — отговорих аз. И си помислих, че съм затворил всички пролуки.

— Да — каза тя.

Пауза.

— Между другото, Джо, как е семейството ти?

— Братята ми са някъде тук. Мама и татко останаха в Ню Йорк да свирят.

После добави:

— Ти към демонстрантите ли си.

— Да — отговорих небрежно. И веднага съжалих за лъжата.

Защото знаех, че би ме поканила да се присъединя към приятелите й.

— Изглеждаш добре — каза ми Джо. Искаше да удължи разговора, надявайки се, че ще проявя повече интерес.

Но аз се чувствах неудобно просто да стоя там и да се опитвам да водя изкуствен разговор.

— Съжалявам, Джо — казах аз. — Няколко приятели ме чакат на студа…

— О, разбира се — каза тя. — Няма да те задържам.

— Не, просто…

Тя видя, че съм смутен и се сбогува.

— Всичко хубаво.

Поколебах се, после си тръгнах.

— Предай поздрави на всички музикални чудаци — извиках аз.

— Ще се радват да те видят, Оливър. Ела някоя неделя.

Бях на известно разстояние от нея. Обърнах се и я видях с още една жена и двама мъже. Явно тези, с които бе дошла. Други лекари? Дали единият не беше приятелят й?

Не е твоя работа, Оливър.

 

 

Манифестирах. Не скандирах, защото не ми е присъщо. Като огромна стоножка, ние минахме покрай Районния съд, ФБР и завихме край Хазната. Накрая отдадохме почит на „бащата на нашата страна“

Замръзна ми задника, докато седях на земята. Подремнах малко по време на речите. Но се оживих, когато огромното мнозинство запя „Дайте шанс на мира“ в един глас.

Аз не пях. Не съм музикален. Всъщност ако бях с групата на Джоана, може би щях да пея. Но е странно да изпълняваш соло в тълпата.

 

 

Бях много уморен, когато отключих вратата на апартамента си в Ню Йорк. Точно тогава телефонът иззвъня. Направих един последен спринт и го грабнах.

Бях достатъчно изтощен, за да мисля трезво.

— Здрасти — изписках с фалцет. — Аз съм Аби Хофман и ви желая Честита Нова Година!

Много смешно, мислех си.

Но Марси не се засмя.

Защото не беше Марси.

— Хм… Оливър?

Шегата ми беше малко ненавременна.

— Добър вечер, татко. Мислех, че е някой друг.

— Хм… да.

Пауза.

— Как си, синко?

— Чудесно. Как е майка?

— Добре. И тя е тук. Оливър, за другата събота…

— Да, сър?

— Ще се срещнем ли в Ню Хевън?

Напълно бях забравил за датата, която определихме през юни.

— Да, разбира се.

— Чудесно. С кола ли ще дойдеш?

— Да.

— Тогава, да се срещнем пред входа на „Фийлд Хауз“? Да кажем, в дванадесет?

— Добре.

— После ще вечеряме, надявам се.

Хайде, кажи да. Той иска да те види. Усещаш го в гласа му.

— Да, сър.

— Чудесно. Майка ти иска да те чуе.

Така свърши моята седмица на демонстрации, докато бъбрех недемонстративно с родителите си.

Марси се обади в полунощ.

— По новините казаха, че Никсън гледал футбол, докато вие сте манифестирали — докладва тя.

В момента това нямаше значение.

— Проклетата къща е празна — отговорих аз.

— Само още една седмица.

— Тази раздяла трябва да свърши.

— Ще свърши, приятелю. След седем дни.