Ерик Сийгъл
Любовна история (30)

8

Трябваше ни около седмица, докато стигнем до Едип. Който притежава дворец в двора на Харвард: Барет Хол.

— Семейството ми го дариха, за да си купи авторитет.

— Защо? — попита д-р Ландън.

— Защото парите ни не са чисти. Защото прадедите ми са били пионери в експлоататорския труд. Филантропията е наше хоби отскоро.

Колкото и да е странно, научих това не от някоя книга за семейство Барет, а… в Харвард.

Когато бях в последния курс, трябваше да специализирам. Заедно с много други избрах обществени науки, Индустриално развитие на Америка. Учителят бе, така да се каже, радикален икономист, казваше се Доналд Вогъл. Беше си извоювал място в историята на Харвард със съчетаването на информацията с нецензурни реплики. Курсът му бе известен и с това, че бе много емоционален.

— Не вярвам в проклетите проклети изпити — казваше Вогъл.

Множеството се развеселяваше.

Малко е да се каже, че залата бе пълна. Тя бе претъпкана с мързеливци и усърдни бъдещи студенти по медицина, безработни или търсещи работа.

Обикновено, освен да чуят цветистия речник на Вогъл, повечето от нас можеха да си побъбрят или да почетат. Един ден, за нещастие, аз влязох. Темата бе ранната американска текстилна промишленост, доста приспивателно.

„Когато говорим за текстилна промишленост, може да споменем много проклети «благородни» имена от Харвард, които са действали подло. Например Амос Барет, випуск 1794…“

По дяволите, моето семейство! Дали Вогъл знаеше, че слушам. Или може би четеше тази лекция на тълпата си всяка година?

Аз се свих на мястото си, а той продължи.

„През 1814 Амос и някои други от Харвард обединили усилията си, за да извършат индустриалната революция във Фол Ривър, Масачузетс. Построили първите големи текстилни фабрики. И се «грижели» за работниците си. Това се нарича покровителствено отношение. В името на морала те настанили момичетата от по-далечните ферми в спални. Естествено работниците давали половината от заплатата си за храна и жилище.

Момичетата работели по осемдесет часа на седмица. И, разбира се, Барет ги учели да бъдат икономични.

— Влагайте парите си в банки, момичета.

Познайте чии били банките?“

Искаше ми се да се превърна в комар и да отлетя.

Придружавайки речта си с каскада от епитети, повече от обикновено, Вогъл проследи нарастването на предприятията на Барет. И продължи с по-добрата (или по-лошата) част от лекцията.

„В началото на деветнадесети век половината от работниците във Фол Ривър били деца. Някои нямали повече от пет години. Децата носели вкъщи два долара на седмица, жените — три, а мъжете — богатство от седем и половина.

Но не всичко било в брой, разбира се. Една част се изплащала в купони, валидни само за магазините на Барет, разбира се.“

Вогъл даде примери за лошите условия. Например в тъкачното помещение влагата подобрявала качеството на тъканта. И така, собствениците „инжектирали“ повече пари във фабриките. В разгара на лятото прозорците оставали затворени, за да бъдат основата и вътъкът влажни. Това съвсем не предизвиквало добри чувства у работниците към Барет.

„И забележете този проклет факт — пенеше се Вогъл — не им стигали мизерията и мръсотията или нещастните случаи без никакво обезщетение, но и проклетите им заплати спаднали! Печалбите на Барет растели и все пак те намалили заплатите на проклетите работници! Защото всяка нова емигрантска вълна щяла да работи и за по-малко!

Проклета, проклета проклетия!“

По-късно през този семестър зубрех в Радклифската библиотека. Там се запознах с едно момиче, Джени Кавилери. Баща й бе пекар от Кранстън. Покойната й майка, Тереза Верна Кавилери, бе дъщеря на сицилианци, които бяха емигрирали в… Фол Ривър, Масачузетс.

— Сега разбирате ли защо мразя семейството си?

Пауза.

— Утре, пет часа — каза д-р Ландън.