Ерик Сийгъл
Любовна история (58)

36

— Какво мислите, докторе?

— Мисля за един лимонов сладкиш.

Джоана Стейн, доктор по медицина, се пресегна и сложи на подноса си едно парче сладкиш. Това, заедно с два корена целина, щеше да бъде обядът й. Току-що ми бе обяснила, че е на диета.

— Доста странно — казах аз.

— Не мога да се въздържа — отговори тя. — Аз съм абсолютно ненаситна за сладкиши. Целината е за успокоение на съвестта ми.

Бяха минали две седмици от завръщането ми. През първите няколко дни се чувствах уморен, в следващите — ядосан. После, сякаш за да балансирам, просто се чувствах самотен.

Но по-различно.

Преди две години мъката ме бе завладяла изцяло. Сега чувствах, че имам нужда от компанията на някого. Някой приятен човек. Не исках да чакам.

Единственото ми безпокойство, преди да се обадя на Джоана Стейн бе, че ще трябва да съчинявам разни лъжи, за да обясня защо не се бях обаждал толкова време.

Тя не ме попита.

Когато й позвъних, тя просто показа, че се радва да ме чуе. Поканих я на вечеря. Тя предложи обяд, веднага, в болницата. И аз отидох.

Когато пристигнах, тя ме целуна по бузата. Аз също я целунах за първи път. Попитахме се един друг как сме и си отговорихме с бегли подробности. И двамата сме работили много, били сме изключително заети. И тъй нататък. Тя ме разпита за адвокатската ми работа. Аз й разказах виц на Спиро Егню. Тя се засмя. Чувствахме се добре заедно.

После я попитах за лекарската й работа.

— Тук съм до юни, слава Богу.

— А после?

— Две години в Сан Франциско. В учебна болница и с нормална заплата.

Сан Франциско е — бързо пресметнах аз — на няколко хиляди мили от Ню Йорк. Оливър, глупако, не изпускай и тази възможност.

— В Калифорния е чудесно — казах аз, за да спечеля време.

Следващият уикенд щях да ходя в Кранстън. Можех да я поканя да пътуваме заедно, просто приятелски. Щеше да се запознае с Фил. Това ще бъде шанс да започна нещата.

И тогава мозъкът ми обработи нейния коментар на последната ми реплика.

— Не е само Калифорния — бе отговорила Джо. — Има и един мъж.

Охо. Мъж. Това е логично. Животът продължава и без теб, Оливър. Да не мислиш, че тя стои и тъгува.

Чудех се дали лицето ми е издало разочарованието ми.

— Радвам се да го чуя — отговорих аз. — Той лекар ли е?

— Да — усмихна се тя. — На кой друг мога да дължа тази работа?

— Музикален ли е? — попитах аз.

— Едва се оправя с обоя.

Но явно се оправя с Джоана.

Стига толкова ревниво любопитство, Оливър. Покажи, че си тактичен и смени темата.

— Как е крал Луис?

— По-луд от всякога — отговори тя. — Всички ти пращат поздрави и те канят някоя неделя…

Не. Не бих искал да се срещам с обоиста.

— Чудесно. Ще дойда някой път — излъгах аз.

Последва малка пауза. Пиех кафето си.

— Мога ли да ти се доверя, Оливър? — прошепна тя плахо.

— Разбира се, Джо.

— Много ми е неудобно, но… бих искала още едно парче сладкиш.

Аз галантно й взех едно, като се преструвах, че е за мен. Джоана Стейн, доктор по медицина, изрази вечна благодарност.

Времето ни скоро свърши.

— Успех в Сан Франциско, Джо — казах аз на раздяла.

— Обаждай се.

— Да, разбира се — казах аз.

И бавно отидох до офиса си.

Три седмици по-късно настъпи дългоочакваният ден.

 

 

След като години наред бе заплашвал, че ще го направи, баща ми наистина стана на шейсет и пет. Празненството бе в офиса му.

Самолетът ми закъсня с един час поради снежната буря. Когато влязох, купите с пунш бяха доста изпразнени. Озовах се в развълнувано море от туид. Всички казваха какъв чудесен човек е татко. Скоро щяха да го изпеят.

Държах се добре. Говорих с партньорите на баща ми и с техните семейства. Най-напред с мистър Уърд, любезно изкопаемо, и с неговите деца, бъдещи изкопаеми. После със Сеймър, които едно време бяха общителна двойка, а сега се бяха ограничили до една тъжна тема: Единственият им син, Евърит, пилот на хеликоптер във Виетнам.

Майка ми стоеше до баща ми и приемаше пратеници от големите предприятия на Барет. Дори имаше един от съюза на текстилните работници.

Лесно го разпознах. Джейми Франсиз бе единственият, който не носеше костюм „Брукс“ или „Дж. Прес“.

— Жалко, че закъсняхте — каза Джейми. — Искаше ми се да чуете речта ми. Вижте — всички членове са се събрали.

Той посочи към масата в заседателната зала, където златен часовник показваше 6:15.

— Баща ви е добър човек. Трябва да се гордеете — продължи Джейми. — Седели сме около масата с него почти тридесет и пет години.

Просто кимнах. Джейми явно искаше да повтори приветственото си слово.

— През петдесетте всички собственици бяха хукнали да строят заводи на юг. И оставиха хората си на сухо.

Това не бе преувеличение. Днес промишлените градове в Ню Инглънд са почти запустели.

— Но баща ви каза: „Ние ще останем. Помогнете ни да ги изпреварим.“

— Продължете — казах аз, сякаш той имаше нужда от покана.

— Поискахме нови машини. Мисля, че нито една банка не се осмели да го финансира…

Той си пое дъх.

— И мистър Барет даде всичките си пари. Три милиона долара, за да спаси работата ни.

Баща ми не ми бе разказвал това. Но аз не съм го и питал.

— Разбира се, сега натискът е върху него — каза Джейми.

— Защо?

Той ме погледна и произнесе две срички: „Хонконг“.

Аз кимнах.

Той продължи.

— И Формоза. А сега започват и в Южна Корея. По дяволите!

— Да, мистър Франсиз — отговорих аз, — това е проклета надпревара.

Знаех това.

— Бих използвал и по-силни изрази, ако не бяхме в офиса на баща ви. Той наистина е добър човек, Оливър. Не като — моля да ме извините — някои други Барет.

— Да — казах аз.

— Всъщност — каза Джейми, — мисля, че той затова положи такива усилия да бъде честен с нас.

Изведнъж погледнах към другия край на стаята и видях съвсем различен човек на мястото, където стоеше баща ми. Някой, който, без да зная, е изпитвал същите чувства като мен.

Но за разлика от мен е направил много повече, отколкото само да говори.

 

 

Справедливостта се възцари през ноември.

След няколкото сезона на нашето недоволство, Харвард скъса задника на Йейл на футбол. Четиринадесет на дванадесет. Решаващите фактори бяха Бог и нашата защита. Единият изпрати мощни ветрове, за да пречат на противника, другият удържа последната атака. Всички на бойното поле се усмихвахме.

— Това е чудесно — каза баща ми, докато пътувахме към центъра на Бостън.

— Не само чудесно — фантастично! — отговорих аз.

Най-сигурният знак, че остаряваш, е да започнеш да се вълнуваш от това, кой печели играта между Харвард и Йейл.

Но както вече казах, важното е, че победихме.

 

 

Баща ми паркира колата близо до офиса си.

И се запътихме към ресторанта, за да празнуваме с раци и други такива.

Той крачеше енергично. Въпреки възрастта си все още тичаше в „Чарлс“ пет пъти седмично. Беше във форма.

Разговорът ни бе изцяло насочен към футбола. Баща ми не попита — а усетих, че няма и да го направи — за съдбата на връзката ми с Марси. Нито засегна други теми, които считаше за табу.

Ето защо аз поех инициативата.

Докато минавахме покрай офисите на „Барет, Уърд и Сеймър“, аз казах:

— Татко?

— Да.

— Бих искал да поговорим за… фирмата.

Той ме погледна. Не се усмихна. Но трябваше да напрегне всичките си мускули, за да се въздържи. Един достоен спортист като него не променя темпото, преди да е преминал финалната линия.

Това не бе внезапна прищявка. Никога не разказах на баща си по какви заплетени пътеки бях достигнал до решението да бъда… част от нещата. Трябваше ми много време, за да го взема.

За разлика от обичайните ми решения, това го бях обмислял всеки ден (и нощ), откакто се бях върнал от рождения ден на татко преди повече от половин година.

Първо, вече не можех да обичам Ню Йорк. Това не е град, който лекува самотата. А най-много от всичко аз исках да принадлежа на някое място.

И може би причината не бе само това, че видях семейството си с други очи. Може би просто исках да се върна у дома.

Опитвах се да бъда толкова много неща досега, само за да избегна срещата със себе си.

Аз съм Оливър Барет. Четвърти.

 

 

Декември 1976

 

Вече живея в Бостън почти пет години. Работих заедно с баща си, докато той напусна фирмата. Признавам, че в началото ми липсваше адвокатската динамика. Но колкото повече навлизах в нещата, толкова повече разбирах, че това, което правим в „Барет, Уърд и Сеймър“, също е от значение.

Компаниите, на които помагаме да изплуват, предлагат нови работни места. А това е източник на гордост за мен.

Колкото до работните места, нашите фабрики във Фол Ривър процъфтяват. Всъщност, единствената загуба, която понасят работниците ни, е на игрището.

Всяко лято на нашия пикник Работниците играят срещу Шефовете футбол. Откакто аз се включих в отбора, резултатите, досега в полза на работниците, се промениха. Мисля, че с нетърпение очакват да се оттегля.

„Уол Стрийт Джърнъл“ не споменава всички предприятия, които сме финансирали. Едно от пропуснатите е фурната на Фил във Форт Лодърдейл. Студът и сивотата на Кранстън дотегнаха на Фил, а Флорида е доста примамливо място.

Той ми се обажда веднъж в месеца. Питам го за светския му живот, убеден, че около него има много подходящи дами. Той отговаря с: „Времето ще покаже“. И бързо насочва разговора към моите светски ангажименти.

Които са доста. Живея на „Бийкън Хил“, този легендарен рог на изобилието на скоро завършили колежани. Не е трудно да се намерят нови приятели. И не само тип бизнесмени. Често пийвам по чашка със Стенли Нюман, джаз пианист. Или с Джани Барнеа, художник, който скоро ще открият.

Разбира се, все още поддържам връзка със старите си приятели. Симпсън имат син, а Гуен е бременна с номер две. Идват ми на гости, когато са в Бостън за футболен мач или за нещо друго. (При мен има много място.)

Стив ми съобщи, че Джоана Стейн се омъжила за Мартин Джаф, който, освен че е обоист е и специалист по очни болести. Живеят на Крайбрежието.

Според малката клюка, която прочетох в „Таймс“, мис Бинъндейл скоро се е омъжила повторно. За някой на име Престън Елдър („тридесет и седем годишен, юрист от Уошингтън“).

Предполагам, че брачната епидемия най-накрая ще застигне и мен. Напоследък често се виждам с Ани Джилбърт, моя далечна братовчедка. За момента не мога да кажа дали е сериозно.

Междувременно, благодарение на хокейните запалянковци, които гласуваха за мен, аз съм съдия в Харвард. Това е добър повод да ходя в Кеймбридж и да се преструвам, че все още съм това, което отдавна не съм. Студентите са много по-млади и малко по-размъкнати. Но кой съм аз, за да ги съдя? Моята работа ме задължава да нося вратовръзка.

И тъй, животът е предизвикателство. Дните ми са пълни. Получавам удовлетворение от работата си. Да, тъй като съм Барет, моят стимул е Отговорността.

 

 

Все още съм във форма. Тичам в „Чарлс“ всяка вечер.

Ако измина пет мили, мога да видя светлините на Харвард от другата страна на реката. Виждам всички места, по които съм вървял, когато бях щастлив.

Тичам обратно в тъмнината и се връщам в спомените си, просто за да минава времето.

Понякога се питам какъв ли щях да бъда, ако Джени беше жива.

И си отговарям:

Щях да бъда жив.