Ерик Сийгъл
Любовна история (57)

35

Има много и сложни обяснения за нещата, които правим в живота си. Според общото мнение зрелите хора трябва да живеят логично, да се вслушват в разума си. Да обмислят действията си.

Но в такъв случай те може би не са чували това, което веднъж ми каза доктор Ландън. Дълго време, след като всичко свърши.

Фройд — да, самият Фройд — казва, че за дребните неща в живота наистина трябва да действаме според разума си.

Но за важните решения трябва да чуем какво ни казва подсъзнанието.

Марси Бинъндейл стоеше на 1800 фута над Хонконг. Падаше здрач. Светлините на града малко по малко се запалваха.

Вятърът бе студен. Развяваше косата й през лицето по начина, който често смятах за толкова красив.

— Здравей, приятелю — каза тя. — Погледни към светлините долу. Оттук се вижда всичко.

Не отговорих.

— Искаш ли да ти покажа забележителностите?

— Видях достатъчно този следобед. С Джони.

— А, да — каза тя.

После постепенно тя забеляза, че не бях отвърнал на усмивката, с която ме посрещна. Гледах я и се питах, това ли бе жената, която почти бях… обичал?

— Има ли нещо нередно? — попита тя.

— Всичко — отговорих аз.

— Например?

Гласът ми бе тих.

— В твоите експлоататорски фабрики работят малки деца.

Марси се поколеба за момент.

— Всички го правят.

— Марси, това не е извинение.

— И кой казва това? — отговори Марси спокойно. — Мистър Барет, наследник на богатство от текстилната индустрия в Масачузетс!

Бях подготвен за това.

— Не е в това въпроса.

— Така ли? Те са се възползвали от ситуацията, точно както правят тук.

— Преди сто години — казах аз. — Аз не съм бил там, за да им кажа, че ме отвращават.

— Правиш се на светец — каза тя. — А и кой те е избрал да променяш света?

— Виж какво, Марси, не мога да го променя. Но в никакъв случай не съм длъжен да го следвам.

Тя поклати глава.

— Оливър, тази тъпотия е просто повод.

Погледнах я и не отговорих.

— Искаш да сложиш край. И си търсиш подходящо извинение.

— Хайде — каза тя, — ти се залъгваш. Дори ако дам всичко за благотворителни цели и отида да преподавам в Апалачите, ти ще намериш друга причина.

Замислих се. Това, което знаех, бе, че искам да си тръгна.

— Може би — предположих аз.

— Тогава защо нямаш кураж да ми кажеш, че просто не ме харесваш?

Марси губеше самообладание. Не беше разстроена. Нито ядосана. И все пак не можеше съвсем да поддържа пословичното си спокойствие.

— Не, харесвам те, Марси — казах аз, — но просто не мога да живея с теб.

— Оливър — отговори тихо тя — ти не би могъл да живееш с когото и да било. Ти все още си толкова обсебен към Джени, че не искаш нова връзка.

Не можех да отговоря. Тя наистина ме нарани като спомена Джени.

— Познавам те — продължи тя. — Цялата ти „голяма ангажираност с процесите“ е просто маска. Обществено приемливо извинение да продължиш да скърбиш.

— Марси?

— Да.

— Ти си студена и безсърдечна кучка.

Обърнах се и си тръгнах.

— Почакай, Оливър.

Спрях и я погледнах.

Тя стоеше там. Плачеше. Много тихо.

— Оливър… имам нужда от теб.

Не отговорих.

— Мисля, че и ти имаш нужда от мен — каза тя.

За момент не знаех какво да направя.

Погледнах я. Знаех колко отчаяно самотна се чувстваше.

Но това беше проблемът.

И аз се чувствах така.

Обърнах се и тръгнах надолу по Остин Роуд. Без да се обръщам.

Беше се стъмнило.

Искаше ми се мракът да ме удави.