Ерик Сийгъл
Любовна история (35)

13

Тъкмо сънувах, че съм заспал и — по дяволите — телефонът иззвъня.

— Здрасти. Събудих ли те, обезпокоих ли те или се натрапих по друг начин? Веселият глас бе на Марси Наш. Подтекстът бе: забавлявам ли се или предано я чакам да се обади.

— Това, което правя, е строго секретно — отговорих, намеквайки, че имам някакво пикантно занимание. — Къде си ти?

— На летището — отговори тя, сякаш бе истина.

— С кого си? — попитах небрежно.

— С един уморен бизнесмен.

Хващам се на бас, че бизнесът е бил много уморителен.

— Хвана ли те? — попитах аз.

— Какво? — каза тя. — Ей, Барет, пушиш ли? Проясни си мозъка и ми кажи ще играем ли тенис сутринта?

Хвърлих поглед към часовника на масата. Беше почти един часа след полунощ.

— Вече е „сутринта“ — отговорих раздразнен от това, което е правила цяла седмица, от това че ме събуди, че не налапа въпросите-примамка и въобще от цялата загадка.

— Ще играем ли в 6 сутринта — попита тя. — Да или не?

Помислих няколко секунди. Защо, по дяволите, ще се върне от почивка и забавления в тропиците и ще иска да играе тенис толкова рано? А защо не играе с „другаря по стая“? Дали аз бях само нейният тенис партньор? Или той трябваше да закусва със съпругата си. Трябваше да я разкарам и да легна да спя.

— Да, ще дойда — казах аз. Което не бе съвсем според намеренията ми.

Ще я смажа от бой.

Сутринта на тенис корта не проявих никаква милост. Бях безмълвен (освен „Готова ли си?“) и много злобен. Освен това Марси играеше малко по-зле. Изглеждаше леко бледа. Дали е валяло на Бермудите? Или е прекарала твърде много време в хотела? Е, това не бе моя работа.

— Ох — каза тя с усилие, след като бързият двубой приключи. — Панчо не се шегува с мен днес.

— Имах цяла седмица, за да загубя чувството си за хумор, Марси.

— Защо?

— Мисля, че шегата с Кливлънд е вече много.

— Какво искаш да кажеш — каза тя и изглеждаше искрена.

— Достатъчно съм обиден, за да говоря за това.

Марси изглеждаше объркана. Държеше се сякаш не й беше ясно, че съм й сърдит.

— Не сме ли възрастни хора? — каза тя. — Защо да не поговорим, какво те тревожи?

— Не си струва да се обсъжда, Марси.

— Добре — каза тя разочаровано. — Явно не искаш да вечеряш.

— Не знаех, че има вечеря.

— Не беше ли това наградата?

Помислих за момент. Сега ли да й го кажа? Или да си позволя разточителна вечеря за нейна сметка и после да й кажа да върви по дяволите.

— Добре, купи ми вечеря — отговорих малко грубо.

— Кога и къде? — каза тя, явно не особено разтревожена от неучтивостта ми.

— Не, аз ще те взема. От вас — уточних аз.

— Няма да си бъда вкъщи — отговори тя.

Да, позната история.

— Марси, ще те взема дори ако си на Тимбукту.

— Добре, Оливър. Ще ти се обадя около 6,30 и ще ти кажа къде съм.

— Ами ако не съм вкъщи? — казах аз. Доста подходящ отговор, мислех си. И добавих: — Понякога имам клиенти, които ме канят в офисите си в открития космос.

— Добре, ще звъня, докато ракетата ти се приземи.

— Тя тръгна към дамската съблекалня и се обърна: — Оливър, знаеш ли, започвам да се убеждавам, че наистина си луд.