Ерик Сийгъл
Любовна история (15)

15

Завършихме в този ред.

Тоест Ъруин, Бела и аз бяхме тримата най-добри от абсолвентския клас на Юридическия факултет. Моментът за триумф настъпи: интервюта за работа, оферти, молби, ухажвания. Навсякъде, накъдето се обърнех, като че ли някой размахваше знаме и на него беше написано: „Работи за нас, Барет“.

Аз обаче следвах само зелените знамена. Е, не бях съвсем тъп, но елиминирах престижните предложения като това да служиш при някой съдия, както и алтернативата за държавна служба — като Министерство на правосъдието — в името на една доходна работа, която щеше да изхвърли мръсната дума „скърпвам“ от нашия речник.

Макар и да бях трети, кандидатствайки за най-добрите места аз се радвах на едно неоценимо преимущество. Бях единственият в първата десетка, който не беше евреин. (А всеки, който казва, че това няма значение, е стопроцентов евреин.) Господи, има десетки фирми, готови да оближат задника на някой англосаксонец протестант, взел адвокатска диплома. Вижте само случаите с „Лоу ривю“, Ол айви, Харвард и други, които знаете. Тълпи от хора се блъскаха, за да включат името и номера на дипломата ми в канцеларския си регистър, а аз се чувствах като гадже, което се дава като премия, и всичко това много ми харесваше.

Имаше една особено интригуваща оферта от някаква фирма в Лос Анжелис. Шефът на „Личен състав“ г-н… (защо да рискувам съдебен процес?) ми повтаряше непрекъснато:

— Скъпи Барет, ние тук го имаме по всяко време. Ден и нощ. Дори и в офиса!

Не че Калифорния ни интересуваше, но все пак исках по-точно да зная за какво говореше г-н… Джени и аз попаднахме на доста налудничави възможности, но вероятно за Ел Ей те не бяха достатъчно налудничави. (Най-накрая трябваше да се отърва от г-н… като му казах, че въобще не ми пука какво могат да имат и така разбих сърцето му.)

Всъщност ние бяхме решили да живеем на източния бряг. Както се оказа впоследствие, получавахме хиляди фантастични предложения от Бостън, Ню Йорк и Вашингтон. В един момент Джени смяташе, че ще бъде добре да останем в щата Колумбия („Трябва да провериш в Белия дом, Ол“), но аз бях по-склонен за Ню Йорк. Най-накрая с благословията на жена си казах „да“ на фирмата „Джонас и Марш“ — една престижна кантора (Марш беше бивш Главен адвокат), ориентирана към гражданските свободи („Ще можеш да правиш добро и същевременно да преуспееш“, каза Джени). Освен това те наистина ме обградиха с внимание: Джонас старши дойде чак до Бостън, покани ни на вечеря в Пиър Фор и изпрати цветя на Джени на следващия ден.

В продължение на една седмица Джени си тананикаше нещо като „Джонас, Марш и Барет“. Казах й да не бърза толкова, но тя ми отговори да си гледам работата, защото вероятно и аз си тананикам същото стихче наум. Излишно е да ви казвам, че беше права.

Позволете ми също така да спомена между другото, че „Джонас и Марш“ дадоха на Оливър Барет IV 11 800 долара — най-високата заплата, която някой от нашия випуск получаваше.

Както виждате, бях само трети в академично отношение.