Ерик Сийгъл
Любовна история (41)

19

Бях чел за това преди няколко години. За внезапната смърт на бащата, Уолтър Бинъндейл. Как завещал голямото си царство с единадесет града на дъщеря си, която по онова време е била много млада.

Някога е имало и по-голям брат. Но както си спомнят почитателите на автомобилните състезания, през 1965 „Бин“ Бинъндейл излязъл от пътя и катастрофирал в Зандвурт, няколко секунди след като станал пръв. Така Марси останала единственият наследник. Статиите в пресата предполагали, че малкото момиче ще продаде магазините, колкото може по-скоро, и ще живее както подобава на една „златна“ наследница. Но вместо това двадесет и четири годишното момиче решило, че може да се занимава с ръководството и поело работата на баща си.

Специалистите се подсмихвали. Нейното „ръководство“ щяло скоро да доведе веригата до разорение. Но това не станало чак толкова бързо. След две години „Бинъндейл“ предложили разширение на Запад. Отново търговците го пренебрегнали като младежка грешка. Но когато те се установили и в Лос Анжелис (седемнадесети клон), капиталът им се удвоил. Може и да е било просто късмет, но онези, които се усмихвали, трябвало да се усмихват в лицето й.

От време на време бях попадал на някои малки съобщения за финансовия възход на „Бинъндейл“. Президентът бе споменаван между другото, в случаите, когато името й изобщо се появяваше. Никога не бе отпечатана нейна снимка. Светските рубрики не разгласяваха действията й. Колоните на „Пийпъл“ не съобщиха за женитбата й. Нито за развода й. Такава анонимност бе почти невъзможна, когато си между най-богатите хора в страната. А освен това руса и красива. Затова не се изненадах, когато научих, че Марси е плащала на агенция да я пази от пресата.

Това, както и други новини ми бяха разказани, докато карах на север белия й мерцедес. Най-напред използвах телефона й, за да отменя часа при д-р Ландън. После тя се обади в офиса си и каза: „Отложете следобедните ми срещи“ (с толкова много думи). Накрая аз изтръгнах кабела.

Марси мило се усмихваше, докато аз съзнателно рушах личната й собственост.

— По някаква необяснима причина те харесвам, Оливър. Но си невероятно импулсивен.

— Ти също не си особено поносима — отговорих аз. — Помисли за неприятностите, които можеше да спестиш и на двама ни, ако просто беше казала веднага: „Казвам се Бинъндейл“. А аз щях да кажа: „И какво от това? Това не е толкова привлекателно, колкото е задникът ти“.

Блясъкът в очите й говореше, че ми вярва.

— Оливър, зная, че съм малко параноична. Спомни си обаче, че съм била наранена.

— Какво точно направи съпругът ти?

— На мен? На други момичета? Моля те, уточни.

— Какво прави в момента например?

— Нищо.

— Нищо?

— Ами, да кажем, че той е… „добре уреден“.

Тонът й бе особен. Не бе възможно да има предвид това, което предположих.

— Марси, нали не искаш да кажеш, че е трябвало да… му плащаш?

— Аз го казвам. След развода той стана богат.

Бях изумен. Как може точно Марси да се остави така да я измамят?

Не я попитах. Тя искаше да ми каже.

— Бях в последния курс на колежа и се питах каква ще бъде ролята ми в живота. И изведнъж — появи се този изключително надарен, много красив мъж…

Искаше ми се да не бе наблягала на външността му.

— … който ми каза всичко, в което исках да повярвам. — Тя замълча.

— Бях още дете — каза тя. — Влюбих се безумно.

— И после?

— Баща ми все още се надяваше, че Бин ще свали каската и ще се присъедини към бизнеса. Но брат ми просто се бе насочил другаде. И когато аз внезапно се появих с блестящия си приятел, татко бе на седмото небе. Мислеше, че Майк е Исус Христос и Айнщайн, но с по-хубава прическа! Дори и да исках, не можех да всея съмнения относно съвършенството му. Мисля, че баща ми ме обичаше най-много, когато му доставих страхотния му втори син. На сватбата почти очаквах той да каже „Да“.

— Но как реагира Бин?

— Това бе неприязън от пръв поглед. Мразеха се един друг. Бин ми повтаряше, че Майкъл е „баракуда в костюм на Дж. Прес“.

— И както разбирам, такъв се е оказал.

— Мисля, че това е малко неучтиво. За баракудите.

Вероятно бе използвала тези горчиви шеги и по-рано. И с тях е създавала тъжната обстановка.

— Кое точно ви накара да се разделите? — попитах аз.

— Майкъл не ме харесваше.

Марси се опитваше да говори сякаш не я болеше.

— Какво по-точно?

— Мисля, той осъзнаваше, че колкото и да го харесваше Уолтър, един ден Бин щеше да се върне и да бъде шефът. Тъй като Майкъл не бе роден за дубльор, той просто се призна за победен.

— Много жалко — опитах да се пошегувам.

— Да. Само ако бе изчакал пет месеца… Разказът й свърши. Без повече коментар. Дори без пожелание Майкъл Наш да се пържи в ада.

Не знаех какво да кажа. („О, съжалявам, че са те прецакали?“) Затова просто карах. Слушахме Джоан Бейз.

После ми хрумна нещо.

— Марси, какво те накара да си мислиш, че ще бъда различен?

— Нищо. Надявах се да бъдеш.

Тя докосна ръката ми и това предизвика особено приятно усещане и по гърба ми. Нещата ставаха повече от чисто духовни. Затова нека разкритията са пълни.

— Марси, фамилията ми някога говорила ли ти е нещо?

— Не. Трябвало ли е? — А после й просветна.

— Барет… инвестиционната банка? Фабриките? Това ли е твоето семейство?

— Далечен роднина — казах аз. — Баща ми.

Пътувахме мълчаливо за известно време. После тя каза тихо:

— Не знаех. — От което се почувствах много добре.

Продължихме да пътуваме в кадифената тъмнина на Ню Ингланд. Не, не отлагах. Просто търсех наистина специално място.

— Мисля, че имаме нужда от огън, Марси.

— Да, Оливър.

Трябваше да отидем чак до Върмънт, за да намерим идеалната обстановка. „Хижите на чичо Абнър“. Намираха се край малко езеро, наречено Кенауаки. 16,50 долара за нощувката. Това включваше и дърва за огъня. Най-близкото място за вечеря бе някакво бистро надолу по пътя на име „Хауард Джонсън“.

И така, преди прегръдките ни край огъня, аз заведох Марси на богата вечеря в „Ха Джо“.

 

 

Докато вечеряхме си разказвахме за детството.

Най-напред аз я отегчих с моето съперничество и възхищение от баща си. После тя ми изпя втория глас на същата песен. Всяка стъпка, която е правила през живота си, винаги е била предизвикателство или послание към нейния Голям Татко.

— Наистина, чак когато брат ми умря, Уолтър изобщо ме забеляза.

Бяхме като двама актьори, които анализират различните си изпълнения на ролята на Хамлет. Това, което ме учуди, бе, че Марси не е играла Офелия. Нейната роля, както и моята, е била на Меланхоличния принц. Винаги съм мислил, че жените съперничат с майките си. А между другото тя нито веднъж не спомена майка си.

— Имаше ли майка? — попитах аз.

— Да — каза тя. Без да изрази чувство.

— Още ли е жива? — попитах аз.

Тя кимна.

— С Уолтър се разделиха през 1956. Не желаеше издръжка. Омъжи се за строител от Сан Диего.

— Виждаш ли я изобщо?

— Тя беше на сватбата ми.

Леката усмивка на Марси не можа да ме убеди, че й е все едно.

— Съжалявам, че попитах.

— И без това щях да ти кажа — каза тя. — Сега ти.

— Какво?

— Кажи ми нещо ужасно от миналото си.

Аз помислих за минута и признах:

— Бях мръсен играч на хокей.

— Наистина ли? — усмихна се Марси.

— Аха.

— Искам подробности, Оливър!

Тя беше искрена. Дори след половин час все още разпитваше за хокейните ми истории.

Но аз леко сложих ръка върху устните й.

— Утре, Марси — казах аз.

Докато плащах тя забеляза:

— Това беше най-хубавата вечеря, която съм яла. — Реших, че няма предвид макароните или топлия сладолед.

 

 

След това вървяхме ръка за ръка към „Чичо Абнър“.

После запалихме огън.

После си помогнахме взаимно да не бъдем свенливи, тъй като и двамата бяхме.

А по-късно вечерта правихме други хубави неща, не толкова стеснително.

И заспахме в прегръдките си.

 

Марси се събуди призори. Но аз вече бях навън и, седнал край езерото, наблюдавах изгрева. Увита в палтото си, с разрошена коса, тя седна до мен и прошепна (въпреки че на цели мили разстояние нямаше жива душа).

— Как се чувстваш?

— Добре — отговорих аз и взех ръката й. Но знаех, че в очите и гласа ми имаше следа от тъга.

— Чувстваш ли се… неловко, Оливър?

Кимнах.

— Защото си помисли за… Джени?

— Не — казах аз и погледнах към езерото. — Защото не си помислих.

После, без да разговаряме повече станахме и се запътихме към „Хауард Джонсън“ за солидна закуска.