Ерик Сийгъл
Любовна история (45)

23

Марси трябваше да бъде поотложена. По някакво странно съвпадение бях насрочил срещата ни за пет следобед. Което, както осъзнах в офиса, съвпадаше с моя сеанс при психиатъра. Обадих й се, за да направя поправка.

— Какво има — да не се отказваш, приятелю? — Този път нямаше съвещание в офиса й. Можеше да се шегува с мен.

— Само ще закъснея един час. Шейсет минути.

— Мога ли да ти вярвам? — попита Марси.

— Това е твой проблем, нали?

Трябваше да тичаме в полумрак. Което е чудесно, когато басейнът отразява светлините на града.

Когато я видях отново, почувствах как някои от дневните ми безпокойства изчезват. Тя бе красива. Бях забравил колко много. Целунахме се и затичахме.

— Как мина денят ти? — попитах аз.

— О, обичайните катаклизми, излишък, недостиг, дребни транспортни проблеми, самоубийствена паника по коридорите. Но най-много мисли за теб.

Измислих нещо да кажа и за малко да го кажа. И въпреки това, тъй като не бях способен да водя изкуствени разговори, неизбежно стигнах до темата. Аз бях предложил. Тя бе дошла. И двамата бяхме тук. Какво чувстваше тя?

— Питаш ли се къде ще ходим?

— Мислех, че ти имаш компас, приятелю.

— Донесла ли си някакви дрехи?

— Не можем да вечеряме в спортни костюми, нали?

Бях любопитен да разбера колко багаж има.

— Къде са нещата ти?

— В колата — тя посочи към Пето авеню. — Само една чанта. От тези, които можеш да носиш навсякъде. Много е практична.

— За кратки пътешествия.

— Точно така — каза тя като се преструваше, че не разбира за какво мисля.

Направихме още една обиколка.

— Мислех да отидем у дома — казах аз небрежно.

— Добре.

— Не е много голямо…

— Чудесно.

— … и да си приготвим вечеря. Сами. Персоналът ще бъдем аз и ти. Аз ще се справя с проклетите чинии…

— Прекрасно — отговори тя.

След като пробягахме още сто ярда, тя прекъсна нашата атлетична унесеност.

— Но, Оливър — каза тя малко тъжно, — кой ще се справи с проклетото готвене?

Погледнах я.

— Нещо в стомаха ми подсказва, че това не е шега.

Не беше. По време на последната ни обиколка тя ми разказа за кулинарното си умение. Нямаше никакво. Веднъж искала да се запише в „Кордън блу“, но Майк се възпротивил. Човек винаги може да си наеме готвач. Донякъде бях доволен. Аз можех да правя спагети, бъркани яйца и още половин дузина сложни ястия. Това ме правеше експерт, който можеше да я въведе в кухнята.

По пътя за вкъщи — който е по-дълъг, ако се минава с кола, отколкото ако се пробяга — спряхме да вземем полуготова китайска храна. Силно се затрудних в крайния си избор.

— Някакви проблеми? — попита Марси, като наблюдаваше моето изтощително проучване на менюто.

— Да. Не мога да реша.

— Това е само вечеря — каза Марси.

И аз никога не узнах какво бе разбрала или какво искаше да каже.

 

 

Седя в хола, опитвам се да чета неделния брой на „Таймс“ и се преструвам, че жена, къпеща се в моята баня, не е нещо необикновено.

— Ей — чувам я да ми вика, — хавлиите са малко… зацапани.

— Да — казах аз.

— Имаш ли чисти?

— Не — казах аз.

Пауза.

— Ще се оправя — каза тя.

Банята бе изпълнена с женски ухания. Мислех си, че ще се изкъпя набързо (не бях много мръсен, все пак), но аромата ме накара да се забавя. Или може би се боях да напусна успокоителния поток от топлина.

Бях емоционален, наистина. И свръхчувствителен. Но колкото и да е странно, в този час на вечерта с жена, която ме чака да си играем на семейство според моите правила, не можех да кажа дали съм щастлив или тъжен.

Знаех само, че чувствам.

 

 

Марси Бинъндейл беше в кухничката и се преструваше, че може да запали печка.

— Трябва ти кибрит, Марси — закашлях се аз, докато бързо отварях прозореца. — Ще ти покажа.

— Съжалявам, приятелю — каза тя много притеснена. — Не ме бива за това.

Стоплих китайската храна, извадих бира и портокалов сок. Марси приготви масата.

— Откъде взимаш тези ножове и вилици? — попита тя.

— От тук и там.

— Ще ти кажа нещо. Няма дори две, които да си подхождат.

— Обичам разнообразието. (Да. Имахме цял комплект. Прибран е заедно с другите неща, които напомнят за женитбата ми.)

Седнахме на пода и вечеряхме. Държах се толкова свободно, колкото напрегнатостта ми позволяваше. Чудех се дали неугледността на апартамента и клаустрофобичният безпорядък предизвикваха у гостенката ми носталгия по нормалния й начин на живот.

— Хубаво е — каза тя и докосна ръката ми. — Имаш ли някаква музика?

— Не. (Не бях запазил касетофона на Джени.)

— Никаква?

— Само радиото, което ме събужда.

— Може ли да го включа?

Кимнах и се опитах да се усмихна. Марси стана. Радиото бе до леглото. Трябваше да измине четири или пет стъпки от мястото, където вечеряхме. Питах се дали ще се върне или ще изчака аз да отида там при нея. Можеше ли да забележи моята потиснатост? Дали си мислеше, че пламенността ми внезапно е изчезнала?

Изведнъж звънна телефонът.

Марси беше до него.

— Да вдигна ли, Оливър?

— Защо не?

— Може да е някое твое приятелче — усмихна се тя.

— Ласкаеш ме. Това е невъзможно. Вдигни го.

Тя сви рамене и се обади.

— Добър вечер… Да, номерът е верен. Да. Той е…

Коя съм аз? Това как да го разбирам?

Кой, по дяволите, се обаждаше и разпитваше личните ми гости? Станах и намръщено грабнах слушалката.

— Да. Кой е?

Тишината по линията бе нарушена от: „Поздравления!“

— О, Фил.

— Е, слава на Бога — произнесе бавно свети Кавилери.

— Как си, Фил? — попитах спокойно.

Той напълно пренебрегна въпроса ми и зададе свой.

— Хубава ли е?

— Кой Филип? — попитах с леден глас.

— Тя, момичето, което се обади.

— А, това е само прислужницата — казах аз.

— В десет часа вечерта? Хайде, остави тези приказки. Довери ми се.

— Имам предвид секретарката си. Помниш ли Анита, с дългата коса. Давам й някои указания във връзка с делото за училищния съвет.

— Не ме баламосвай. Ако това е Анита, аз съм кардиналът на Кранстън.

— Фил, зает съм.

— Разбира се, знам. Ще затворя. Но не ми казвай, че няма да отговаряш на писмата ми.

Филип, който никога не говореше тихо, сега викаше така, че се чуваше из целия апартамент. Марси се забавляваше.

— Слушай — казах аз толкова хладно, че сам се впечатлих от себе си. — Кога ще се видим.

— На сватбата — каза Филип.

— Какво?

— Тя висока ли е или ниска. Пълна или слаба. Светла или тъмна?

— Тя е като черен хляб.

— А — каза Филип и се хвана за шеговития ми детайл. — Все пак признаваш, че тя е „тя“. Тя харесва ли те?

— Не зная.

— Забрави този въпрос. Разбира се, че те харесва. Ти си страхотен. Ако има нужда от реклама, ще я направя по телефона. Дай ми я.

— Не се безпокой.

— Значи няма нужда? Тя си пада по теб?

— Не знам.

— Тогава какво прави у вас в десет вечерта?

Сълзи от смях се стичаха по лицето на Марси. Заради мен. Защото толкова несполучливо се правех на пуритан.

— Оливър, зная, че те прекъсвам, затова ще ти задам един кратък въпрос и те оставям да правиш каквото сърцето ти пожелае.

— За срещата ни, Фил…

— Оливър, не е това въпросът ми.

— Какъв е въпросът ти, Филип?

— Кога е сватбата, Оливър?

Той шумно затвори. Можех да чуя смеха му чак от Кранстън.

— Кой беше това? — попита Марси, въпреки че бях сигурен, че се е досетила. — Той явно много те обича.

Погледнах я с благодарност, за това, че ме разбира.

— Да. Чувството е взаимно.

Марси се приближи и седна на леглото. Хвана ръката ми.

— Зная, че се чувстваш неудобно — каза тя.

— Тук е малко тясно — казах аз.

— Както и в главата ти. И в моята.

Замълчахме. Докъде ли бе стигнала интуицията й?

— Никога не съм спала с Майкъл в големия апартамент — каза Марси.

— Аз никога не съм спал с Джени… тук.

— Разбирам — каза тя. — Но ако се срещна с неговите родители, това ще предизвика просто главоболие или отвращение. Всичко, което ти напомня за Джени, е все още агония за теб.

Не можех да отрека нито една нейна дума.

— Да си отида ли? — попита тя. — Наистина ще те разбера, ако кажеш да.

Без да се замислям — защото това бе единственият начин — аз казах не.

— Да се поразходим. Да пийнем нещо навън.

Марси имаше особен маниер да преодолява препятствия. Харесвах силата й. И способността й да се справя със ситуациите.

 

 

Вино за мен и портокалов сок за нея.

Тя усещаше състоянието ми и се стараеше да поддържа разговора. Говорихме за работата й.

Малко хора знаят какво точно правят президентите на верига от магазини. Не е чак толкова омайващо. Те трябва да посещават всеки магазин и да минат през всеки щанд.

— Колко често?

— Непрекъснато. Когато не правя това, аз проверявам ревютата в Европа и Ориента. За да усетя кое ще бъде секси.

— Какво е значението на „секси“ в бизнеса, Марси?

— Когато носиш този глупав кашмирен пуловер, който ти подарих, ти подкрепяш нашата „оригинална“ или „секси“ линия. Разбираш ли, двадесет различни магазина могат да продават един прост пуловер. Но ние винаги търсим това, което създава имидж, неща, от които хората не са знаели, че имат нужда. Ако сме прави, те виждат това в рекламата ни и се избиват да бъдат първи. Схващаш ли?

— На икономически език — заговорих аз с надути фрази — вие създавате изкуствено търсене на стока, която сама по себе си не го заслужава.

— Скучно, но правилно. — Тя кимна.

— Казано на по-силен език, ако кажете: „Лайната са модерни“, всички си купуват тор.

— Точно така. Проблемът ни е кой първи ще достигне до тази блестяща идея.

Колата на Марси бе паркирана (нелегално) пред апартамента ми. Върнахме се късно. Чувствах се по-добре. Или виното ме караше да си мисля така.

— Е — каза тя, — изпратих те до вкъщи.

Деликатна тактичност. Имах две възможности. А и знаех от коя… имах нужда.

— Марси, ако си отидеш, ще спиш сама и аз ще спя сам. На икономически език това е неефективно използване на спално пространство. Съгласна ли си?

— Да — каза тя.

— Освен това, аз наистина бих искал да те прегърна.

Тя потвърди съвпадението в настроенията.

 

 

Марси ме събуди с чаша кафе.

В термос от стиропор.

— Не можах да запаля печката — каза тя. — Отидох до магазина на ъгъла.