Ерик Сийгъл
Любовна история (23)

1

Юни 1969

— Оливър, ти си болен.

— Какъв съм?

— Ти си много болен.

Експертът, който произнесе тази обезпокояваща диагноза, се беше насочил късно към медицината.

Всъщност, до днес мислех, че е сладкар. Казваше се Филип Кавилери. Едно време дъщеря му Джени бе моя съпруга. Тя умря. Ние останахме и по нейна молба всеки от нас трябваше да бъде настойник на другия. Ето защо веднъж месечно или аз го посещавах в Кранстън, където играехме кегли, пиянствахме и ядяхме екзотични пици, или той идваше в Ню Йорк и предприемахме също толкова вълнуващи занимания. Но днес, слизайки от влака, вместо да ме поздрави с няколко мили, нецензурни думи, той се провикна:

— Оливър, ти си болен.

— Наистина ли, Филип? И какво, по дяволите, ми има според твоето компетентно професионално мнение?

— Не си женен.

После, без да се впуска в подробности, се обърна и се насочи към изхода с куфар от изкуствена кожа в ръка.

Градът от стъкло и стомана изглеждаше почти приветлив на утринната светлина. Затова и двамата бяхме съгласни да извървим разстоянието от двадесет пресечки до това, което шеговито наричах моята ергенска бърлога. На ъгъла на 47-ма улица Фил се обърна и попита:

— Как минават вечерите ти?

— Ангажирани — отговорих аз.

— Ангажирани, а? Това е добре. С кого?

— Среднощните нападатели.

— Това какво е — улична банда или рокгрупа?

— Нито едното, нито другото. Ние сме група юристи, които се забавляват в Харлем.

— Колко пъти седмично?

— Три.

Продължихме да вървим. На ъгъла на 53-та Фил отново наруши мълчанието.

— Значи ти остават четири свободни вечери.

— Имам доста служебна работа за вкъщи.

— О, да, разбира се. Трябва да си вършим работата. — Фил не прояви особено съчувствие към моята сериозна ангажираност с бизнес въпросите. Затова трябваше да наблегна на тяхното значение.

— Доста време прекарвам в Уошингтън. Имам дело по Първата поправка на закона следващия месец. Онзи университетски преподавател…

— Да, добре е да се защитават преподаватели — каза Филип. И между другото добави:

— Как са момичетата в Уошингтън?

— Не знам. — Вдигнах рамене и продължих. На ъгъла на 61-а Фил Кавилери спря и ме погледна в очите.

— Кога точно смяташ отново да заживееш нормално?

— Не е минало толкова много време — казах аз.

И си помислих: великият философ, който твърди, че времето лекува, е пропуснал да уточни колко време.

— Две години — каза Филип Кавилери.

— Осемнадесет месеца — поправих го аз.

— Добре де… — отстъпи той със смутен глас. Това издаваше, че и той все още чувстваше студа на онзи декемврийски ден, но той бе… преди осемнадесет месеца.

През останалия път се опитах да оживя настроението, като рекламирах апартамента, който бях наел след последното му посещение.

— Това ли е?

Фил се оглеждаше наоколо изпитателно. Всичко беше чисто и подредено. Специално бях повикал жена тази сутрин.

— Как наричаш този стил? — попита той. — Съвременна кутийка?

— Аз имам скромни нужди.

— Сигурно. Повечето плъхове в Кранстън живеят така. А някои по-добре. Какви са, по дяволите, тези книги?

— За юридически справки, Фил.

— Разбира се — каза той. — А какво точно правиш за развлечение — опипваш кожените подвързии?

Мисля, че успешно бих могъл да се защитя от това нашествие в личния ми живот.

— Виж какво, Филип, какво правя, когато съм сам, е моя работа.

— Кой го отрича? Но тази вечер не си сам. Затова двамата ще създаваме социални контакти!

— Какво?

— Не съм си купил това прекрасно яке — за което, между другото, не ми направи комплимент, — за да гледам някакъв противен филм. Не съм си направил тази изискана прическа, само за да си помислиш, че съм хубав. Ще излезем и ще се забавляваме. Ще намерим нови приятели…

— От какъв тип?

— От женски тип. Хайде, развесели се!

— Аз отивам на кино, Фил.

— Върви по дяволите. Виж какво, знам, че си на път да спечелиш Нобелова награда за старание, но няма да го позволя. Чуваш ли? Няма да го позволя.

Стана заплашителен.

— Оливър — каза Филип Кавилери с тон на проповедник. — Аз съм тук да спася душата и задника ти. И ти ще ме слушаш. Слушаш ли ме?

— Да, отче Филип. Какво точно трябва да направя?

— Ожени се, Оливър.