Ерик Сийгъл
Любовна история (49)

27

В моето семейство традицията замества обичта. Ние не изразяваме привързаност един към друг. Но вместо това спазваме семейни задължения, които засвидетелстват нашата… вярност! Годишните празници са четири: Коледа, Великден и разбира се, Деня на Благодарността. И след това свещената церемония на есента, Светият уикенд. Последното е моралното сражение между народите, когато Доброто и Злото на света се бият, Светлината се противопоставя на тъмнината. С други думи, Играта. Харвард срещу Йейл.

Това е време за смях и време за плач. Но най-вече е време да се крещи, да се постъпва подобно на побърканите младежи и да се пие.

В моето семейство това празнуване е малко по-спокойно. Докато разни бивши студенти празнуват и обядват весело по паркинга преди срещата, Барет направо отиват на състезанието на Харвард.

Когато бях дете, баща ми ме водеше на всяка игра. Неведнъж в годината. Ние гледахме всичко. Обясняваше ми с педантична точност. На десет години бях запознат и с най-екзотичните сигнали на съдията. Освен това аз се научих да аплодирам. Баща ми никога не крещеше. Само произнасяше почти на себе си „Добър спортист“, „А, чудесно“ и подобни възклицания, когато „Кримзън“ играеше добре. А когато, случайно, нашите гладиатори губеха, коментарът му бе: „Жалко“.

Баща ми е бил спортист. В отбора по гребане на Харвард. Носеше почетната вратовръзка на черни и червени линии. Това му даваше предимство за футболни билети на най-добрите места. От дясната страна на президента. Времето нито е обезличило, нито е променило ритуалите на схватката между Харвард и Йейл. Променен е единствено моят статус. Сега аз също имам почетен знак (в хокея). Така имам право на място по петдесетярдовата линия. Теоретично, мога да доведа сина си и да го уча как да отсъжда наказателен удар.

С изключение на годините в колежа и тези, през които бях семеен, аз посещавам срещата между Харвард и Йейл с баща си. Майка ми, и това е единственият независим жест в живота й, се отказа от церемонията преди години. „Не го разбирам“, бе казала тя на баща ми, „и ми замръзват краката“.

Когато мачът е в Кеймбридж, ние вечеряме в почтената Бостънска ресторантска институция „Лок Обър“. Когато битката е в Ню Хевън, баща ми предпочита „Кейси“ — по-малко патина, по-добра храна. Там бяхме и тази година, след като видяхме как нашата Алма Матер загуби със седем на нула. Играта беше безинтересна и нямаше какво да обсъждаме. Това даде възможност за теми извън спорта. Бях решил да не говоря за Марси.

— Жалко — каза баща ми.

— Това е просто футбол — отговорих аз с вечния си рефлекс да се противопоставям на гледната му точка.

— Очаквах Маси да напада повече — каза баща ми.

— Харвард е добър в защитата — констатирах аз.

— Да. Може би си прав.

Поръчахме раци. Което ни накара да чакаме, особено заради голямата тълпа. Беше пълно с йейлски студенти. Булдози лаеха победни песни. Химни за футболния героизъм. Все пак ние бяхме на сравнително тиха маса и можехме да се чуваме. Ако изобщо имаше какво да си кажем.

— Как вървят нещата? — попита баща ми.

— Пак така — отговорих аз. (Признавам, че не улеснявам разговорите ни.)

— Излизаш ли по малко? — той се опитва да се заинтересува. Ще го приема.

— Малко — казах аз.

— Чудесно — каза той.

Днес усетих, че баща ми е по-неспокоен от миналата година. И по-неспокоен от вечерята ни в Ню Йорк през пролетта.

— Оливър — каза той с тон, с който известяваше фаталните неща, — може ли да бъда откровен?

Сериозно ли говори?

— Разбира се — казах аз.

— Бих искал да говоря с теб за бъдещето.

— Какво за бъдещето ми, сър — попитах, докато вътрешно подготвях защитата си.

— Не точно твоето, Оливър. На семейството.

Изведнъж си помислих, че той или майка ми може да са болни. Те биха ми го съобщили по същия невъзмутим начин. Или биха изпратили писмо (майка ми.)

— Аз съм на шейсет и пет — каза той.

— Чак през март — отговорих аз. Уточняването ми целеше да покаже някаква заинтересованост.

— Е, няма значение, аз трябва да мисля така, сякаш вече съм на шейсет и пет.

Да не би баща ми да очакваше с нетърпение чек за социална осигуровка?

— Според правилата на партньорството…

При това начало ми стана ясно. Бях чул същата проповед със същия текст по същия случай преди дванадесет месеца. Знаех съдържанието.

Сега единствената разлика беше атмосферата след играта. Миналата година след няколко разговора с елита на „Кримзън“ ние отидохме в Бостън в любимия ресторант. Баща ми паркира точно пред неговия офис, центъра на цялото предприятие, което публично носеше нашето име: „Барет, Уърд и Сеймър, Корпорация. Инвестиции“.

Докато се придвижвахме към ресторанта, баща ми посочи нагоре към тъмните прозорци и каза.

— Там е много тихо вечер, нали?

— Винаги е тихо в частния ти офис — отговорих аз.

— Центъра на урагана, синко.

— И все пак ти харесва.

— Да — каза той. — Харесва ми, Оливър.

Не парите, разбира се. И не енергията, изразходвана в даването на огромни заеми за града, обществените услуги или корпорациите. Мисля, че това, което харесваше, бе Отговорността. Ако можеше да се употреби за него тази дума, бих казал, че „двигателят“ на баща ми бе Отговорността. Към предприятията, които основаха фирмата, към самата фирма, към Харвард. И, разбира се, към семейството.

— Аз съм на шейсет и четири — обяви баща ми онази вечер в Бостън преди цяла година пак на срещата Харвард — Йейл.

— Следващият март — бях казал, уверявайки го, че знам рождения му ден.

— … и според правилата на партньорството, трябва да се оттегля на шейсет и осем.

Последва пауза. Вървяхме по тихите улици на търговската част на Бостън.

— Трябва да поговорим за това, Оливър.

— Какво, сър?

— Кой ще ме замести като старши партньор?

— Мистър Сеймър — предложих аз. Все пак както потвърждаваха документите и рекламата, имаше още двама партньори.

— Сеймър и семейството му притежават дванадесет процента — каза баща ми, — а Уърд има десет.

Не бях питал за тези подробности.

— Леля Хелън има някакъв дял, който аз контролирам. — Той си пое дъх и каза: — Останалото е наше…

Исках да възразя, и така да предотвратя края на мисълта му.

— … и най-вече твое.

Исках да сменя темата, но добре знаех колко много влага баща ми в нея. Явно бе подготвял този момент.

— Не може ли все пак Сеймър да стане старши партньор — попитах аз.

— Да. Но в случай, че никой не поеме пряка отговорност за интересите на Барет.

— И ако той стане? — Подтекстът бе, ако аз не го направя.

— Според правилата на партньорството, те имат право да купят нашите дялове — той се поколеба. — Но, разбира се, нещата няма да останат същите.

Последната му фраза не бе просто продължение. Беше молба.

— Сър? — попитах аз.

— Семейното… участие — каза баща ми.

Той знаеше, че разбирам. Знаеше, че знам защо бяхме вървели толкова бавно. И все пак темата бе по-дълга от разстоянието. Пристигнахме в „Лок Обър“.

Той имаше време само да добави, преди да влезем:

— Помисли за това.

Въпреки че кимнах, аз знаех, че няма да помисля за това дори за секунда.

Атмосферата не бе толкова мрачна онази вечер. Защото „Кримзън“ бяха извършили чудеса следобед. Господ бе изпратил своя гняв към йейлците чрез своя пратеник, предният защитник на име Чампи. Шестнадесет точки за по-малко от петнадесет секунди дадоха възможност на харвардците да изравнят. Космическо равновесие. И повод за празнуване. Сладкогласни мелодии се чуваха навсякъде.

Непобедим, отбора ни се носи към целта.

Като мощен ураган.

Ще се борим в името на Харвард.

До последния сигнал.

По този случай повече не говорихме за семейната традиция. Духът на футбола изпълваше въздуха. Възхвалявахме Чампи, Гато, отбора „Кримзън“. Вдигахме тостове за първата спечелена среща за Харвард отпреди баща ми да влезе в колежа(!).

 

 

Сега, през следващия ноември всичко бе различно. Сериозно. Не защото бяхме загубили играта. А защото бе изминала цяла година. И въпросът все още стоеше открит.

— Татко, аз съм адвокат и имам задължения. Ако щеш, отговорности.

— Разбирам. Но Бостън, като център на дейност, няма да ти попречи да се занимаваш с твоите дела. Напротив, можеш да гледаш на работата си във фирмата като на дейност от другата страна.

Не исках да го наскърбявам. Затова не му казах, че това, което нарича „другата страна“, е до голяма степен това, с което се боря.

— Мога да те разбера — казах аз, но честно казано…

Поколебах се достатъчно, за да смекча бурните си възражения.

— Татко, оценявам доверието ти. Но аз съм някак си… много… нямам желание.

Вероятно съм бил категоричен. Баща ми не добави обичайната си молба да помисля за това.

— Разбирам — каза той. — Разочарован съм, но разбирам.

 

 

По пътя на връщане се чувствах достатъчно облекчен, за да се шегувам със себе си.

— Един магнат на семейство е достатъчен. — И се надявах, че Марси вече е у дома.