Ерик Сийгъл
Любовна история (29)

7

— Нека за начало да изоставим изцяло цар Едип.

Така започна добре подготвеното ми самопредставяне на доктора. Да намериш надежден психоаналитик се изискват съвсем елементарни действия. Най-напред се обаждаш на някои приятели лекари и им казваш, че твой приятел има нужда от помощ. Те препоръчват лекар за този „разтревожен човек“. Накрая, ти обикаляш около телефона двеста пъти, набираш номера и уговаряш първата си среща.

— Вижте — продължавах аз, — посещавал съм лекции и зная жаргона, на който ще си говорим. Как може да обясним поведението ми с моя баща, след като аз се ожених за Джени. Искам да кажа, че това, което Фройд би казал, не е това, което искам да чуя. Доктор Едуин Ландън, въпреки че бе „изключително добър“ специалист според човека, който ми го препоръча НЕ обичаше дългите изречения.

— Защо сте тук? — попита той безизразно.

Тогава се уплаших. Встъпителните ми думи минаха добре, но сега започваше кръстосаният разпит.

Защо наистина бях тук? Какво исках да чуя? Преглътнах и отговорих толкова тихо, че едва чух думите си:

— Защото не мога да чувствам.

Той чакаше мълчаливо.

— Откакто Джени умря не мога да почувствам нищо. Освен глад, от време на време. Вечерите пред телевизора бързо решават този проблем. Но иначе… за осемнадесет месеца… не съм почувствал абсолютно нищо.

Той слушаше, докато аз се опитвах да изровя мислите си. Те се изливаха объркани, в болезнен поток. Чувствам се толкова зле. По-точно, не чувствам нищо, което е по-лошо. Изгубен съм без нея. Филип ми помага. Не, Филип не може истински да ми помогне. Въпреки че се опитва. Нищо не чувствам. Почти цели две години. Не мога да контактувам с нормалните човешки същества.

Тишина. Бях се изпотил.

— Сексуално желание? — каза докторът.

— Никакво — отговорих аз. И уточних — Абсолютно никакво.

Не последва отговор. Нима Ландън бе шокиран. Не можех да разгадая лицето му. И после, тъй като това бе ясно и на двама ни, аз казах:

— Не е нужно някой да ми казва, че това е чувство за вина.

Тогава д-р Едуин Ландън произнесе най-дългото си изречение за деня.

— Чувствате ли се… отговорен за смъртта на Джени?

Дали се чувствах отговорен? Спомних си за натрапчивото си желание да умра още в деня на нейната смърт. Но това бе краткотрайно. Знам, че не аз съм причинил на жена си левкемия. И все пак…

— Може би. Мисля, че за кратко се чувствах. Но в основата си гневът ми бе насочен към самия мен. За всичко, което трябваше да направя, докато беше жива.

Последва паузи, след което д-р Ландън попита.

— Например?

Разказах му за отчуждението си от моето семейство. Как бях превърнал обстоятелството, че се женя за момиче с малко (много!) по-различно социално положение, в декларация на моята независимост. Виж ме, голям и богат тате, ще го направя, както аз искам.

Освен едно. От което пострада Джени. Не само емоционално. Въпреки че и това бе достатъчно лошо, имайки предвид желанието й. Когато ставаше дума да се почитат родителите ми. По-лошото бе, че отказах да приема каквото и да е от тях. За мен това бе въпрос на гордост. Но за Джени, която бе израсла в бедност, нямаше нищо ново и прекрасно в това да нямаме пари в банката.

— И само за да угоди на моята надменност тя трябваше да направи толкова жертви.

— Мислите ли, че ги е приела като жертви? — попита Ландън, който вероятно се досещаше, че Джени никога не се оплака.

— Докторе, какво може да е мислила тя вече няма значение.

Той ме погледна.

За момент се изплаших, че мога да… заплача.

— Джени е мъртва и чак сега виждам, колко егоистично съм постъпвал.

Пауза.

— Колко? — попита той.

— Ние завършвахме. Джени имаше стипендия за Франция. Когато решихме да се оженим, този въпрос не се обсъждаше. Ние просто знаехме, че ще бъдем в Кеймбридж и аз ще уча право. Защо?

Отново мълчание. Доктор Ландън не продума. И аз продължих да ораторствам.

— Защо си мислех, че това е единствената логична алтернатива? Моето проклето високомерие! Просто да реша, че моят живот е по-важен!

— Имало е неща, които не сте могли да знаете — каза Ландън.

Нетактичен опит да смекчи вината ми.

— И все пак аз знаех, по дяволите, че тя никога не е била в Европа! Не можех ли да отида с нея и да стана адвокат една година по-късно?

Може би той си мислеше, че това е някакво закъсняло чувство за вина, породено от четене на материали за еманципацията. Но не бе това. Не ме болеше толкова, че попречих на „висшето й образование“, а че не й позволих да вкуси Париж. Да види Лондон. Да почувства Италия.

— Разбирате ли? — попитах.

Отново пауза.

— Готов ли сте да поговорим още за това.

— Нали за това дойдох.

— Утре, пет часа?

Кимнах. Той също. Отидох си.

Вървях пеша по Парк Авеню, за да събера мислите си. И да се настроя за това, което ме очаква. Утре ще започнем лечението. Знаех, че ще боли да дълбаят в душата ми. Бях готов за това.

Чудех се само какво ли ще открия.