Ерик Сийгъл
Любовна история (4)

4

— Джени е на телефона долу.

Тази информация ми беше предадена от момичето на централата, въпреки че при пристигането си в Бригс хол този понеделник вечер не бях разкрил нито самоличността си, нито пък причината за идването си. Бързо си направих извода, че това ми носеше точки. Вероятно клифката, която ме поздрави, чете „Кримзън“ и знае кой съм. Е добре, това се е случвало много пъти. По-важен беше фактът, че Джени е споменала, че излиза с мен.

— Благодаря — казах й, — ще изчакам тук.

— Лошо стана с Корнел. Според „Крайм“ четирима души са скочили върху теб.

— Да, бе. А пък наказаха мен. Пет минути.

— Да, бе.

Разликата между приятел и запалянко е тази, че с последния темите за разговор много бързо се изчерпват.

— Джени още ли говори?

Поглеждайки към таблото, тя отговори отрицателно.

С кого би могла да говори Джени? Кой бе толкова важен, че узурпира точно времето й, определено за среща с мен? Някакъв музикален фукльо? Беше ми известно, че Мартин Дейвидсън — четвъртокурсник в Адамс хаус и диригент на оркестъра на Обществото на Бах — смяташе, че може да претендира за вниманието на Джени. Не за тялото — не съм сигурен дали този тип може да размахва нещо друго, освен диригентска палка. И все пак време беше да сложа точка на това отнемане на моето време.

— Къде е кабината?

— Зад ъгъла — посочи, тя…

Повлякох се към фоайето. Още отдалече видях Джени на телефона — беше оставила вратата отворена. Вървях бавно, небрежно, надявах се, че ще ме забележи заедно с бинтовете и всичките ми рани и тогава ще затръшне слушалката и ще се втурне в прегръдките ми. Доближавайки се все повече, чувах части от разговора.

— Да, разбира се. Абсолютно. И аз, Фил. И аз те обичам, Фил.

Спрях. С кого говореше? Не беше Дейвидсън — в цялото му име нямаше никакъв Фил. Отдавна го бях проверил в дневника на класа: Мартин Юджийн Дейвидсън, Ривърсайд драйв №70, Ню Йорк. Институт за музика и изкуства. Според снимката той изглеждаше чувствителен, интелигентен и с около 50 фунта по-лек от мен. Но защо се тревожех за Дейвидсън? Очевидно и аз, и той сме били прецакани от Дженифър Кавилери заради някого, на когото в този момент (колко възмутително!) тя пращаше целувки по телефона!

Нямаше ме само 48 часа и някакво копеле на име Фил е пропълзяло в леглото на Джени (трябва да е било така!).

— Да, Фил, и аз те обичам. Чао.

Докато затваряше, тя ме видя и леко се изчерви, но се усмихна и ми изпрати въздушна целувка. Как може да е толкова лицемерна?

Целуна ме леко по здравата буза.

— Ей, изглеждаш ужасно.

— Ранен съм, Джени.

— А другият тип по-зле ли изглежда?

— Да. Много по-зле. Винаги правя така, че другият да изглежда по-зле.

Изрекох тези думи възможно най-злокобно, намеквайки, че ще изтърбуша всички съперници, осмелили се да пропълзят в леглото на Джени докато аз съм извън полезрението й — очевидно — извън мислите й. Тя сграбчи ръкава ми и тръгнахме към вратата.

— Лека нощ, Джени — подвикна момичето от централата.

— Лека нощ, Сара Джейн — отвърна й Джени.

Вече бяхме навън и се канехме да влизаме в моето ЕмДжи, когато поех дълбоко дъх, за да изпълня дробовете си със свежия вечерен въздух, и поставих въпроса възможно най-небрежно:

— Слушай, Джен…

— Да?

— Ами-и… кой е Фил?

Влизайки в колата, тя отговори съвсем делово:

— Баща ми.

На такава въдица нямаше да се хвана.

— Да не би да викаш на баща си Фил?

— Ами така се казва. Ти как викаш на твоя?

Веднъж Джени ми беше казала, че била отгледана от баща си — пекар в Кренстън, Роуд айлънд. Майка й починала при автомобилна катастрофа, когато била малка и това между другото обяснява факта защо няма шофьорска книжка. Баща й — иначе „наистина много готин тип“ (според нея) беше невероятно суеверен и не разрешаваше на единствената си дъщеря да шофира. Това било истинско мъчение през последните й години в гимназията, понеже взимала уроци по пиано при някакъв образ в Провидънс. От друга страна обаче, изчела целия Пруст по време на дългите си пътувания с автобуса.

— Как му викаш на твоя? — отново ме попита.

Толкова се бях замислил, че не чух въпроса.

— Моя кой?

— Какъв термин употребяваш, когато говориш за твоя отец?

Отговорих с термина, който винаги съм искал да употребя:

— Кучи син.

— В лицето му? — попита тя.

— Никога не виждам лицето му.

— Маска ли носи?

— В известен смисъл да. От камък. От истински камък.

— Продължавай — той сигурно е адски горд, нали си велик харвардски спортист.

— И той е бил, Джени.

— По-велик от крилото на Ол айви?

Харесваше ми това, че тя се радва на спортните ми способности. Кофти беше, че трябваше да ги омаловажа, за да разкажа за баща си.

— Той е гребал единичен скул на Олимпийски игри през 1928.

— Ами! — възкликна тя. — И победил ли е?

— Не — отговорих и според мен тя разбра, че фактът, че той е бил шести на финалите, донякъде ме реабилитираше.

Настъпи известна пауза. Може би чак сега Джени разбра, че да бъдеш Оливър Барет IV не значи просто да си приел това сиво каменно здание в двора на Харвард, а и физическото превъзходство на Барет III. Искам да кажа, картината на едно спортно постижение да е постоянно пред очите ти, т.е. пред моите.

— Но какво толкова е направил, за да го квалифицираш като кучи син? — попита тя.

— Кара ме да правя разни неща — отговорих й.

— Моля?

— Разни неща — повторих.

Очите й се разшириха от удивление:

— Искаш да кажеш кръвосмешение?

— Не ми прехвърляй семейните си проблеми, Джен, имам си достатъчно мои.

— Какви например, Оливър? — запита тя. — Какво точно те кара да правиш?

— „Правилните неща“ — отговорих й.

— А какво неправилно има в „правилните неща“? — тя очевидно се наслаждаваше на парадокса във въпроса.

Казах й колко ми е противно да ме програмират в съответствие с традицията на семейство Барет — но може би тя сама го беше разбрала, виждайки как се присвивам, когато се налагаше да спомена цифрата в края на името си. Освен това не ми харесваше, че в края на всеки срок трябваше да давам отчет за постиженията си.

— О, да — Джени не криеше сарказма си, — забелязах колко ти е неприятно да получаваш отлични оценки, да бъдеш от Ол Айви…

— Нещото, което мразя, е, че той очаква всичко това! — Беше ми адски неприятно да изрека на глас нещо, което винаги съм чувствал (но никога дотогава не съм произнасял), но трябваше да обясня всичко на Джени. — И освен това е толкова ужасно доволен, когато премина — искам да кажа приема го за съвсем нормално!

— Но той е зает човек — нали ръководи много банки и разни други работи?

— Джени, Джени, на чия страна си?

— Това война ли е? — попита тя.

— Абсолютно — отговорих й.

— Това е тъпотия, Оливър.

Тя не изглеждаше истински убедена и тогава в мен се породи първото съмнение за интелектуалната пропаст между нас. Трите и половина години престой в Редклиф и Харвард бяха ни превърнали в надути интелектуалци, каквито обикновено произвежда институцията, но когато трябваше да се приеме фактът, че баща ми е направен от камък, тя упорито се придържаше към някаква атавистична италиано-средиземноморска логика в смисъл, че „тате си обича дечицата“ и човек не можеше в никакъв случай да я разубеди.

Опитах се да се позова на пример от този род: онзи идиотски неразговор след мача с Корнел. Това със сигурност й направи впечатление, но погрешно.

— Той е дошъл чак до Итака, за да гледа някакъв загубен хокеен мач?

Опитах се да обясня, че баща ми е само форма без никакво съдържание, но вниманието й беше все още погълнато от факта, че той е пътувал толкова далече за едно (относително) маловажно спортно събитие.

— Виж какво, Джени, хайде по-добре да не говорим за това, а?

— Слава Богу, че имаш проблеми с баща си — беше отговорът й. — Това значи, че не си идеален.

— Да не искаш да кажеш, че ти си?

— О, не, ако бях, нямаше да излизам с теб.

Иронична както обикновено.