Ерик Сийгъл
Любовна история (7)

7

Ипсуич, Масачузетс, се намира на около четиридесет минути от Моста на Мистик Ривър в зависимост от времето и шофирането. Понякога съм го взимал за двадесет и девет минути. Един знаменит бостънски банкер твърдеше, че го е взел дори за по-кратко време, но когато някой говори за по-малко от трийсет минути от Моста до имението на Барет, е много трудно да се разграничи фантазията от реалността. За мен двадесет и девет минути са абсолютният лимит — не можеш да избегнеш светофарите по главен път №1, нали?

— Караш като луд — каза Джени.

— Това е Бостън — отговорих й. — Всеки кара като луд. — Тъкмо бяхме спрели на един светофар на главен път №1.

— Ще ни погубиш преди родителите ти да ни убият.

— Слушай, Джен, родителите ми са чудесни хора.

Светлината се смени. За по-малко от десет секунди ЕмДжито вдигна шейсет.

— Дори Кучият син? — попита тя.

— Кой?

— Оливър Барет III.

— А-а, той е готин. Наистина ще ти хареса.

— Откъде знаеш?

— Всички го харесват — отговорих й.

— Тогава защо ти не го харесваш?

— Защото всички го харесват — казах й аз.

Защо ли въобще исках да се срещнат? Дали въобще ми трябваше благословията на Каменното лице? Отчасти това беше по нейно желание („Така се прави, Оливър“) и отчасти поради простия факт, че Оливър III беше моят банкер в най-гадния смисъл на думата — той плащаше за проклетото ми обучение.

Трябваше да бъде в неделя на вечеря, нали? Нали така се правят тия неща? В неделя, когато всички гадни шофьори се струпват на шосе №1 и ми се пречкат. Отбих се от колоната по Гротън стрийт, чиито завои взимах с висока скорост, още когато бях тринадесетгодишен.

— Тук няма къщи — казах на Джени. — Само дървета.

— Къщите са зад дърветата.

Когато караш по Гротън стрийт, трябва много да внимаваш да не изпуснеш отбивката за нашата къща. Точно това направих самият аз в онзи следобед. Бях отминал на 300 ярда, когато забих спирачките.

— Къде сме? — попита тя.

— Подминахме — измърморих и започнах да псувам.

Дали нямаше нещо символично във факта, че трябваше да карам на заден ход триста ярда до входа на къщата? Започнах да карам бавно, когато навлязохме в имението. От Гротън стрийт до самата Доувър хаус е поне половин миля. По пътя се минава покрай други… е, добре, сгради. Може би изглеждат доста внушително, когато ги видиш за първи път.

— Господи! — възкликна Джени.

— Какво има, Джен?

— Спри, Оливър, наистина. Спри колата.

Спрях и тя се вкопчи в мен.

— Боже, не си го представях така!

— Как така?

— Толкова богато! Басирам се, че държите роби.

Искаше ми се да протегна ръка и да я погаля, но дланите ми бяха влажни (нещо необичайно) и затова я окуражих с думи:

— Моля те, Джен, няма нищо страшно!

— Да де, ама защо изведнъж ми се иска да се казвам Абигейл Адъмс или Уенди Уосп?

Останалата част от пътя мина в мълчание и когато пристигнахме, отидохме до главния вход. Докато чакахме да отговорят на звънеца, Джени се поддаде на паника в последната минута:

— Хайде да се чупим! — каза тя.

— Хайде да останем и да се борим! — казах аз.

Дали някой от нас не се майтапеше?

Вратата отвори Флорънс — вярна, стара прислужница на семейство Барет.

— О, мастър Оливър! — поздрави ме тя.

Господи, колко мразех да ме наричат така! Ненавиждах пренебрежителната разлика, между мен и Каменното лице, която тези думи предполагаха.

Флорънс ни уведоми, че родителите ми ни очакват в библиотеката. Джени беше изненадана от някои от портретите, покрай които минахме. Не само поради факта, че някои бяха от Джон Сингър Сарджънт (особено този на Оливър Барет II, който понякога излагаха в Бостънския музей), а и защото откри, че не всичките ми предци са носели името Барет. Имаше солидни жени, носещи името Барет, които се бяха чифтосали добре и бяха отгледали такива създания като Барет Уинтроп, Ричард Барет Сиуол и дори Ебът Лорънс Лимън, който имал нахалството да изживее живота си (и, разбира се, да завърши Харвард), като стане известен химик, носител на награди, без дори да носи името Барет!

— Господи! — възкликна Джени. — Тук виждам да висят половината сгради на Харвард.

— Това е все боклук — казах й аз.

— Не знаех, че имаш връзка и със Сийуол Боут хауз.

— О, да, родът ми е построил много неща.

В края на дългата редица от портрети и точно преди да завиеш към библиотеката се намира един стъклен шкаф, пълен с трофеи. Спортни трофеи.

— Страхотни са — отбеляза Джени. — Никога не съм виждала такива, които изглеждат като истинско злато и сребро.

— Те са истински.

— Господи! Твои ли са?

— Не, негови.

Безспорно трябва да се отбележи, че Оливър Барет III не се бе класирал на Амстердамската олимпиада. Обаче също така беше истина, че той бе триумфирал на други важни състезания. Няколко на брой. Много. Добре излъсканите доказателства за това сега бяха пред заслепения поглед на Джени.

— В лигите по боулинг на Кренстън не дават такива неща.

Мисля, че тогава тя ми подхвърли спасителна сламка:

— Ти имаш ли трофеи, Оливър?

— Да.

— В шкаф?

— Горе в стаята ми. Под леглото.

Тя ме погледна с един от нейните многозначителни погледи и прошепна:

— По-късно ще отидем да ги разгледаме, нали?

Преди да успея да отговоря и дори да преценя истинските мотиви за предложението на Джени за пътешествие до спалнята ми, някой ни прекъсна.

— А, ето ви и вас.

Кучият син! Това беше Кучият син.

— Здравейте, сър. Това е Дженифър…

— Здравейте, здравейте.

Той вече се ръкуваше, а аз още не бях свършил с представянето. Забелязах, че не носи някой от своите банкерски костюми. Този път Оливър III си беше сложил елегантно спортно сако от кашмир. На обикновено каменното му лице сега имаше лукава усмивка.

— Моля заповядайте да се запознаете с г-жа Барет.

Още една изненада очакваше Дженифър — от тези, които се случват веднъж в живота: тя щеше да се срещне с Алисън Форбс „Типси“^[1] Барет. Когато бях злобно настроен, си мислех как прякорът й от пансиона е могъл да повлияе на живота й, ако не се бе превърнала в сериозен отзивчив съветник на музей. Нищо, че според архивите Типси Форбс никога не бе завършила Смит колидж. Напуснала го през втората си година с пълното съгласие на родителите си, за да се омъжи за Оливър Барет III.

— Жена ми, Алисън, а това е Дженифър…

Той вече беше си присвоил правото да я представи.

— Каливери — добавих аз, тъй като Каменното лице не знаеше фамилията й.

— Кавилери — добави Джени учтиво, тъй като аз го произнесох грешно — за пръв и последен път в скапания си живот.

— Като в „Кавалерия Рустикана“? — попита майка ми, вероятно за да покаже, че независимо от незавършения колеж, все пак е достатъчно образована.

— Точно така — усмихна се Джени. — Не сме роднини.

— А-ха — каза майка ми.

— А-ха — повтори баща ми.

Към което нямаше какво друго да добавя, освен „А-ха?“, като през цялото време се чудех дали бяха разбрали чувството за хумор на Джени.

Джени и майка ми се ръкуваха и след обикновената размяна на баналности — от която никой в моята къща не е избягал — ние седнахме. Всички замълчаха. Опитвах се да отгатна какво става. Без съмнение майка ми разглеждаше Дженифър, преценявайки облеклото й, фигурата й, поведението й, акцента й. Какво да се прави, и в най-добрия случай се забелязваше следа от Кренстън. Вероятно и Джени разглеждаше майка ми — казвали са ми, че момичетата го правят. Това им подсказва различни неща за момчетата, за които ще се женят. Може би преценяваше и Оливър III. Дали е забелязала, че е по-висок от мен? Дали й харесва кашмиреното му сако?

Естествено, Оливър III насочваше огъня си към мен както обикновено.

— Как я караш, сине?

За човек, завършил в Роудз, той умееше да води разговор.

— Добре, сър. Добре съм.

За да балансира нещата, майка ми също се обърна към Джени:

— Добре ли пътувахте?

— Да. Бързо и приятно — отговори Джени.

— Оливър кара бързо — намеси се старият.

— Не по-бързо от тебе, татко — възразих аз и си помислих, какво ли ще каже на това.

— Е, да, предполагам, че не.

Да те вземат мътните, татко, разбира се, че не.

Майка ми, която е винаги на негова страна, независимо от обстоятелствата, смени темата с друга от по-общ характер — май беше музика или изкуство, не слушах съвсем внимателно. След това в ръцете ми се озова някаква чаша.

— Благодаря, но скоро трябва да си тръгваме.

— А? — обади се Джени. Изглежда, че обсъждаха Пучини или нещо подобно и моята забележка бегло е докоснала слуха им. Майка ми ме погледна, което се случва изключително рядко.

— Но нали дойдохте за вечеря?

— Да… но не можем да останем — казах аз.

— Разбира се — каза Джени почти в същото време.

— Трябва да се връщам — обърнах се сериозно към нея.

Джени ме погледна, като че искаше да ми каже: „Какви ги приказваш?“ Тогава се обади Каменното лице:

— Оставате за вечеря. Това е заповед.

Фалшивата усмивка на лицето му не смекчаваше командата, а аз не се връзвам на такива глупости дори от олимпийски финалист.

— Не можем, сър.

— Трябва да останем, Оливър — каза Джени.

— Но защо? — попитах я аз.

— Защото съм гладна — отговори ми тя.

 

 

Седнахме на масата, подчинявайки се на заповедта на Оливър III. Той наведе глава и майка ми и Джени го последваха. Аз също сведох глава.

Господи, благослови хляба, който ни даваш и нас, които ти служим, и ни помагай винаги да разбираме нуждите и желанията на другите. За това те молим в името на Твоя Син Исус Христос. Амин.

Господи, колко унизен се почувствах! Не можеше ли да избегне тази набожна церемония поне този път? Какво ще си помисли Джени? Та това беше връщане назад към ранното средновековие!

— Амин — каза майка ми (също и Джени, но много тихо).

— Начален удар! — подхвърлих шеговито аз.

Никой не изглеждаше очарован — най-малкото Джени, която погледна встрани от мен. Оливър III ми хвърли поглед през масата:

— Наистина ми се иска от време на време да удряш топката, Оливър.

Вечерята не премина в пълно мълчание благодарение на майка ми и нейното забележително умение да води нищо незначещи разговори.

— Значи родителите ви са от Кренстън, Джени?

— Най-вече. Майка ми беше от Фол Ривър.

— Семейство Барет има мелници във Фол Ривър — каза Оливър III.

— Където са експлоатирали бедните поколения години наред — добави Оливър IV.

— През XIX век — добави Оливър III.

Тук майка ми се усмихна, очевидно доволна, че нейния Оливър е взел този сет. Но не беше точно така.

— Какво стана с плановете за автоматизиране на мелниците? — изстрелях отново.

Последва кратка пауза, в която очаквах троснат отговор.

— Какво ще кажете за чаша кафе? — каза Алисън Форбс Типси Барет.

Оттеглихме се в библиотеката за последната част на вечерята. Джени и аз имахме часове на следващия ден, Каменното лице си имаше банките и другите неща, а Типси със сигурност беше планирала нещо за ранни зори.

— Захар, Оливър? — попита майка ми.

— Оливър винаги слага захар, скъпа — каза баща ми.

— Не и тази вечер, благодаря — отговорих аз. — Чисто, майко.

Е добре, всеки си имаше чаша и седеше удобно, без да има какво да каже на другите. Затова аз повдигнах въпроса.

— Кажи ми, Дженифър, какво мислиш за Корпуса на мира?

Тя се смръщи и отказа да ми съдейства.

— О, ти каза ли им, О.Б.? — обърна се майка ми към баща ми.

— Не е сега моментът, скъпа — каза Оливър III с фалшива скромност, която сякаш казваше: „Питайте ме, де“. Трябваше да го попитам.

— Какво става, татко?

— Нищо важно, сине.

— Не разбирам защо говориш така — обърна се майка ми към мен, за да предаде съобщението с пълната му значимост (както вече казах, тя беше на негова страна):

— Баща ти ще оглави Корпуса на мира.

— О!

Джени също каза „О!“, но с по-различна, по-щастлива нотка в гласа си.

Баща ми се направи на смутен, а майка ми като че ли очакваше да се поклоня или нещо подобно. Айде бе, да не е станал държавен секретар или нещо подобно в края на краищата!

— Моите поздравления, г-н Барет — взе инициативата в свои ръце Джени.

— Да, поздравявам ви, сър.

Майка ми нямаше търпение да говори на тази тема.

— Смятам, че това ще бъде чудесно — каза тя.

— О, да, наистина — съгласи се Джени.

— Да — казах и аз не съвсем убедено. — М-м, подай ми солта, ако обичаш.