Ерик Сийгъл
Любовна история (13)

13

Г-н и г-жа Оливър Барет III имат удоволствието да ви поканят на вечеря по случай 60-ия рожден ден на г-н Барет в събота, на шести март в седем часа в Доувър хаус, Ипсуич, Масачузетс.

Моля, потвърдете.

— Е? — попита Дженифър.

— Трябва ли изобщо да питаш? — отговорих аз. Тъкмо конспектирах „Държавата срещу Пърсивал“ — един критичен прецедент в криминалното право, а Джени размахваше поканата, за да ме дразни.

— Мисля, че е време, Оливър.

— За какво?

— Знаеш много добре за какво — отговори тя. — Да не искаш да го караш да пълзи на четири крака пред теб?

Аз продължих да работя, а тя — да ме обработва.

— Оли! Той ти протяга ръка!

— Глупости, Джени! Майка ми е адресирала плика.

— Май каза, че не си го погледнал! — като че ли изкрещя тя.

Добре де, погледнах го преди това и съм забравил — в края на краищата бях на средата на конспекта на „Държавата срещу Пърсивал“ и на практика в навечерието на изпити и работата е там, че тя трябваше да престане да ми изнася тиради.

— Оли, помисли — обърна се тя с умолителен тон към мен. — Шейсетгодишнина! Никой не гарантира, че ще бъде жив, когато ти в крайна сметка решиш, че си готов за сдобряването.

Уведомих Джени с възможно най-прости думи, че сдобряване никога няма да има и ако обича да бъде така добра да ме остави да уча. Тя приседна мълчаливо, смествайки се върху ъгълчето на възглавницата, върху която бях сложил краката си. Въпреки че не издаде нито звук, много бързо разбрах, че се е втренчила в мен. Погледнах я.

— Някой ден — започна тя, — когато Оливър V те тормози…

— Можеш да бъдеш сигурна, че няма да се казва Оливър — сопнах й се аз. Тя не повиши тон, макар че обикновено го правеше, когато аз го правех.

— Виж какво, Ол, дори ако го кръстим Бозо Клоуна, това хлапе ще негодува срещу теб, щото ти си голям харвардски атлет! А когато отиде в първи курс, ти вероятно ще си във Върховния съд!

Казах й, че със сигурност синът ни няма да негодува срещу мен и тя ме попита откъде съм толкова сигурен. Не можах да й дам доказателства, но просто знаех, че нашият син няма да се изправи срещу мен и не можех да кажа точно защо. Без абсолютно никаква връзка Джени каза:

— Баща ти също те обича, Оливър. Точно така, както и ти ще обичаш Бозо, но вие Баретови сте толкова ужасно горди и в непрекъснато съревнование, че минавате през живота и си мислите, че се мразите.

— Да, ако не беше ти — подметнах закачливо.

— Да — отговори тя.

— Случаят е приключен — казах аз — в края на краищата аз бях съпругът и главата на домакинството. Погледът ми се върна към „Държавата срещу Пърсивал“ и Джени стана, но изведнъж се сети нещо:

— Все пак остава въпросът за „Моля отговорете“.

Предположих, че човек, специализирал музика в Редклиф, вероятно ще може да състави стегнат и учтив отрицателен отговор без професионално ръководство.

— Виж какво Оливър, може би съм лъгала или мамила в живота си, но никога не съм наранявала някого нарочно и не смятам, че мога да го направя.

Действително в този момент тя нараняваше само мен и затова я помолих учтиво да се оправи с отговора по начин, който желае, стига същността на съобщението да бъде, че ние няма да отидем, освен ако адът не замръзне. Върнах се за пореден път към „Държавата срещу Пърсивал“.

Чух я да пита много тихо:

— Кой е номерът? — Беше отишла до телефона.

— Не можеш ли просто да напишеш една бележка?

— Само след секунда ще побеснея. Кой е номерът?

Казах й го и моментално се потопих в появяването на Пърсивал пред Върховния съд. Не слушах какво говори Джени. Тоест, опитвах се — в края на краищата тя беше в същата стая.

— О, добър вечер, сър — чух я да казва. Нима Кучият син беше вдигнал телефона? Не беше ли във Вашингтон през седмицата? Така трябваше да бъде според един скорошен портрет в „Ню Йорк таймс“. Проклетата журналистика напоследък запада.

Колко време му трябва на човек, за да каже „не“?

На Дженифър някак си й трябваше повече време, отколкото обикновено човек смята, че ще му трябва, за да каже тази проста сричка.

— Оли?

Тя държеше ръката си върху слушалката.

— Оли, налага ли се да откажем?

Кимването на главата ми показваше, че се налага, а махването на ръката ми означаваше, че трябва да побърза.

— Ужасно съжалявам — каза тя в слушалката. — Тоест, ние ужасно съжаляваме, сър…

Ние! Защо ме забъркваше в това? И защо не каже каквото има да казва и да затвори?

— Оливър!

Отново с ръка върху мембраната, този път тя говореше много високо:

— Той е наранен, Оливър! Можеш ли просто да седиш и да гледаш как баща ти страда?

Ако не беше в такова емоционално състояние можех да й обясня още веднъж, че камъните не страдат и че не може да проектира италиано-средиземноморските си погрешни представи за родителите върху скалистите височини на Маунт Ръшмор. Но тя беше много разстроена, а това разстройваше и мен.

— Оливър — молеше тя, — не можеш ли да му кажеш само една дума?

На него? Трябва да е полудяла!

— Поне едно „здравей“!

Тя ми подаваше телефона и се опитваше да не заплаче.

— Никога няма да му проговоря. Никога! — казах с абсолютно спокойствие.

Сега вече плачеше — не на глас, но сълзите й се стичаха надолу по лицето. След това тя… тя започна да моли.

— Заради мен, Оливър! Никога няма да ти искам нищо. Моля те!

Трима души. И тримата стояхме прави (някакси си представях и баща ми как стои там) в очакване на нещо. На какво? Мен?

Не можех да го направя.

Не разбираше ли Джени, че ме моли за невъзможното? Че можех да направя абсолютно всичко друго? Докато гледах в пода и клатех глава, отказвайки упорито и с безкрайно затруднение, Джени започна да ми шепне с такъв бяс в гласа, какъвто не бях чувал преди това от нея:

— Ти си едно безсърдечно копеле! — След това завърши телефонния разговор с баща ми, като казваше:

— Г-н Барет, Оливър иска да знаете, че по негов специален начин…

Спря, за да си поеме дъх — не й беше лесно, тъй като ридаеше. Аз бях прекалено изненадан, за да правя нещо друго, освен да изчакам края на моето набедено „съобщение“.

— … Оливър много ви обича — каза тя и затвори много бързо.

Няма никакво рационално обяснение на действията ми през следващата стотна от секундата. Признавам се за временно умопобъркан. Поправка: признавам се за едно нищо. Това, което направих, не трябва никога да ми бъде простено.

Изтръгнах телефона от ръцете й, после от контакта и го запокитих в другия край на стаята.

— Да те вземат дяволите, Джени! Защо не се разкараш от живота ми?

Замръзнах на място, дишайки тежко като животното, в което току-що се бях превърнал. Господи! Какво стана с мен? Обърнах се към Джени, но тя си беше отишла.

Искам да кажа, че си беше отишла истински, но дори не бях чул стъпките й по стълбите. Боже мой, трябва да е побягнала в мига, в който сграбчих телефона — дори палтото и шалът й бяха все още там. Болката от това, че не знаех какво да направя, беше по-слаба единствено от болката от съзнанието за това, което бях направил.

Търсих навсякъде.

В библиотеката на Юридическия факултет претърсих редиците от зубрещи студенти и гледах ли, гледах нагоре и надолу поне половин дузина пъти. Въпреки че не произнесох нито един звук, знаех, че погледът ми беше толкова свиреп и лицето ми толкова напрегнато, че безпокоях цялото това шибано място. Само че на кого ли му пукаше?

Джени обаче я нямаше там.

После минах през Харкнес комънс, през салона, през кафетерията. Някакъв див дух ме подгони да надникна и в Агасиз хол в Редклиф. И там я нямаше. Сега вече тичах навсякъде и краката ми се опитваха да настигнат темпа на сърцето ми.

Пейн хол^[1]? (Това проклето иронично име!) Долу са стаите за упражнения по пиано. Познавам Джени: блъска по клавишите, когато е ядосана, нали така? Но какво прави, когато е изплашена до смърт?

Голяма лудница е да вървиш по коридор с такива стаи от двете страни. Звуците на Моцарт и Барток, Бах и Брамс се процеждат от вратите и се смесват в един странен адски звук.

Джени трябва да е тук!

Инстинктът ме накара да спра пред една врата, където чух блъскащия (ядосано?) звук от прелюдия на Шопен. Спрях за момент. Не свиреше добре — спира, почва, грешки… В една от паузите чух момичешки глас да измърморва: „По дяволите!“ Това трябва да е Джени. Отворих вратата със замах.

На пианото седеше едно момиче от Редклиф. Погледна ме. Беше едно грозно хипи с широки рамене, раздразнено от нахлуването ми.

— Какво става, бе? — попита тя.

— Лошо, лошо — отговорих и затворих отново вратата.

После пробвах площад Харвард — кафе „Памплона“, Томис Аркейд, дори Хейс Бик — там ходят доста артистични типове. Нищо.

Метрото беше вече затворено, но ако е отишла право на площада, трябва да е хванала влака за Бостън до автобусната спирка.

Беше почти един часът сутринта, когато пъхнах 45 цента в процепа. Намирах се в една от телефонните будки близо до вестникарския павилион на площад Харвард.

— Ало, Фил?

— М-м… — промърмори сънливо той. — Кой е?

— Аз съм — Оливър.

— Оливър! — звучеше изплашено. — Джени да не е ранена? — попита бързо. Щом ме пита мен, значи ли това, че не е при него?

— Ами-и — не Фил, не е.

— Слава Богу! Как си, Оливър?

След като се успокои, че дъщеря му е жива и здрава, той отново стана дружелюбен, като че ли не го бях вдигнал от сън.

— Добре съм, Фил, добре. Абе добре съм. Фил, какво ти казва Джени?

— Не много, да го вземат мътните — отговори ми той със странно сдържан тон.

— Какво искаш да кажеш, Фил?

— Господи, да се беше обаждала по-често! Не съм някой непознат!

Ако можете да бъдете облекчени и паникьосани едновременно, точно това изпитвах аз.

— Тя с теб ли е сега? — попита той.

— М-м?

— Дай слушалката на Джени — ще й се накарам лично.

— Не мога, Фил.

— А, да не спи? Ако спи, не я закачай.

— Добре — казах.

— Слушай, копеле — продължи той.

— Да, сър?

— Колко далече е, по дяволите, Кренстън, че не можете да дойдете някоя неделя следобед, а? Или пък аз да дойда, Оливър?

— Абе-е, не, Фил. Ние ще дойдем.

— Кога?

— Някоя неделя.

— Не ми пробутвай това „някоя“. Истинското дете не казва „някоя“, а казва „тази“. Тази неделя, Оливър.

— Да, сър. Тази неделя.

— Четири часа. Но карай внимателно. Става ли?

— Става.

— И следващия път се обади за моя сметка, по дяволите.

Той затвори.

Просто стоях там, изгубен на този тъмен остров на Харвард скуеър и не знаех нито къде да отида, нито какво да правя. Един цветнокож се доближи и ме попита дали искам наркотици и аз съвсем разсеяно му отговорих:

— Не, благодаря ви, сър.

Вече не тичах — защо трябваше да бързам към празната къща? Беше много късно и аз бях скован — повече от страх, отколкото от студ, макар че не беше топло, повярвайте ми. От няколко ярда ми се стори, че някой седи горе на стълбите. Може би зрението ми правеше номера, защото фигурата беше неподвижна.

Но това беше Джени.

Седеше на най-горното стъпало.

Бях прекалено изморен, за да се паникьосам, и прекалено облекчен, за да говоря. Дълбоко в себе си се надявах, че тя има някакъв тъп инструмент, с който да ме удари.

— Джен?

— Оли?

И двамата говорехме толкова тихо, че не беше ясно кой какво чувства в момента.

— Забравих си ключовете — каза Джени.

Стоях в началото на стълбите и се страхувах да попитам откога седи — знаех само, че бях ужасно несправедлив с нея.

— Джени, съжалявам…

— Недей — прекъсна извинението ми тя и после добави съвсем тихо: — Любовта означава никога да не казваш, че съжаляваш.

Изкачих се по стълбите дотам, където седеше тя.

— Искам да си легна. Окей? — попита тя.

— Окей.

Качихме се до нашия апартамент. Докато се събличахме, тя ме погледна:

— Наистина мисля така, Оливър.

И това беше всичко.