Ерик Сийгъл
Любовна история (26)

4

Хубаво е да се тича.

Прояснява съзнанието. Намалява напрежението. И е съвсем нормално да го правиш сам. Затова, дори когато работя по много важен случай или прекарвам целия ден в съда, даже ако съм в Уошингтън или където и да е, аз обличам спортния си костюм и тичам.

Едно време играех скуош. Но това изисква някои други способности. Например достатъчна разговорливост, за да кажеш „Добър удар“ или „Мислиш ли, че ще бием Йейл тази година?“ Но това далеч надминава обикновените ми възможности. И затова аз тичам. Като работя в Сентрал Парк не ми се налага да говоря с никого.

— Ей, Оливър, кучи сине!

Един следобед ми се стори, че чувам името си. Въобразявам си. Никой досега не ми е викал в парка. Продължих да тичам.

— Ей, проклет харвардски сноб!

Въпреки че светът изобилства от типове с това описание, все пак почувствах, че наистина викаха мен. Обърнах се и видях бившия си другар по стая от колежа, Стивън Симпсън, който ме застигаше с колелото си.

— Какво, по дяволите, ти има? — каза той вместо поздрав.

— Симпсън, какво ти дава право да мислиш, че нещо ми има?

— Първо, вече съм дипломиран доктор — второ, би трябвало да съм ти приятел и трето, оставям ти съобщения, на които не отговаряш.

— Мислех си, че студентите по медицина нямат време за…

— Барет, бях зает, но намерих време да се оженя за Гуен. Обадих ти се, дори пратих телеграма до офиса ти да те поканя, но ти не се появи.

— Съжалявам Стив, не съм получил съобщението — извъртях го аз.

— Така ли? Как тогава изпрати сватбен подарък след две седмици?

Господи, този Симпсън е трябвало да стане адвокат. Но как да му обясня, че всичко, което исках, бе да се скрия от човешката раса.

— Съжалявам, Стив — отговорих, надявайки се, че той ще продължи.

— Ти не съжаляваш, ти си трогателен.

— Благодаря. Много поздрави на Гуен.

Но той не ме оставяше.

— Виж какво, не ме питай защо, но Гуен би се радвала да те види — каза Симпсън.

— Това е мазохизъм. Била ли е на лекар?

— Да, при мен. Казах й, че е смахната. Но тъй като не можем да си позволим да отидем на театър, ти си най-евтиният начин да се посмеем малко. Какво ще кажеш за петък вечер?

— Зает съм, Симпсън.

— Разбира се, знам. Винаги има вечерни процеси. И все пак, мини към осем.

Той се засили покрай мен и се обърна още веднъж, за да каже, сякаш говореше на някого с ограничена интелигентност: — Значи в осем, този петък вечерта. Вече сме в списъка ти, така че нямаш извинение.

— Остави Стив, няма да дойда.

Престори се, че не чува категоричния ми отказ. Какво нахалство, да си мисли, че може да ме принуди.

И все пак, момчето в „Шери-Лемън“ твърдеше, че „Шато Линч-Беж“, пета реколта и често подценявано, е между най-добрите видове бордо. („Очарователно и остроумно“). Взех две бутилки реколта 64-та. Дори ако двамата Симпсън се отегчат до смърт, поне ще имат добро вино за успокоение.

Изглежда се зарадваха да ме видят.

— Оливър, изобщо не си се променил!

— Ти също, Гуен!

Забелязах също, че не бяха сменили плакатите си на Анди Уорхол. (Не бих го закачила на стената си — каза жена ми, когато ги бяхме посетили преди години.)

Седнахме на пода. От тонколоните в ъгъла Пол и Арт питаха дали ще ходим на панаира в Скарбърг. Стивън отвори някакво бяло вино. Изядох огромен брой гевречета, докато говорехме за някакви метафизични дълбочини. Какво бреме било да си лекар, колко рядко можели да прекарат свободна вечер. И, разбира се, знаех ли, че Харвард имал шанс да бие Йейл тази година. Гуен не уточни в кой спорт. Все едно да попита, дали Ин ще бие Янг. Но, както и да е. Важното бе, че се опитваха да ме накарат да почувствам, че отново мога да се отпусна. Не бе дори наполовина толкова лошо, колкото си представях.

Изведнъж се чу звънецът и аз застинах.

— Какво е това? — попитах.

— Спокойно — каза Стив, — това са другите гости.

Остро почувствах заговор в този звън.

— Какви други гости? — попитах аз.

— Всъщност — каза Гуен — един гост.

— Искаш да кажеш, гост, който е сам, нали? — казах аз, чувствайки се като притиснато в ъгъла животно.

— Случайно — каза Стив и отиде да отвори.

Дявол да го вземе, ето защо не обичам да ходя на гости. Не понасям приятели, които се опитват да „помогнат“. Вече знаех целия сценарий. Щеше да се окаже бивша състудентка или по-голямата сестра на съученик, която тъкмо се развежда. Още една засада, по дяволите.

Вътрешно вбесен, исках да кажа „майната ви“. Но тъй като не познавах добре Гуен, казах само „по дяволите!“.

— Оливър, тя е приятна.

— Съжалявам, Гуен. Знам, че и двамата имате добри намерения, но…

В този момент Стив се върна с жертвата на вечерта.

Очила с телени рамки.

Най-напред забелязах, че носи очила с телени рамки. И се събличаше. Имам предвид белия шлифер, който носеше.

Симпсън представи Джоана Стейн, доктор по медицина, педиатър, учили са заедно. В момента работеха в една и съща болница. Дори не обърнах достатъчно внимание дали е хубава. Някой предложи да седнем и да пийнем. Така и направихме.

Доста бъбрихме след това.

Постепенно забелязах, че Джоана Стейн доктор по медицина, освен очила с телени рамки има и приятен глас. Малко по-късно забелязах, че мислите, които изразяваше с този глас, са умни и любезни. Радвам се да отбележа, че не се спомена за „моя случай“. Предполагам, че Симпсън я бяха предупредили.

— Животът е противен — чух да казва Стив Симпсън.

— Да пием за това — казах аз. Но после разбрах, че той и Гуен просто разменяха съчувствия с Джоана за това, колко трудно било да си лекар.

— Какво правиш за отмора, Джо? — казах аз. Господи, дано не го вземе за намек, че искам да я поканя някъде.

— Лягам си — отговори тя.

— Така ли?

— Не мога иначе — продължи тя. — Прибирам се така уморена, че само се просвам и спя двадесет часа.

— Разбирам.

Последва пауза. Кой ли ще поеме топката на разговора и ще се опита да я подаде? Мълчахме сякаш цял век. Докато Гуен Симпсън не ни покани да вечеряме.

Честно казано, въпреки че Гуен е чудесно същество, тя няма особена дарба в кулинарното изкуство. Понякога, дори ако само възври вода, тя има вкус на загоряло. Тази вечер не правеше изключение. Човек би казал, че… е надминала себе си. И все пак, аз ядох, за да не ми се налага да говоря. Имаше двама доктори в случай, че по-късно стомахът ми се нуждае от спешно лечение.

И докато ядяхме десерта — ако щете вярвайте — кейк със сирене, който изглеждаше печен на скара с дървени въглища, Джоана Стейн се обърна към мен:

— Оливър?

Благодарение на опита си в кръстосаните разпити, аз бързо отговорих:

— Да?

— Обичаш ли опера?

Труден въпрос, по дяволите, мислех си, докато се опитвах да отгатна намеренията й. Дали не иска да говори за опери като „Бохеми“ или „Травиата“, където се случва така, че двамата умират накрая. Може би просто, за да ми предложи катарзис? Не, не може да е толкова нетактична. Стаята бе притихнала в очакване на моя отговор.

— Нямам нищо против операта — отговорих аз и добавих, — но не обичам италианска, френска и германска.

— Добре — каза тя невъзмутимо. Възможно ли е да е имала предвид китайска опера? — Мериг изпълнява Пърсел във вторник вечерта.

По дяволите, забравих да изключа и английската. Сега вероятно се насадих да я заведа на някаква проклета английска опера.

— Шийла Мериг е най-добрият сопран тази година — каза Стивън Симпсън, включвайки се в отбора срещу мен.

— Тя пее и в „Дидо и Енея“ — добави Гуен и станаха трима срещу един. (Дидо — още едно момиче, което умира, защото момчето, с което ходи, е егоистично копеле!)

— Това звучи прекрасно — капитулирах аз.

Въпреки че вътрешно проклинах и Стив, и Гуен, а най-много Шато-Линч-Беж, което отслаби първоначалното ми намерение да кажа, че ми прилошава от всякаква музика.

— Радвам се — каза Джоана, — имам две места…

Ето, започна се.

— … но и двамата със Стив сме дежурни. Надявах се, че вие с Гуен може да използвате билетите.

— На Гуен много ще й хареса, Оливър — каза Стив и в гласа му се четеше загриженост, че жена му има нужда от почивка.

— Да, чудесно — казах аз. Тогава осъзнах, че би трябвало да реагирам по-ентусиазирано и казах на Джоана:

— Много благодаря.

— Радвам се, че можете да отидете — каза тя. — Моля ви, кажете на родителите ми, че сте ме видели и че съм още жива.

Какво беше това? И вътрешно се свих като си представих мястото си до агресивната („Харесвате ли дъщеря ми?“) майка на Джоана Стейн.

— Те са в струнната група — каза тя и излезе със Стив. Докато седяхме с Гуен си мислех, че трябва да се накажа за абсурдното си поведение. И затова се опитах да сдъвча още едно парче от кейка със сирене.

— Къде, по дяволите, е „струнната група“? — попитах я.

— Обикновено на изток от духаните. Майката на Джоана е виолистка, а баща й свири на чело с Нюйоркската опера.

— А — казах и изядох още една хапка от наказанието.

Пауза.

— Наистина ли бе толкова болезнено да се срещнеш с Джо? — попита тя.

Погледнах я.

И отговорих „да“.