Ерик Сийгъл
Любовна история (34)

12

— По дяволите, тя крие нещо.

— Какво предполагате — попита д-р Ландън. Всеки път, когато изказвах просто, реалистично твърдение, той искаше полет на въображението. Дори Фройд е описал понятието, наречено Реалност!

— Вижте, докторе, аз не се заблуждавам. Марси Наш ме мами!

— Да?

Той не ме попита защо толкова се впрягам за някого, с когото току-що съм се запознал. Аз също си зададох този въпрос много пъти и си отговорих, че съм състезателен тип и просто не искам да загубя в играта на Марси (каквато и да е тя).

После търпеливо, с подробности обясних на доктора какво бях открил. Бях помолил Анита, моята добра секретарка, да се свърже с Марси по телефона („Просто исках да ти кажа здравей“, щях да кажа.) Естествено обектът на издирването не ми беше казала къде ще отседне, но Анита бе гений в откриването на хора.

В „Бинъндейл“, където тя се обади най-напред, заявиха, че няма Марси Наш в персонала им. Но това не отчая Анита. Тя се обади във всички възможни хотели в Кливлънд и модерните му предградия. След като не откри никаква Марси Наш, тя претърси мотелите и по-скромните хотели. Пак нищо. Нямаше никаква мис, мисис или мадам Марси Наш в околността на Кливлънд. Следователно тя лъже. Следователно тя е някъде другаде.

— Тогава какво — попита докторът бавно — е вашето… заключение?

— Но това не е фантазия! — казах бързо аз.

Той не възрази. Работата бе ясна и аз се заех сериозно. Бях мислил върху това цял ден.

— Първо, очевидно е, че тя живее с някого. Това е единственото обяснение на това, че не ми даде телефона и адреса си. Може би дори още е омъжена.

— Тогава защо ще се вижда с вас?

Господи, д-р Ландън бе наивен. Или изостанал. Или ироничен.

— Не зная. Според статиите, които чета, ние живеем в модерни времена. Може би и двамата са решили да „отворят“ връзката си.

— Но ако тя е свободна, както казвате, защо просто не ви го каже?

— Там е парадоксът. Предполагам, че Марси е на тридесет, въпреки че изглежда много по-млада. Това означава, че тя е рожба на началото на 60-те — като мен. Тогава нравите не бяха така разпуснати и свободни. И тъй като момичетата от поколението на Марси са по-скоро сдържани, отколкото отворени, те ти казват Кливлънд, когато се намират на Бермудите.

— Това са вашите предположения?

— Вижте какво, може да бъде и Барбадос — допуснах аз, — но тя е на почивка с мъжа, с който живее. Който може да е или да не е неин съпруг.

— И вие сте ядосан…

На човек не му трябваше специално образование, за да разбере, че бях вбесен!

— Защото не бе искрена с мен, по дяволите!

След този вик се почудих дали пациентът, който чакаше отвън и прелистваше стария брой на „Ню Йоркърс“, бе чул проклятието ми.

Замълчах за няколко секунди. Защо толкова се вълнувах, докато го убеждавах, че не се вълнувам.

— Господи, съжалявам всеки, който е обвързан с такава лицемерка.

Пауза.

— „Обвързан“? — попита д-р Ландън, използвайки собствения ми израз срещу мен.

— Не — засмях се. — Аз съм напълно необвързан. Всъщност, не само, че ще я отпиша, но ще изпратя на тази кучка телеграма с пожелание да върви по дяволите.

Отново пауза.

— Но няма да мога — признах си аз. — Не зная адреса й.