Ерик Сийгъл
Любовна история (24)

2

Погребахме Джени в един декемврийски ден, рано сутринта. Имахме късмет, защото поради силната буря, типична за Ню Ингланд, до следобед светът заприлича на огромен снежен човек.

Родителите ми ме попитаха дали ще се върна заедно с тях в Бостън с влака. Отказах, възможно най-учтиво, като твърдях, че Филип има нужда от мен, за да не грохне. Но всъщност бе точно обратното. Тъй като през целия си живот съм бил далеч от тежки загуби и страдания, аз имах нужда от Филип, за да ме научи да скърбя.

— Моля те, обаждай се — каза баща ми.

— Да, разбира се. — Стиснах ръката му и целунах майка си. Влакът потегли на север.

В началото, в къщата на Кавилери беше шумно. Роднините не искаха да ни оставят сами. Но скоро, един по един, се разотидоха. Всички имаха семейства. На тръгване всеки от тях караше Филип да обещае, че ще отвори магазина и ще започне работа отново. Това щяло да му помогне. Той кимаше в съгласие.

Най-накрая останахме сами. Нямаше нужда да излизаме, тъй като кухнята бе претъпкана с провизии за цял месец. Сега, когато нямаше лели и братовчеди, които да ни разсейват, започнах да усещам как настроението от церемонията започна да се заличава. По-рано само си бях въобразявал, че страдам. Сега разбирах, че просто съм бил вцепенен. Агонията едва сега започваше.

— Трябва да се върнеш в Ню Йорк — каза Филип не много убедително.

Спестих му напомнянето, че пекарницата му е затворена.

— Не мога — казах. — Имам среща на Нова година тук, в Кранстън.

— С кого? — попита той.

— С теб.

— Ще бъде доста весело — каза той. — Но ми обещай, че на Нова година сутринта ще си тръгнеш за вкъщи.

— Добре — бодро отговорих.

— Добре — каза той.

Родителите ми се обаждаха всяка вечер.

— Няма нищо, мисис Барет — казваше й Филип. Вероятно тя питаше с какво може да помогне.

— Не, няма нищо, татко — на свой ред отвръщах аз. — Благодаря.

Фил ми показа тайните снимки. Снимките, които някога ми бяха забранени по изричната заповед на Джени.

— По дяволите, Фил, не искам Оливър да ме вижда с тиранти.

— Но Джени, ти си много хубава.

— Сега съм по-хубава — отговори тя с типичния си маниер. После добави:

— И никакви бебешки снимки, Фил.

— Но защо? Защо не?

— Не искам Оливър да ме вижда дебела.

Наблюдавах тази весела престрелка омаян. По онова време ние вече бяхме женени и в никакъв случай не можех да се разведа с нея заради някакви си едновремешни тиранти.

— Кой командва тук? — подхвърлих аз на Фил, за да поддържам настроението.

— Познай. — Той се усмихна и прибра албумите, без да ги отвори.

Днес ги разгледахме. Имаше много снимки. Важна фигура в по-ранните от тях бе Тереза Кавилери, жената на Филип.

— Прилича на Джени.

— Беше красива — въздъхна той.

Някъде след дебелото бебе Джени, но преди тирантите, Тереза напълно изчезваше от снимките.

— Не трябваше да й позволявам да кара нощем — каза Фил, сякаш катастрофата, при която тя бе загинала, се бе случила предишния ден.

— Как се справи? — попитах аз. — Как го понесе? — Зададох въпроса от егоистични подбуди, за да чуя рецепта, приложима и за мен.

— Кой казва, че съм го понесъл? — каза Филип. — Но поне имах дъщеричка…

— За която да се грижиш…

— И която да се грижи за мен — каза той.

След това чух приказки, които в живота на Дженифър са били материални. Затова, как тя правела всичко, за да му помогне. И да намали болката му. Трябвало да я оставя да готви. И още по-лошо — трябвало да изяжда нейните първи опити, изпълнени по рецепти от списания. Не му позволила да се откаже от боулинга с приятели всяка сряда. Опитвала се да го направи щастлив.

— Затова ли не си се оженил отново, Фил?

— За кое?

— Заради Джени?

— Господи, не. Тя ме увещаваше да го направя. Дори ме сватосваше.

— Така ли?

Той кимна.

— Опита се да ми пробута всички приемливи италиано-американки от Кранстън до Потъкет.

— Но неуспешно, а?

— Не, някои бяха приятни — каза той и това ме изненада.

— Мис Риналди, учителката на Джени по английски…

— Е?

— Беше чудесна. Видяхме се няколко пъти. Сега е омъжена. С три деца.

— Предполагам, че не си бил готов, Фил.

Той ме погледна и поклати глава.

— Оливър, бил съм щастлив веднъж. И кой съм аз, по дяволите, да се надявам, че Бог ще ме дари два пъти с това, което хората изобщо не получават.

И той се загледа встрани, съжалявайки, че ми е открил тази истина.

В първия ден от новата година той буквално ме натика във влака за вкъщи.

— И помни, че ми обеща да се върнеш на работа — каза той.

— Ти също — отвърнах му аз.

— Това помага. Вярвай ми, Оливър, наистина помага.

Влакът потегли.

Фил беше прав. Потапяйки се в юридическите проблеми на хората, намерих отдушник за гнева, който бях започнал да изпитвам. Някой, някак ме беше прецакал, мислех си. Нещо не бе наред в управлението на света, в Небесната институция. Чувствах, че трябва да действам, за да го оправя. Все повече ме привличаха „съдебните грешки“. А точно тогава нашата градина бе пълна с вредни плевели. Благодарение на делото „Миронда срещу Аризона“ имах много работа. Върховният съд бе обявил, че заподозреният има право да мълчи, докато не си ангажира адвокат. Не зная точно в колко предишни случаи хора са били осъдени, но изведнъж се ядосах заради всички тях. Например Лирой Сиджър, който бе вече в затвора, когато поех делото му чрез Граждански Свободи.

Ли е бил осъден въз основа на подписани признания, умело (но законно ли?) изтръгнати от него след дълги разпити. Когато е написал името си, той не е бил съвсем наясно какво точно прави, освен че най-сетне ще му разрешат да спи. Повторното разглеждане на делото му бе един от основните нюйоркски случаи, които предизвикваха „Миранда“. И ние го измъкнахме. Закъсняла справедливост.

— Благодаря ти — каза ми той и се обърна да целуне разплаканата си жена.

— Всичко хубаво — отговорих и отминах, неспособен да споделя щастието на Лирой Сиджър. Освен това той имаше съпруга. И все пак светът бе пълен с това, което на адвокатски жаргон се нарича „прецакани“.

Като Санди Уебър, който се бореше с военната комисия да бъде освободен от действителна военна служба по морални подбуди. Комисията се колебаеше. Санди не беше квакер и не беше ясно дали „дълбоката вяра“ или просто страхът бяха причина да отказва да се бие. Въпреки че изглеждаше рисковано да остане, той не искаше да избяга в Канада. Искаше да разполага сам със себе си. Приятелката му бе дяволски изплашена за него. Един негов познат служеше в Луисбърг и съвсем не му харесваше. „Да изчезнем в Монреал“, казваше тя. „Искам да остана и да се боря“, казваше той.

Борихме се. Загубихме. После обжалвахме и спечелихме. Той с радост прие да мие чинии в една болница, три години.

— Бяхте фантастичен — викаха Санди и момичето му, и ме прегръщаха.

— Продължавай да вярваш — отговорих аз и тръгнах да убивам още дракони. Само веднъж се обърнах и ги видях да танцуват по тротоара. Искаше ми се да мога да се усмихна.

Бях много бесен!

Работех колкото се може до по-късно. Нямах желание да напускам офиса. Всичко в апартамента ми напомняше Джени. Пианото. Нейните книги. Мебелите, които избирахме заедно. Понякога си казвах, че трябва да се преместя. Но се прибирах толкова късно, че нямаше значение. Постепенно свикнах да вечерям сам в тихата кухня, сам да слушам музика вечер — въпреки че никога не сядах на стола, на който четеше Джени. Почти се научих да заспивам в празното легло. И вече не мислех, че трябва да се местя.

Докато не отворих една врата — на гардероба на Джени. До този ден бях избягвал да се доближавам до него. Но някак си глупаво го отворих. И видях дрехите й. Роклите, блузите, шаловете. Пуловерите й — сред тях и онзи, останал от университетските години, който тя не искаше да изхвърли и често го носеше из къщи. Всичко това бе там, а Джени я нямаше. Не мога да ви опиша какво си мислех, докато стоях втренчен в тези копринени и вълнени вещи. Сякаш, ако докоснех този стар пуловер, бих почувствал частичка от живата Джени. Затворих вратата и никога вече не я отворих. Две седмици по-късно Филип Кавилери безшумно опакова нещата й и ги отнесе. Мърмореше, че знаел някаква католическа група, която помагала на бедните. И точно преди да отпътува за Кранстън в своя нает лекарски камион, той каза за сбогуване:

— Няма да те посетя отново, докато не се преместиш.

Смешно. Седмица след като той бе изнесъл от дома всичко, което напомняше за Джени, аз си намерих нов апартамент. Малък, подобен на килия (прозорците на първите етажи в Ню Йорк имат железни решетки, помните ли?), това бе нещо като сутерен в къщата, в която живееше богат продуцент. Неговата красива врата със златна дръжка беше по-нагоре по стълбището, така че хората, които ходеха на оргиите му, не ме безпокояха. Освен това беше близо до офиса и само на половин пресечка от Сентрал парк. Очевидно налице бяха всички условия за моето предстоящо възстановяване.

И все пак трябва да си призная нещо. Въпреки че имах ново жилище, обзаведено с нови плакати и съвсем ново легло, и приятелите все по-често казваха „Изглеждаш добре, стари приятелю“, имаше нещо, което пазех от Джени, моята починала съпруга.

В най-долното чекмедже на бюрото ми вкъщи стоят очилата на Джени. Да. Двата й чифта очила. Защото, когато ги погледна, аз си спомням за прекрасните очи, които ме гледаха през тях.

Но, от друга страна, всеки, който ме видеше, не се колебаеше да ми каже, че съм в страхотна форма.