Ерик Сийгъл
Любовна история (33)

11

Беше скъпо облечена.

Но това в никакъв случай не означаваше пищно. Напротив. Тя бе олицетворение на абсолютната елегантност — абсолютната простота. Прическата й изглеждаше небрежна — разпиляна, въпреки че бе подредена. Сякаш умел фотограф я бе уловил на висока скорост.

Това ме обърка. Безупречната елегантност на мис Марси Наш, идеалната й стойка, спокойното й държане ме накараха да се почувствам като стар спанак, намачкан как да е в чувал. Тя сигурно бе модел. Или поне работеше нещо в модния бизнес.

Стигнах до масата. Тя бе в тих ъгъл.

— Здрасти — каза тя.

— Надявам се, че не съм те накарал да чакаш.

— Всъщност ти дойде по-рано — отговори тя.

— Това означава, че ти си дошла още по-рано — казах аз.

— Бих казала, че това е логично заключение, мистър Барет — тя се усмихна. — Ще седнете ли или чакате позволение?

Седнах.

— Какво пиеш — попитах аз и посочих оранжевата течност в чашата й.

— Портокалов сок — каза тя.

— С какво?

— С лед.

— И само това?

Тя кимна. Преди да успея да я попитам защо е толкова въздържана се появи сервитьор и ни поздрави така, сякаш идвахме всеки ден.

— Как сме днес?

— Добре сме. Кое е най-доброто? — попитах, неспособен да поддържам тези изкуствени шегички.

— Мидите са превъзходно приготвени…

— Бостънски специалитет — казах аз с гастрономически шовинизъм.

— Нашите са от Лонг Айлънд — отговори той.

— Добре, ще видим колко са сполучливи — обърнах се към Марси. — Ще опитаме ли местната имитация?

Марси се съгласи с усмивка.

— Предястие? — сервитьорът я погледна.

— Крехки листа от маруля с капка лимонов сок.

Сега бях убеден, че е модел. Иначе гладуването бе безсмислено. Поръчах си и юфка (не пестете маслото). Келнерът ни се поклони и изчезна.

Бяхме сами.

— Ето ни тук — казах аз. (Е, признавам, че бях репетирал това начало цял следобяд.)

Преди тя да се съгласи, че наистина бяхме тук, сервитьорът се появи отново.

— Виното, мосю?

Погледнах Марси.

— Поръчай само за себе си — каза тя.

— Не пиеш дори вино?

— Много съм строга в това отношение — каза тя, — но бих ти препоръчала едно хубаво Морсо. Иначе победата ти няма да е пълна.

— Морсо — казах на сервитьора.

— От 66-та, ако е възможно — каза Марси просто, за да помогне. Той се изпари и ние отново бяхме сами.

— Защо не пиеш въобще? — попитах аз.

— Не е заради принципи. Просто обичам да контролирам всичките си сетива.

Какво, по дяволите, значеше това. Какви сетива имаше предвид?

— Значи ти си от Бостън? — каза Марси (разговорът ни не бе точно свободен).

— Да. А ти?

— Аз не съм от Бостън — каза тя.

Това иронична забележка ли беше?

— В модния бизнес ли работиш? — попитах аз.

— Донякъде. А ти?

— Занимавам се със свободите — отговорих.

— Даваш ги или ги отнемаш? — Усмивката й не ми позволи да разбера дали бе саркастична.

— Опитвам се да накарам правителството да се държи добре — казах аз.

— Това не е лесно — каза Марси.

— Все още не съм успял.

Сервитьорът пристигна и тържествено напълни, чашата ми. След което аз започнах един гладък, приспивен разговор. Нещо, което може да се нарече голяма бутилка с описания, с което прогресивните адвокати се занимаваха по това време.

Признавам, че никога не съм знаел как да разговарям с… момичета. Искам да кажа, че минаха много години, откакто съм бил на така наречената среща. Усещах, че не е много уместно да говоря за себе си. („Този егоманиак!“ — ще каже тя на приятелката си.)

И затова обсъждахме — или по-скоро аз говорих за решенията на съда Уорън по въпроса за правата на личността. И дали „кралете“ Бъргър ще продължат да наблягат на Четвъртата поправка. Това зависи от този, когото те изберат на мястото на Фортас. Запази екземпляра си от Конституцията, Марси, скоро може би ще спрат да я печатат!

Докато преминавах към Първата поправка, сервитьорите ни връхлетяха с мидите от Лонг Айлънд. Да, не бяха лоши. Но не бяха добри като бостънските. Както и да е, за Първата поправка — правилата на Върховния съд са безсмислени! Как могат в „О’Брайън срещу Съединените щати“ да кажат, че да изгориш военна повиквателна не е символична декларация и да твърдят точно обратното в „Тинкър срещу Де Моан“, като казват, че да носиш превръзка на ръката в знак на протест срещу войната, е „чиста декларация“. Кажи, каква, по дяволите, е истинската им позиция?

— Ти не знаеш ли? — попита Марси. И преди да успея да разбера дали подтекстът бе, че съм говорил прекалено много, сервитьорът дойде отново и попита с какво бихме искали да „завършим“. Аз поръчах шоколадов крем и кафе. Тя — само чай. Започнах да се чувствам неудобно. Да я попитам ли, дали съм говорил малко повечко? Да се извиня? Все пак тя можеше да ме прекъсне, нали?

— Ти ли разглежда всички тези дела? — попита Марси (шеговито).

— Разбира се, че не. Но има ново обжалване, в което участвам. Опитват се да дефинират „личност, която отказва да служи във войната по религиозни причини“. Като прецедент използват делото „Уебър срещу Наборната комисия“, което аз разглеждах. После работих по собствено желание…

— Явно никога не спираш — каза тя.

— Както каза Джими Хендрикс в Удсток: „Всичко е мръсотия, светът има нужда от почистване“.

— Ти беше ли там?

— Не. Просто четох „Тайм“ за приспиване.

— О! — каза Марси.

Дали това възклицание означаваше, че съм я разочаровал? Или съм бил скучен? Сега, като се замислих за изминалия час (и половина!), осъзнах, че не й бях дал възможност да говори.

— Какво точно работиш в модата? — попитах аз.

— Нищо издигащо социално. Работя към „Бинън дейл“. Знаеш ли веригата?

Кой ли не знаеше за тази златна верига от магазини? Тази четиридесет каратова мина за изисканите купувачи. Тази новина изясни много неща. Мис Наш бе идеална за това блестящо предприятие: така руса, така стабилна, така красноречива, че вероятно можеше да продаде чанта на крокодил.

— Не се занимавам много с продажби — отговори тя, след като продължих да задавам странните си въпроси. Бях решил, че е начинаеща продавачка с големи амбиции.

— Тогава какво точно правиш — попитах още по-прямо. Това е начинът да се справиш със свидетелите. Да перифразираш въпроси, които в същността си са еднакви.

— Не ти ли дойде до тук? — каза тя с ръка на шията. — Разговорите за нечий бизнес не те ли отегчават?

Тя ясно намекваше, че съм бил ужасно скучен.

— Надявам се, че юридическата ми лекция не те е влудила.

— Не, наистина ми беше интересно. Само че ми се иска да беше казал нещо повече за себе си.

Какво можех да кажа? Предположих, че истината ще бъде най-доброто решение.

— Не мога да ти кажа нищо приятно.

— Защо?

Пауза. Погледнах в чашата с кафе.

— Имах съпруга.

— Това не е необичайно — каза тя някак по-меко.

— Тя умря.

Пауза.

— Съжалявам — каза Марси.

— Всичко е наред — казах аз.

Седяхме мълчаливо.

— Трябваше да ми кажеш по-рано, Оливър.

— Не е толкова лесно.

— Като говориш не ти ли помага?

— Господи, звучиш почти като моя психиатър — простенах аз.

— Така ли — каза тя. — Мислех, че звуча като моя.

— На теб за какво ти е психоаналитик? — попитах, учуден, че такъв спокоен човек може да има нужда от лечение. — Ти не си загубила съпруга.

Това беше мрачен опит да се пошегувам. Отново неуспешен.

— Аз загубих съпруг — каза Марси.

О, Барет, защо не си затваряш устата!

— Господи, Марси. — Това бе всичко, което можах да кажа.

— Не ме разбирай погрешно — добави тя бързо. — Аз просто се разведох. Но когато разделихме пътищата и имуществото си, Майкъл получи самоувереността, а аз — всички комплекси.

— Може ли да сменим темата? — каза тя. И това прозвуча — поне така си мислех — малко тъжно.

Колкото и да е странно, но се почувствах облекчен от това, че под хладната си външност мис Марси Наш криеше нещо, за което не искаше да говори. Може би дори болезнени спомени. Това я направи да изглежда по-човешки, а пиедесталът й — не толкова висок. Все пак, не знаех какво да кажа. Марси знаеше:

— О, става късно.

Часовникът ме информира, че наистина е 10,45. Но аз си помислих, че точно в този момент това означава, че съм й омръзнал.

— Сметката, моля — обърна се тя към минаващия покрай нас сервитьор.

— О, не — казах аз, — искам да те черпя една вечеря.

— В никакъв случай. Сделката си е сделка.

Наистина в началото исках тя да плати. Но сега се почувствах толкова виновен за нетактичността си, че трябваше да изкупя вината си като я почерпя.

— Аз ще платя, моля — бързо се включих, като я изпреварих.

— Виж какво — възпротиви се Марси, — бихме могли да се преборим, но ще трябва да останем облечени и няма да бъде много интересно. Затова се успокой, а? — И после каза: — Дмитри?

Тя знаеше името на сервитьора.

— Да, госпожице? — отговори почтително Дмитри.

— Моля те, прибави бакшиш и го запиши в моята сметка.

— Разбира се, госпожице — каза той и се отдалечи безшумно.

Почувствах се смутен. Най-напред ме бе потиснал откровеният разговор по време на вечерята. После споменаването на голата борба (макар и не директно) ме накара да си мисля: ако бе сексуално агресивна, как трябва да отговоря? И на всичко отгоре тя имаше собствена сметка в „21“! Кое бе това момиче?

— Оливър — каза тя, показвайки прекрасните си зъби, — ще те закарам у вас.

— Така ли?

— На път ми е — каза тя.

Не можех да го скрия от себе си. Бях напрегнат от… очевидното.

— Но, Оливър — добави тя сериозно, но може би с иронична нотка, — това, че ти купих вечеря не те задължава да спиш с мен.

— Много ме успокои — казах аз, като се преструвах, че се преструвам. — Не бих искал да останеш с впечатлението, че съм разпуснат.

— Не — каза тя. — Ти си всичко друго, но не и разпуснат.

В таксито, докато летяхме към моето жилище, ме осени внезапна мисъл.

— Марси — казах аз небрежно.

— Да, Оливър?

— Защо каза, ме моята къща ти е на път, аз не съм ти казал къде живея.

— Просто реших, че е някъде към източната част.

— А ти къде живееш?

— Не далеч от теб — каза тя.

— Това е приятно неопределено. И предполагам, че телефонът ти го няма в указателя.

— Няма го — каза тя. Но не даде нито обяснение, нито номера си.

— Марси?

— Оливър? — Тонът й бе невъзмутим и естествен. — Защо е тази тайнственост?

Тя се протегна и сложи облечената си в кожена ръкавица ръка върху напрегнатия ми юмрук. Каза:

— Задръж малко, а?

По дяволите! Тъй като нямаше движение, таксито стигна до дома ми необичайно бързо — но точно сега това не ме зарадва.

— Почакайте за секунда — каза Марси на шофьора. Аз се забавих, за да чуя дали ще каже следващата спирка. Но тя бе достатъчно хитра. Усмихна ми се и с лъжлива оживеност прошепна: — Много ти благодаря.

— Няма защо — казах с вежлива агресивност. — Аз съм този, който трябва да ти благодари.

Последва пауза. Сигурно щях да бъда пратен по дяволите, ако бях помолил за още информация. Затова излязох от таксито.

— Оливър — извика тя, — играе ли ти се тенис следващия вторник?

Зарадвах се, че го предложи. Всъщност аз разкрих прекалено много с отговора си:

— Но дотогава има цяла седмица. Защо не играем по-рано?

— Защото ще бъда в Кливлънд — каза Марси.

— През цялото време — попитах недоверчиво. — Никой досега не е прекарал цяла седмица в Кливлънд.

— Отърси се от източния си снобизъм, приятелю. Ще ти се обадя в понеделник вечерта, за да уговорим часа. Лека нощ, скъпи принце.

След това таксито потегли.

Докато отключвах третата ключалка на вратата си, започнах да се ядосвам. Какво, по дяволите, бе това?

И коя, по дяволите, беше тя?